Със сигурност поне веднъж ни се е случвало да погледнем към луната и да видим човешко лице на нея. Или пък да се загледаме в някакъв друг предмет около нас и да ни се стори, че има очи и уста.
Тези на пръв поглед странни шеги на зрението и въображението всъщност имат своето логично обяснение. Ново изследване, проведено в Университета в Сидни твърди, че от еволюционна гледна точка за човек винаги е било по-добре да вижда лица там, където ги няма, отколкото да пропусне някое лице наоколо.
Разбира се, бързото откриване на лица навсякъде понякога води до грешки (познати научно като face pareidolia), свързани с когнитивните ни способности, но те са напълно в реда на нещата.
Източник: iStock
Основават се най-вече на прилагането на груб шаблон от две очи върху носа и устата. А много други неща, различни от човешко лице, също могат да се впишат в него и да ни заблудят.
Според изследователите, това разпознаване на лица се случва светкавично бързо в мозъка - в рамките на няколкостотин милисекунди. А първото впечатление, че сме видeли лице, не отстъпва на вторичното възприемане на обекта и така се получава паралелно преживяване, предава Evening Standart.
Източник: iStock
След като фалшивото лице вече е засечено, то се подлага и на обстоен анализ от мозъка, дори и да сме разбирали, че се намира върху филията ни или на стената пред нас. Така ние характеризираме тази визуална илюзия като "тъжен" или пък "усмихнат" човек и това ни се струва напълно в реда на нещата, защото става прекалено бързо и несъзнателно.
А изводът е, че да откриваме лица навсякъде е просто една безобидна игра на мозъка, който се опитва да ни предпази да не пропуснем нещо важно наоколо. И да, напълно сме си добре.
