Има хора, които правят всичко възможно, за да помагат на другите. Без задни мисли, без никакви очаквания за благодарност. Таня Димитрова прави точно това - помага на хората, за които жестомимичният ѝ превод е шансът да "чуят" новинарските емисии на националните телевизии.
Но желанието на Таня винаги е било да помага най-вече на деца и младежи с увреден слух. И тя успява да материализира това нейно желание преди повече 10 години, като създава образователния център "Яника". Именно на него и семейството посвещава цялото си време.
Идеята за документален филм за работата на Таня с деца с кохлеарни импланти се ражда преди почти шест години. След около две години снимки, Таня е диагностицирана с рак и трябва да замине за Щатите. Това променя и концепцията на филма, а от историята се ражда "Тихо наследство" - първата българска копродукция на HBO Европа от почти 10 години. (Между другото, вече всички български филми в HBO GO имат добавени и български субтитри - нещо, което ние адмирираме.)
Източник: Мира Дерменджиева
Кати и Яна
Яна Димитрова е по-малката дъщеря на Таня. По времето, когато се развива действието в "Тихо наследство", тя е на 13 години. Майка ѝ оставя и нея, и образователния център "Яника" на грижите на по-голямата си дъщеря Кати.
А по онова време Яна е... глезла. И самата си го признава. Но не защото родителите ѝ я отрупват с подаръци, а защото такъв е бил характерът ѝ. Първоначално не ѝ харесва и начинът, по който я представя филмът - като вечно недоволна тийнейджърка, която постоянно иска нещо.
"Но когато премислих всичко, всъщност съм благодарна, че така съм излязла, защото реално това си е един тийнейджър. И се надявам, че всеки, който гледа "Тихо наследство", ще долови посланието, че може и да съм била такава, но съм се променила и съм започнала да оценявам колко му коства на един човек да изкара парите си."
Източник: HBO Европа и Контраст Филмс
Когато гледа на случилото се от дистанцията на времето, Яна смята, че болестта, осеммесечното отсъствие на родителите ѝ и всичко случило се ѝ е помогнало да порасне.
Днес тя е по-самостоятелна, цени родителите си повече и вярва в доброто. Гордее се, че нито един път не си е задала въпроса "Защо това се случва на мен?". И вярва, че няма нищо случайно, че всичко става с причина.
По-голямата част от свободното си време Яна прекарва в "Яника". И дори плановете ѝ са да учи реклама, за да продължи и в бъдеще да помага на образователния център. Всъщност вече го прави чрез голямата си страст - фотографията.
Как всичко преживяно промени отношенията ви с Кати?
С Кати, както и с майка ми, имаме много специална връзка. Разликата ни е пет години и тя винаги се е грижила за мен. Тя ми е като втора майка. Винаги съм я възприемала като пример за подражание, въпреки че е тотално различна от мен.
И докато Кати е интроверт, аз съм в другата крайност. Тотално различни сме, но винаги сме намирали начини да се разбираме. Докато нашите ги нямаше и тя се прибираше супер уморена от работа, защото поемаше ангажиментите и на майка ми, и на баща ми, аз се чудих как да ѝ помагам, затова готвих от време на време.
Нашата връзка тогава беше много стикована. Всеки ден си казвахме ще мине и това, търсехме начин как да преодолеем всяка трудност. И тази ситуация ни даде още по-голяма близост, по-голямо разбирателство.
На нея ѝ помогна да види колко съм пораснала и как мога да се справям с трудностите. А на мен колко уникален човек е тя и че винаги мога да разчитам на нея, колкото и груба понякога да е с мен.
В какво се изразява силата на вашето семейство?
Силата ни идва от Бог. Няма как да не го спомена. Ние сме много сплотени. Много хора се питат как така не се караме. А истината е, че ние страшно много си говорим. Сядаме вечер на масата и започваме да си говорим за всичко. Е, някои много лични неща не ги обсъждаме, разбира се (смее се, бел. авт.).
В това се крие силата на нашето семейство, че много обсъждаме нещата и заедно достигаме до някакво заключение.
Източник: Мира Дерменджиева
Какво ви минаваше през главата, когато изпращахте родителите си на летището?
Помня го сякаш беше вчера. Определено най-трудно беше, когато ги изпращахме. Този момент така се е отпечатал в съзнанието ми, че след като изгледах филма, не можех да се успокоя сигурно 20 минути.
И то само заради тази сцена, защото тогава си мислех: Ами, ако не ги видя повече, ако не видя мама повече. Не съм си мислила, че ще се случи най-лошото, а просто ако не се върне, защото лечението можеше да продължи и много дълго.
Става ми мъчно, когато ги изпращам на работа, камо ли като отиват на друг континент.
След като ги изпратихме, сънувах кошмари в продължението на месеци. Случваше се дори да плача в тоалетните в училище.
А при посрещането - не ми се вярваше, че ще дойдат. Казвах си, няма ги, няма да дойдат.
Но когато ги видях, сърцето ми изхвръкна. Най-уникалното чувство, което някога съм изпитвала. И се чудих кой да гушна първи. Иначе през тези осем месеца вярата ми даваше най-много сила. Много съм благодарна също така, че в този период не попаднах в лоша компания, защото имаше и такава възможност.
Защо хората трябва да гледат "Тихо наследство"?
Трябва да го гледат, за да разберат стойността на семейството. За да разберат нашата кауза. И колко е ценно да не се ядосваш, защото до заболяването на майка ми се е стигнало поради яд и нерви.
Надявам се, че посланието, което ще достигне до хората, е да ценят семейство и да го подкрепят.
А на моите връстници и по-малките да разберат, че не бива да се карат с родителите си и да не им искат постоянно пари, а по-скоро да помислят как могат да бъдат по-самостоятелни.
Като цяло това е филм, променил живота ми.
"Тихо наследство" е достъпен в HBO GO
