1. Сборището на вещиците
„Той беше подобен на черна скала мъж, и толкова непоклатим като нея." Жобел Гоуди, 1662
„След като дяволът привърши ученията си, слезе от амвона и принуди цялата компания да дойде и да целуне ушите му, които, рекоха си людете, са студени като лед, а тялото му бе твърдо като желязо, както си мислеха и онези, които го опипваха.", Агнес Симпсън, 1590
- И... о, да! Сега се сетих! - избърбори Джейн Смарт припряно по типичния си целенасочен начин. Всяко нейно "с" приличаше на черния тип невинност, който децата обикновено проявяват в пълната с болка игра, когато изгасват кибритени клечки в кожата си. - Суки ми каза, че някакъв мъж купил замъка на семейство Ленокс.
- Мъж ли? - попита Александра Спофорд и усети как центърът на спокойната є в онази сутрин аура се разлюля от агресивността на самата дума.
- От Ню Йорк - почти светкавично излая Джейн, изпускайки "р"-то в последната сричка типично в масачузетски стил. Нямал жена и семейство. Очевидно...
- Аха, един от онези... - дразнещият северняшки акцент на Джейн вече є напомняше слуха за интелектуалеца хомосексуалист, дошъл от Манхатън, за да ги шашне. Александра усети, че буквално се закова на място - там, където си беше, в този мистериозен опак щат Роуд Айланд. Самата тя бе родена в Дивия запад, в който белите и виолетови планини се издигаха във висините и опираха чак до ефирните безплътни облаци, а кълба от тръни, подгонени от вятъра, се търкаляха безкрайно, чак до хоризонта.
- Суки не беше много сигурна - избърбори набързо Джейн, смекчавайки буквата "с". - Все пак изглеждал порядъчно мъжествен - широкоплещест и едър. Поразили я силните му космати ръце с настръхнали косъмчета. Казал на хората в кантората за недвижими имоти "Пърли", че се нуждае от толкова огромно имение, защото е изследовател и ще строи лаборатория. А притежавал и много пиана, които...
Александра се захили. Кикотът є, вече попроменен и по-тихичък от детството є в Колорадо, като че ли не излизаше от собственото є гърло, а от човката на някаква чудновата птица, кацнала свойски на рамото є. Ухото я заболя да притиска слушалката, а ръката є - от китката до лакътя - промени цвета си и започна да изтръпва.
- Колко пиана всъщност може да притежава човек?
Въпросът, изглежда, обиди Джейн. Гласът є настръхна като козината на нощна котка и започна да прелива във всички нюанси на дъгата. Тя премина в защита.
- Е, Суки всъщност повтаря единствено думите на Мардж Пърли. Двете се срещнали миналата вечер на сбирката на Комитета за конските поилки.
Този комитет ръководеше проекта, а след вандалското унищожаване и повторното издигане на големите сини мраморни корита за поене на коне, които като историческа ценност още от минали времена стояха в центъра на Истуик - точно там, където се срещаха двете главни улици на града. Той имаше формата на "L" и бе заобиколен отвсякъде от неравните брегове на залива Нарагансет. Док Стрийт държеше деловия бизнес, а от ъгъла по Оук Стрийт се издигаха големите стари красиви къщи.
Мардж Пърли, която притежаваше кантората за недвижими имоти "Пърли", бе сериозна и предприемчива жена, която, ако изобщо може да се каже така, също бе вещица, но от доста по-различна категория, в сравнение с онази, към която спадаха Джейн, Александра и Суки. Нейните табелки в дразнещ яркожълт цвят "Продава се" постоянно изскачаха пред погледите по дървета и огради по време и на приливите, и на отливите в икономиката, както и на различните модни течения.
В града имаше голямо движение на хора - от десетилетия животът в Истуик бе полузамрял и полумодерен. Мнозина идваха тук и мнозина бягаха другаде. Тя, разбира се, притежаваше и съпруг - слабичкият дребничък Хомър Пърли, който непрестанно подрязваше живия плет около къщата им много по-ниско от останалите и по този начин създаваше впечатление за нестандартност.
- Документите му били подадени в Провидънс. - Джейн силно натърти последната сричка и тя отекна в ухото на другата.
"И с настръхнали косъмчета по ръцете" - помисли си Александра. Тъмната, леко одраскана и олющена, многократно боядисвана дървена врата на кухнята се залюля пред очите є, тя почувства бясното въртене и плъзгане на атомите под такава една повърхност, фурията бушуваше пред уморените є очи. И тогава, като да бе погледнала в магическо кристално кълбо, тя изведнъж съзря, че ще се срещне с пришелеца и ще се влюби в него, но от тази работа няма да излезе нищо добро.
- Този тип няма ли си име? - запита тя.
- Ей това е най-глупавото нещо - избърбори Джейн Смарт. - Мардж със сигурност го е казала на Суки, а Суки го каза на мен, но нещо като че ли го подплаши и то излетя от главата ми. Едно от ония надути имена с "ван", "вон" или "дьо".
- Колко елегантно - Александра вече се разтапяше, готова да бъде покорена. Висок тъмен европеец, лишен от древната си наследствена титла, прокълнат да не намери никъде покой... - Кога би трябвало да се нанесе?
- Тя каза, че колкото може по-скоро. Възможно е вече да е там! - В гласа на Джейн прозвуча тревога.
