Да си на Hill"s of Rock е като да влезеш в друг свят - свят, в който музиката е закон, бирата е валута, а вибрацията под краката ти е по-силна от всеки басов усилвател.
Сцената те удря още отдалеч - гласове, крясъци, тежки китари, светлини, пироефекти. А публиката? Смес от метъли, алтърнатив души, пънкари, случайни фенове и хора, дошли просто да се изгубят в три дни пълен музикален хаос.
Моментът, в който слънцето залязва над Пловдив, сцената се озарява, а любимата ти банда излиза пред хиляди ръце във въздуха... това не се описва - това се преживява.
Hill"s of Rock не е фестивал, а ритуал на свободата, където никой не те съди, всички те разбират и всеки миг остава в прахта под обувките ти... и в сърцето ти.
Въпреки жегите, които никак не са за пренебрегване в Пловдив, първият ден на фестивала премина по-добре, отколкото си го представях дори. Организацията беше на ниво - влизане, излизане, пиене, храна, тоалетни, всичко беше супер. Единственото, за което съжалявам, е че няма да имам възможност да присъствам и другите дни. Слушах доста банди на всички сцени - от Керана и Космонавтите, Cool Den и Urban Grey до Ревю и Extreme, но с цялото си внимание, сърце, душа, глас и тяло за танци посветих на Skunk Anansie и Gojira. Две групи. Два свята. Една главна цена. И една нощ, която трудно ще забравя.
Skunk Anansie - когато гласът прорязва, а сърцето гори
Малко преди Skunk Anansie да излязат на сцената, усещам леко напрежение, но не неприятно, а леко гъделичкащо такова, което ми подсказва, че ще бъде легендарно. Всички хора наоколо говорят, някои още се съвземат от предната група Extreme. И изведнъж - тъмнина. Само пулсиращ ритъм и силует в прожектора. На сцената стъпва Skin - с бръсната глава, облечена като войн от бъдещето. Първите секунди тишина се разкъсват от вокален писък, който реже като нож през мрака. И феновете (включително и аз) полудяват.
Skunk Anansie не правят шоу, а изповед. Парчета като "I Can Dream", "Weak", "Because of You" и разбира се, култовата "Hedonism", се леят като гняв, примесен с нежност.
Източник: Fest Team
Skunk Anansie
Бандата е стегната като юмрук. Китарите режат, басът вибрира в гърдите, а барабаните държат в ритъм с пулса на Skin. Но не само музиката им е тази, която грабва и те държи за гърлото през цялото време. Присъствието на Skin на сцената е най-незабравимото. А то е уверено, леко грубо, но същевременно и някак крехко - направо брутално. Всичко в нея е толкова дръзко, искрено и на място. Тя не пее песните си, а ги изкрещява от името на всички, които някога са били наранявани, пренебрегвани, заглушавани.
Най-силен момент? Всеки един от началото на самия край. Тази жена е истинска буря и се радвам, че ме връхлетя по този начин.. И това е само началото...
Gojira - метъл от утробата на планетата
След Skunk Anansie идва краткият момент на тишина от главната сцена, нарушаван само от някои крясъци на фенове, попрекалили с бирите. Но нещо започва да се случва. Осветлението става приглушено. Дълбоки индъстриал вибрации се изливат по земята под краката в комбинация с огньове, които палят сърцата на феновете от кеф.
Източник: Fest Team
Gojira
И тогава си давам сметка, че това не е просто следващата група - това е лична трансформация, която се случва песен след песен. А с първите удари на "Born for One Thing" усещам, че влизам в друг свят.
Френските майстори на тежкия прогресив метъл създават нещо като природна стихия - смесица от гняв и духовност, която не моли да я разбереш, а принуждава да я почувстваш.
"Stranded", "Silvera", "Flying Whales", "The Chant", "Mea culpa (Ah! Ça ira!)" - всяка песен е като отделен свят. Звуковият пейзаж е грандиозен: китарните рифове се редуват с атмосферни паузи, а барабаните на Марио Дюплантие са като сърдечен ритъм на планета в агония.
Фронтменът Джо Дюплантие не говори много. Но когато заговори, казва истини. За природата, за човека, за отговорността, за болката. Това не е концерт. Това е екологично и емоционално събуждане, под формата на метъл ритуал.
Източник: Fest Team
Gojira
Има моменти, в които музиката буквално ме залива - чувствам се като малка част от нещо огромно, древно, изначално. Потъвам в ритъма, в светлините и силните текстове, които ме карат да се замисля за толкова много неща. И не искам да изляза от този приказен свят.
Ако трябва да обобщя, ще кажа, че Skunk Anansie и Gojira са две групи, които нямат нищо общо една с друга и може би точно затова се допълват перфектно. Едните те карат да крещиш с глас, другите - със сърце.
Едните воюват с човешките демони, другите - с глобалните. Едните са цветна буря, другите - черна лавина. Но и двете банди те оставят с едно и също чувство, когато светлините угаснат:"Бях там. Преживях го. И вече не съм същият."
