Произволен тип се запознава с някакъв чудак в трамвая. Помага му. Разочарова се от него. Попътно помага и на други. Тръгва си. Не звучи като сюжет, не звучи и като сюжет на книга. Проблемът за това не е в книгата, а в нас.

Дебютът „Таласъмите не спят зимен сън“ (Николай Гергов, „БГ книга“) хем се чете на един дъх, хем на всеки няколко изречения ти вади въздуха. Като шут в корема на пияница, който всяка вечер пребива жена си.

На пръв поглед пътешествието сред лицата и местата от периферията на София не носи някакъв огромен литературен потенциал. Светът на „Таласъмите“ се изминава от край до край пеша, а из него и почти няма да срещнем някакви изненадващо сложни персонажи. Езикът им не притежава почти никакви учтиви или книжовни форми, но пък е пълен с препратки към неща, които всеки жител на голям български град моментално ще познае.„Таласъмите не спят зимен сън“ е реална поне колкото всеки наш празен ден.

Парадоксално, но нереален сякаш е единствено героят разказвач. Не че има някакви суперсили. Просто му пука. От първата до последната страница.

Страхливец пребива някой по-слаб на улицата или вкъщи? Лицемерен до погнуса измамник спуска бавно пипала над безпомощната си жертва? Нещастница извършва смъртен грях (на по-прост език, троши ваза в главата на някой изрод) само и само, за да може да спаси живота на детето си? Ние, спретнатите и примерни хора от големия град ще погледнем настрани. Или ще си извадим телефоните и ще споделим във Фейсбук.

Героят на Гергов пък ще се намеси. Ще пребива, ще се пребива, ще си изгуби времето, ще яде  супа топчета, ще сънува кошмари, ще подпалва апартаменти, ще бъде почти влюбен и даже ще си провали напиването с приятели.

Той не е свръхчовек, не е и обладан от желанието да ни разкаже целия свят през драмата на собствените си фрустрации от него (което вече всеки втори модерен български писател просто не може да избегне, а повечето даже и не искат).

Неговите колебания и фрустрации четем през отношенията му с може би най-комплексния образ сред всичките „таласъми“ - лудия Миролюб. Именно той е и неосъзнатият ни гид през историята, в която го виждаме първо като жертва, а после като... нещо, което може да те вцепени от ужас.

А ужасът в света на таласъмите е многоизмерен като едни истински Ад. Седем части от текста носят имената на смъртните грехове („Гняв“, „Леност“, „Похот“...). Всяка ни среща с различно доказателство за това, че с абсолютно реалистични „инструменти“ можеш да създадеш свят без никаква надежда. Темпото е ту бясно, ту разтреперващо бавно. Ефектът е почти кинаджийски.

„Таласъмите не спят зимен сън“ обаче не е история за лудост, болка, насилие или страдание. Те са декорът, пред който изневиделица ни връхлита постапокалиптичния позитивизъм: и от Ада можеш да избягаш, стига да намериш сили.

Показва ни го Тя, която за първи път срещаме като примирена жертва. Накрая сама тръгва към спасението. В първия случай героят на Гергов се проваля като спасител, докато във втория е успешен съучастник.

Малко след тази сцена затваряме книгата... и сме като събудени след кошмар. От онези кошмари, след които не треперим, а се замисляме за истински важното.

Откъс

Добрият самарянин

– Дай ръка! Хайде, ще те черпя супа!

Изглеждахме все едно разигравахме сцена от класическа трагедия. Чаках някаква реакция с протегната ръка, а новият ми приятел гледаше встрани, наклонен наляво, срамежлив като девица. Беше спрял да хълца и изглеждаше почти неподвижен. Дали студът не ни беше застигнал? Дали не бяхме замръзнали в тази последна поза на живота си? Не, реалността беше доста по-абсурдна. Бях се надупил към един човек на средна възраст, който се инатеше като дете, решено да не си изяде зеленчуците.

– Добре, стой си тук! – Щом той се държеше инфантилно, най-логичното нещо беше да опитам някоя от по-клишираните родителски стратегии, нали? Нали?

Отдалечих се и се скрих зад ъгъла, а бебето на средна възраст така и не помръдна. Или усети, че блъфирам, или не му бях толкова интересен, колкото си представях. Върнах се с най-троснатия вид, който успях да докарам, и се тръшнах на снега. Сега човекът ме погледна, промълви едно „Благодаря“ и отново се взря в земята. „Благодаря“? Сега? Защото се върнах? Защото му правя компания? Защото набих някакъв задник заради него? Едва ли. Познавах го от половин час, но вече знаех, че моята логика не важеше пред него. Интересуваше го нещо друго и ставах все по-любопитен какво е то.

– Защо супа?

Този въпрос ме хвана неподготвен.

– Логично е.

– Ами... да.

– Тръгваме ли?

Човекът пак погледна в земята и млъкна.

– Не ти се яде супа, така ли?

Без да поглежда към мен, той поклати глава утвърдително. Какво пък ѝ имаше на супата? Този май наистина беше луд. Хрумна ми най-голямото клише предвид ситуацията. Отидох до близкото капанче и купих две патрончета евтина водка. Може би това беше пътят към сърцето му. Няколко глътки спирт развързват езика и прогонват мислите, които подлудяват човека. И аз щях редовно да се наливам със спирт, ако не бях толкова самовлюбен.

Подадох едното шишенце на проектодругаря си по чашка. Голяма грешка. Както си стоеше, кротко блъсна ръката ми, така че алкохолът изхвърча на улицата. Някакво старо прогнило комби мина през патрончето, сплеска го и спиртът се разля във всички посоки. Миризмата на долнопробен алкохол беше толкова силна, че я усетихме чак на тротоара. Вонята подлуди човечеца още повече, той се опита да се изправи, но от седене в снега кръстът му се беше вкочанил. Опита се да побегне приведен, но краката не го удържаха и падна по лице в кишата на ръба на тротоара. Изписука с висок и тревожен глас и започна да се върти в кръг като пиле с току-що отрязана глава.

Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки, затова се метнах върху него и го притиснах с тяло към земята. После започнах да милвам тази част от главата му, по която още имаше коса, и понеже нямах какво друго да му кажа, започнах да му повтарям: „Няма, няма“. Това взе, че проработи. Почти го приспах и се наложи да му ударя един шамар, за да не задреме в студа. Това обикновено не е хубаво, поне доколкото знам от приключенските книги. Май ми се обиди, но беше за негово добро. Така си мислех. Върнахме се на първоначална позиция, цопнати в преспата на тротоара, впили очи в последния преминаващ трамвай.

Това означаваше, че нощта ни поглъща. Наблюдавахме как се отдалечава последната светлина, която можеше да ни отведе у дома. Къде ли беше неговото „у дома“? Защо си мислех, че му правя добро? Предложих му спирт, така де, водка, така де, спирт, веднага след като вонящ на спирт боклук се опита да го пребие. После се борих с този значително по-слаб физически човек, докато го усмиря, ударих му един шамар и сега стоим в снега. Какво ми ставаше? Тогава ми хрумна една не дотам налудничава идея.