Понякога животът не просто променя посоката си - той те принуждава да избереш нов път, когато най-малко си готов за това. Петя Кертикова познава този момент добре. Преди да стане телевизионен журналист, тя е национален състезател по лека атлетика, кросист на България и една от големите надежди на спорта. Бягането е нейният свят, докато здравословен проблем не слага край на спортната ѝ кариера в момент, когато е едва на 20 години и се намира в Далас.
Това, което първоначално изглежда като край, обаче се оказва началото на съвсем различна история. Петя остава в САЩ, учи телевизионна журналистика, работи на няколко места едновременно и стъпка по стъпка изгражда професионалния път, който постепенно я отвежда пред телевизионната камера. След близо десет години отвъд Океана тя взема друго голямо решение - да се върне в България.
Днес Петя Кертикова е водещ на новините на Bulgaria ON AIR, а паралелно с това стои и зад рубриката "Завърналите се", в която разказва историите на българи, избрали да оставят живота в чужбина, за да се приберат в родината ни. В личния ѝ живот има и още една, може би най-важна роля - тази на майка. Но зад професионалния път, който днес изглежда толкова естествен за нея, стои неочакваният обрат, който променя посоката на целия ѝ живот.
Когато се връща назад във времето, Петя посочва именно него като един от най-решаващите моменти в своята история - деня, в който разбира, че повече няма да може да се състезава.
"Ако говорим за спорт, несъмнено това са минутите, в които останах съвсем сама, след като в болницата в Далас ми съобщиха, че трябва да спра да се състезавам."
Източник: Личен архив Петя Кертикова
Тогава тя се прибира в стаята си в колежанското общежитие с новината, че светът, който познава и за който е работила години наред, внезапно е приключил. За момиче, което е посветило живота си на бягането, това е не просто край на спортна кариера, а усещането, че губи посоката си.
"Бягането и състезанията бяха като въздух за мен. И изведнъж някой ти отнема този въздух. В такъв момент се задушаваш и нямаш много варианти."
Тя обаче избира да продължи. На едва 20 години, в чужда държава и без да владее добре езика, Петя решава да "се събере" и да започне отначало. Именно тогава идеята за журналистиката, която дотогава е изглеждала като план за далечното бъдеще, внезапно се превръща в посока.
Любовта към думите вероятно също не е случайна. Майка ѝ е българист по образование и дългогодишен учител по български език и литература.
"Явно съм наследила любовта към буквите и писането", казва Петя. Така в живота ѝ се срещат две привидно различни страсти - спортът и журналистиката. И макар едната да заменя другата професионално, първата никога не си отива напълно.
"Бягането и онова, което не успях да постигна на тартановата писта, остават болка до живот."
От спорта обаче тя взима не само спомените, но и качествата, които днес определят начина ѝ на работа.
"Несъмнено желязната войнишка дисциплина, силата на духа и волята", отговаря тя, когато я питаме какво ѝ е дал спортът.
Източник: Личен архив Петя Кертикова
Що се отнася за животът ѝ отвъд Океана, той не е никак лек. Първите ѝ впечатления през 2007 г. са смесица от културен шок и любопитство. Тексас я посреща с непоносима жега и висока влажност, а климатикът, който за американците е нещо съвсем нормално, за нея се оказва почти екстремно преживяване.
Родена и израснала в Русе, Петя не се плаши от високите температури, но споменът за първите дни в Америка е показателен: в дома на съотборничката си тя се завива с дебела завивка, защото климатикът поддържа 18 градуса.
Много по-сериозният урок обаче идва с ежедневието. Докато вече учи телевизионна журналистика, Петя работи на няколко места едновременно. Автомобил така и не си купува до края на следването си. За да пазарува по-евтино, кара велосипед четири километра до магазина. Точно тогава разбира нещо, което и до днес определя отношението ѝ към живота: времето не е малко, ако умееш да го организираш.
