Сериозен стрес в ранното детство може да остави дълбок биологичен отпечатък върху мозъчните клетки и да направи човек по-уязвим към тревожност, депресия и други разстройства години по-късно.
Този "молекулярен белег" не е метафора, а реална промяна в начина, по който мозъкът организира и активира своите гени. Това установяват учени от Вашингтонския университет и Принстън. Според изследването им ранната травма променя начина, по който мозъчните клетки пакетират ДНК.
Когато структурата се "отваря", определени гени, свързани със стреса, стават по-лесни за активиране. Това прави мозъка по-реактивен и по-малко устойчив при бъдещи предизвикателства. Откритието е публикувано в списание Neuron и дава нова перспектива към връзката между детските преживявания и психичното здраве в зряла възраст.
Източник: iStock
Ранната травма променя ДНК
Ключовият играч в този процес е ензимът SETD7. При мишки, изложени на стрес в ранна възраст, нивата на SETD7 в допаминовите неврони се повишават. Ензимът добавя химичен маркер, който "разхлабва" ДНК структурата и прави стресовите гени по-достъпни.
Когато учените изкуствено увеличават SETD7 при животни без травма, мозъчните клетки започват да се държат така, сякаш са преживели стрес: гените се активират по-лесно, допаминовите неврони стават свръхчувствителни, а поведението - по-тревожно.
Обратният подход показва надежда. Когато SETD7 бъде блокиран след преживян ранен стрес, ДНК структурата остава по-затворена и мозъкът не развива свръхреактивност. Животните запазват нормално социално поведение дори след повторен стрес в зряла възраст. Това подсказва, че SETD7 участва в създаването на трайна "молекулярна памет" за ранните травматични събития.
Източник: iStock
Реакциите ни като възрастни може да са свързани с травма от детството
"Изследването е вълнуващо, защото разкрива ясен механизъм и ни помага да разберем защо ефектът от стреса е едновременно латентен и голям", коментира д-р Катрин Пеня от Принстънския университет по невронауки, цитирана от Science Daily.