Александра си представи смешното глуповато изражение, което придобиваше изпитото лице на жената от другия край на жицата, когато веждите се съберат в полукръг над тъмните є, изпълнени с обида очи. А техните кафяви ириси винаги се оказваха с един нюанс по-светли от спомена, който оставяха за себе си. Ако Александра бе от едрия пищен тип вещици, ненатрапваща се и винаги бързаща да създаде впечатление, че хармонира с природата около себе си, но дълбоко в сърцето си - по-скоро ленива и недостъпно студена, то Джейн бе пареща и дребна, концентрирана като острото връхче молив.
А Суки Ружмон, заета по цял ден да скита из търговския център, да свързва нишките на новините и да се усмихва насам-натам за "здрасти", бе нерешителна по душа. След като затвори телефона, Александра се замисли. Всъщност силите равномерно се разпределяха около трите. И докато магията владееше всички наоколо, докато природата търсеше и намираше фаталните си форми, нещата кристално и живо се сливаха под ъгъл от шейсет градуса и равнобедреният триъгълник се превръщаше в майка на структурата.
Тя се захвана отново да нарежда една върху друга купите на "Мейсън" и капачките от буркани за консервирания сос за спагети. Беше сос за толкова спагети, колкото тя и нейните деца не биха могли да изядат дори да бяха омагьосани за сто години в някоя италианска вълшебна приказка. Купа върху купа - а парата се издигаше от синия казан на бели петна върху кръглата желязна решетка, която потрепваше и пееше. Александра смътно съзнаваше, че това е някакъв свещен обред, странен данък към нейния сегашен любовник, водопроводчик от италиански произход.
Според рецептата е в соса не се слагаше лук, а две скилидки чесън, които трябваше да бъдат ситно накълцани и задушени в мазнина в продължение на три минути (нито повече, нито по-малко, в това беше магията); много захар, за да неутрализира киселината; един-единствен настърган морков; повече пипер, отколкото сол; една препълнена чаена лъжичка стрит босилек за полова мощ и една щипка беладона, за да освободи натрупаната убийствена сексуалност.
Всичко това трябва да бъде смесено с нейните собствени домати, предварително откъснати и подредени по первазите на всеки прозорец през последните седмици. Александра ги нарязваше и слагаше в казана. Така неусетно преди две лета Джо Марино започна да дели с нея леглото. А от доматите, завързани за колчетата в единия ъгъл на градината, започна да се ражда невиждана дотогава изобилна реколта. Лъчите на югозападното слънце достигаха до тях през листака на върбите и ги огряваха в дългите следобедни часове. Малките им изкривени клонки, невзрачни и бледи, сякаш изрязани от евтин зелен картон, се чупеха под тежестта на толкова много плод.
Имаше нещо неистово в това плодородие, то крещеше като обезумяло дете, което иска да постигне своето. От всичките растения доматите є изглеждаха най-близки по природа до човека - страстни и нежни, а и се разлагаха също като него. Когато късаше сочните оранжево-червени топки,
Александра имаше усещането, че докосва тестисите на някакъв свой гигантски любовник. Тя осъзна, работейки в кухнята, че има нещо печално и болезнено менструално в това да излееш кървавия сос върху белите спагети. Тлъстите бели конци щяха да се превърнат в нейна собствена бяла тлъстина. Тази женска борба срещу натрупването на килограми на трийсет и девет години є се струваше все по-неестествена. За да предизвиква любов, тя трябваше да пренебрегва собственото си тяло като някаква невротизирана стара светица.
Природата е показателна, тя пращи от здраве и щом човек си има апетит, би следвало да го задоволява, защото по този начин задоволява и глада за космически порядък. Но все пак Александра понякога се презираше заради леността си и си мислеше, че вече трябва да си намери любовник от раса, не толкова безхарактерно благосклонна към масивната човешка плът.
Любовниците на Александра през годините след развода є бяха все чудати женени мъже, изпуснати от въжето на съпружеството. Нейният собствен бивш съпруг, Осуалд Спофорд, си почиваше в мир на един висок кухненски рафт. Превърнат в многоцветен прах, той бе намерил последен пристан в един буркан, затворен плътно с капачка на винт. Тя го превърна в прах след преместването им в Истуик от Норвич, Кънектикът. Тогава се разгънаха нейните сили. Ози знаеше всичко за хрома и бе напуснал една фабрика за арматурни елементи, за да дойде в конкуриращата я фабрика в този хълмист град с прекалено много бели църкви.
Предприятието бе дълго половин миля, изградено от блокове пресована сгурия, намираше се на юг от Провидънс, насред чудатите, обширни индустриални парцели в този толкова малък щат. Преместиха се преди седем години. Тук, в Роуд Айланд, нейната сила се разгърна като газ в безвъздушно пространство и тя умали скъпия Ози, докато той извървяваше ежедневния си път до фабриката и обратно. Първо той намаля до среден ръст - бронята на патриархален защитник падна от него под въздействието на разяждащия солен въздух на истуикската майчина красота. После стигна до размерите на дете, защото неприятните му потребности, както и несъгласието му с нейните решения, го караха да изглежда жалък и зависим.
Той загуби допира с разрастващата се вселена в самата нея. Започна да се интересува много повече от дейността на "Лигата на малчуганите", където членуваше техният син и от отбора по боулинг към фабриката. Когато Александра допусна първоначално един, а след това няколко любовници, нейният съпруг рогоносец се смали до размерите на кукла, която лежеше през нощите до нея в хубавото є широко и отзивчиво легло. В него имаше толкова чувства, колкото в някой изтръгнат крайпътен знак или в препарирано бебе алигаторче.
До мига на техния действителен развод нейният бивш господар и стопанин се превърна в прах - нещо, което не си е на мястото, както бе отбелязала рязко майка є преди много време, някакъв многоцветен прах, който Александра помете и насипа в един буркан като сувенир.