"Успявах с всичко благодарение на желязната дисциплина и на това, че съм страшно организирана", категорична е Петя.
След близо десетилетие в САЩ идва време за още една голяма промяна. Петя решава да се върне в България, но не крие, че никога не е гледала на Америка като на крайна дестинация. Причините да се прибере са много и са свързани не толкова с професионалните възможности или парите, колкото с представата ѝ за живота и средата, в която иска да създаде семейство.
Петя не харесва американската система за майчинство, както и тревогите, свързани с престъпността и масовите стрелби. Но най-простата причина е и най-личната - начинът, по който иска един ден детето ѝ да расте.
"Сега синът ми Йоан излиза и играе с други деца в парка за блока. Това нямаше как да постигна в капиталистическа страна като Америка."
Източник: Личен архив Петя Кертикова
Днес, сравнявайки двата си живота от двете страни на Океана, тя е категорична, че България и САЩ трудно могат да бъдат поставени под общ знаменател. Според нея страната ни е напреднала значително за годините, в които е била далеч, макар проблеми да не липсват.
"Една от любимите ми фрази е, че родителите ни дават живота, но волята си я възпитаваме сами. Иска ми се да виждам по-обединени хората тук. По мои наблюдения една голяма част от множеството често не оценява що за социална страна е родината ни. Навсякъде обществата се борят с корупция, неравенство или за по-добър живот. Правят го обаче заедно", споделя ни Петя.
Именно желанието да говори за България през личните истории на хората, които са се върнали от чужбина, стои и зад рубриката "Завърналите се с Петя Кертикова". Героите ѝ са различни, но според нея ги обединяват две неща - носталгията по корена и желанието да променят страната си.
"Аз искам да живея в правова държава и съм готова да се боря за това", категорична е Петя.
И казаното от нея не остава само на ниво думи. Петя възпитава и сина си в същия дух - например да не подминава боклука в парка, а да се наведе и да го вдигне. За нея това е малък жест, но с голямо значение.
Източник: Личен архив Петя Кертикова
Що се отнася до всички истории, които е разказала в ефир, една продължава да заема специално място в сърцето ѝ - тази на Стойко от Русе. Той заминава за Дания, за да учи за софтуерен инженер, но се влюбва в гайдата и в крайна сметка се установява в Смолян, където започва да изучава инструмента от стари гайдари.
Снимат историята му през зимата, сред Смолянските езера. И споменът на Петя за онзи ден е особено силен: "Настръхваш, но не от студ."
Историите от рубриката по-късно се превръщат и в книга. Идеята идва от издателство AMG Publishing в лицето на Павлин Якимов, които предлагат на Петя да събере разказите за завърнали се българи в сборник. Предложението идва в особено интересен момент - когато тя вече е бременна и търси ново професионално предизвикателство.
Днес Петя съчетава две журналистически лица - водещ на новини и човек, който разказва лични истории. И макар да признава, че и двете са станали част от нея, именно второто ѝ дава повече свобода да говори за нещата, които смята за важни.
А спортът? Той просто е останал там, където винаги е бил - дълбоко в нея.
"Бягането ще остане във вените ми, докато съм жива."
И когато вали, Петя слага шапката с козирка, слушалките и излиза в парка. Тогава, казва тя, няма хора, има въздух и пространство, а тичането се превръща в нейното време за презареждане.
А вече има и още един човек, с когото да споделя любовта си към движението и природата. Тя води Йоан на планински разходки, качват се до Рилските езера, а наскоро той прави и първия крос с майка си.
"Гордея се с него", категорична е Петя.
Извън телевизията и бягането Петя открива удоволствие и в съвсем обикновени неща - отглеждането на цветя, събирането на мащерка и гъби със семейството. Готви често и не вярва в крайностите, когато става дума за хранене. Обича салати, фрешове и супи, но не се отказва и от шоколада, и любимите сладки неща.
Източник: Личен архив Петя Кертикова
Често говорите за лукса да живееш бавно. Възможно ли е това, когато работиш в динамична медийна среда?
