Денят е сряда, 13 април, годината е 2016-а, а часът - малко след 6 сутринта. Помня това много ясно, защото станах два часа преди обичайното за онова време, за да гледам оставащите три четвърти от двубоя между Лос Анджелис Лейкърс и Юта Джаз.
Причината - последният професионален мач на Коби Брайънт. Спортист и човек, достоен за уважение, вдъхновил милиони деца, казва последно сбогом на голямата си любов - баскетболът. В този мач Коби вкара 60 точки и ме накара да съжалявам горчиво, че не съм станал с 30 минути по-рано, за да изгледам всяка една секунда от двубоя.
Но Коби няма да остане в историята като един от най-великите баскетболисти, играли тази игра, само заради тези 60 отбелязани точки. Той е легенда не само заради спечелените отличия, сред които са - пет титли на NBA, 18 пъти поред е избиран за Мача на звездите, един път е печелил приза за Най-полезен играч през редовния сезон и два пъти за изявите си в плейофите.
Източник: GettyImages
Коби е много по-голям от баскетбола и доказа, че няма невъзможни неща, стига да работиш два пъти по-усърдно от всички останали.
В разговор от подкаста Kobe Bryant Interviews, казва, че когато е бил на около 20, е разбрал, че колкото и да обича играта, баскетболът ще бъде до време. Затова трябва да развива и други свои таланти.
Така в свободното си време, когато не е със семейството си, Коби започва да пише, за да се упражнява, да използва нови техники и както на корта - да става по-добър.
Тази негова отдаденост е и една от причините към момента да е единственият баскетболист, печелил Оскар. През 2018 г. късометражният филм, базиран на прощалното писмо на Коби с играта - "Скъпи баскетбол" (Dear Basketball), спечели най-престижната награда в света на киното.
По особено въздействащ начин и в малко по-малко от четири минути Коби се обясни в любов не на съпругата си Ванеса, а на играта, за която е дал повече отколкото може би трябва.
През годините Коби е бил питан откъде идва мотивацията му да работи и да тренира толкова усърдно в не едно или две интервюта. И всеки път отговорът се свежда до начина му на мислене - за да бъде по-добър. Ето защо през последните 20 години Staples Center е неговият втори дом, а много негови колеги се шегуват, че когато и да го видят, той е там и тренира.
Ето с тази отдаденост Коби мотивира, Коби заразява всички онези деца, които искат един ден да са като него и да бъдат по-добри. И колкото и понякога да минава границите на разума, именно тази му отдаденост го отведе до върха.
Но Коби Брайънт не е като обикновените спортисти. Освен английски и италиански, през годините той се научава да ползва испански, френски, сръбски и словенски, за да се разбира по-добре с някои от съотборниците си. Както и да ги обижда, разбира се, но единствено за да им влезе под кожата. Защото така нареченият trash talk в баскетбола е нещо нормално, дори задължително по време на игра.
Ето защо не останах изненадан, когато преди няколко седмици се опита да влезе под кожата на Лука Дончич, говорейки му на словенски по време на мач. Тогава Дончич каза, че е чул как някой се обръща към него на родния му език и когато се е обърнал към публиката, е видял, че това е самият Коби Брайънт.
Не е случаен и фактът, че фенове и журналисти му лепват прякора Черната мамба. Защото на корта е бърз и смъртоносен точно като най-голямата африканска змия. А вече споменатият му начин на мислене става пословичен и кара много хора да се опитат да бъдат като него.
Но не всеки може да има манталитета на Мамбата, защото не всеки е готов да стане 4 сутринта, за да бъде по-добър от останалите, не всеки е готов и да даде всичко, абсолютно всичко, за да постигне мечтите си.
За мен Коби не е просто баскетболист, на когото се възхищавам. В неговите думи не един или два пъти съм откривал мотивация, вдъхновение, причина да стана по-рано. Ето защо новината за смъртта му ме накара да се почувствам сякаш не само някой ми е казал, че мой близък човек си е отишъл от този свят, но и за капак ми е ударил шамар.
Денят е неделя, 26 януари, годината е 2020-а, часът - малко след 22:30, когато за пореден път разбрах, че емоциите са странно нещо. Защо човек изпитва подобни чувства, когато дори не е познавал този, за когото скърби. Дори не е имал възможността да го гледа на живо, да му вземе автограф или да се докосне до него. Не знам...
Скъпи Коби, легендите никога не умират. Те живеят в сърцата, умовете и спомените на милиони.