Възможно е стига да можеш да разпределяш времето си правилно. Готвя в малките часове на нощта, но спя бързо, казано на спортен език.
Възстановявам добре и успявам да изкарам деня с едно силно еспресо сутрин след закуска. Не искам да правя компромис със съня, но понякога се налага, за да мога да приготвя вечерята за следващия ден. Не е рядкост и да прочета приказка за лека нощ на Йоан, да заспя до него и да стана в 1 ч., за да сготвя или да пусна пералня. Това е време, което е само за мен, има тишина и мога да си чуя мислите. Хубаво е. Самодисциплината също ми помага много - нищо не оставям за утре.
След всички срещи с българи от различни точки на света, промени ли се вашата представа за това какво означават думите "дом"и "успех"?
За мен лично доскоро, допреди да родя сина си, понятието "дом"ми убягваше. За съжаление Русе така и не успях да нарека дом, защото с изключение на ученическите ми години и времето, прекарано на Градския стадион в града не бях щастлива - отраснах в изключително токсична семейна среда и когато продадохме с майка ми жилището в крайдунавския град затворих с лекота входната врата.
Домът е сакрално място - там, където се чувства спокоен и сигурен. Колкото до успеха научих, че той е различен за всеки. Стремя се да уважавам усилията на всеки човек в желанието му да се чувства добре в кожата си - колкото повече щастливи хора има, толкова по-добър ще е светът.
Източник: Личен архив Петя Кертикова
Новините често ни срещат с тежки теми. Как успявате да не ги пренасяте у дома?
Трудно особено, когато ми се налага да говоря за починали деца, насилие над животни, несправедливости, а това става все по-често напоследък. Насълзявам се, съпреживявам болката, успявам с усилия да запазя самообладание и просто да кажа новината. Прибирам се, прегръщам сина си след такива дни и простичко благодаря на Бог, че сме здрави и че детето ми добре.
Майчинството промени ли начина, по който гледате на работата и личните приоритети?
Винаги съм била отговорен човек и човек на думата - дам ли обещание гледам да го спазя каквото и да ми коства това. Уча сега сина си какво означава и "мъжката" дума и че тя няма общо с това от какъв пол сме.
В този ред на мисли, майчинството само ме направи по-силна и още по-отговорна вече за друго живо същество. Основен приоритет е Йоан, семейството - всичко се върти около ролята ми на майка. Колкото до успеха, той вече се измерва по друга формула - усмивката на детето ми в края на деня.
Какво най-много искате синът ви да научи от вас?
Уча Йоан, че даде ли дума означава, че е хвърлен камък. За мен човек струва точно толкова, колкото струва и думата му. Уважението се печели, характерът се калява. Иска ми се на първо място да е човек с главно "Ч."
Как успявате да намерите баланс между телевизията, семейството и времето за себе си?
Трудно, но все по-често момчетата са заедно в парка, на риболов, катерят се, пътуват до различни места в България, когато давам уикенд дежурства. Радвам се, че градят своята мъжка връзка, а така и аз имам време да побягам или да приготвя домашна храна за вечеря след или преди работа.
Източник: Личен архив Петя Кертикова
Как изглежда един ваш идеален ден, когато не сте пред камера?
Без грим, на крос или разходка сред природата. После, ако успея да се вмъкна в сауната и в ледения басейн удоволствието е пълно.
Какво бихте искали хората да запомнят за Петя Кертикова - журналиста, и какво за Петя Кертикова - човека?
За журналиста Петя, че се е старала винаги да представя новините с усмивка, когато съдържанието позволява и с вяра, че нещата не са така черни, както изглеждат понякога.
А за човека Петя - че си е държала на думата и че не е склонила глава пред никого и нищо.
А кои качества според вас отличават добрия журналист днес?
Днес, вчера и утре най-важното за един човек, който иска да бъде журналист е да е честен и обективен. Това никога не бива да излиза от мода.
