Когато тръгнах към Античния театър, небето над Пловдив изглеждаше неспокойно - тежки облаци се влачеха бавно над тепетата, сякаш и те знаеха, че тази вечер няма да е обикновена. "Ще завали", чух да казват зад мен, но никой не бързаше да се връща. Как би могъл? На сцената тази вечер щеше да излезе Ник Кейв.
Когато влязох в театъра миришеше на мокър камък. Онези древни редове, издигащи се към небето, изглеждаха като амфитеатър на боговете. Мислех си колко странно е - хиляди години след римляните, ние пак се събираме тук, пак за истории, пак за емоции. Само че този път разказвачът е австралиец в черен костюм, с поглед като разтворена бездна.
Слизах по каменните стъпала на Античния театър, а в главата ми звучеше онзи ред от песните му "We've all had too much sorrow...". И си мислех - да, точно заради това сме тук. За да се срещнем с красотата на трагедията, която само Ник Кейв умее да държи по този феноменален начин.
Сцената е гола и семпла - един роял, един микрофон, няколко лампи, които хвърлят дълги сенки върху камъните. Толкова просто, че почти не изглежда като концерт. По-скоро като олтар.
И тогава той се появи. Без фанфари, без силни светлини, без излишен шум. Просто излезе и сякаш с присъствието си изтласка всички разговори и шумове. Дори дъжда, макар че много би му подхождал. В черен костюм, висок, леко приведен напред, сякаш носи нещо тежко в себе си. Не каза нито дума, просто се приближи до рояла. Пръстите му докоснаха клавишите и първите тонове се разляха като мастило в нощта.
И после - гласът. Онзи глас, който не просто пее, а говори с част от нас, която не знаем, че съществува. Дълбок, суров, понякога чуплив, друг път като камбанен звън. Седях там и имах чувството, че не слушам концерт, а изповед.
Той започна с песни, които носят повече мрак, отколкото светлина. Разбира се, изпълни и "The Mercy Seat", която е сред любимите ни. Колин Грийнууд беше като сянка до него, подкрепяше с баса, без да превзема сцената, без да нарушава интимността. Всичко беше минималистично - и точно в това беше силата. Само човек, глас, музика и нощта.
Източник: GettyImages
Ник почти не гледаше публиката, а когато го правеше, беше с поглед, който не спира върху теб, а минава през теб, сякаш търси нещо отвъд. Между песните имаше доста думи - тихи, остроумни, с онзи особен черен хумор, който само той може да си позволи.
Завърши с "Into My Arms". Знаете ли какво е, когато цял амфитеатър спре да диша? Когато всяка дума се усеща като молитва, но не казана на глас, а прошепната вътре в нас? Стоях там, очите ми бяха насълзени, и знаех, че всички около мен преживяват същото.
Когато последната песен замлъкна, имаше тишина. Никой не бързаше да пляска. Просто седяхме и мълчахме, сякаш трябваше да се върнем от някъде далеч. После ръцете се вдигнаха, аплодисментите започнаха - дълги и упорити, като благодарност, а не само признание. Докато си тръгвах, си мислих, че това не беше просто концерт - това беше среща с най-човешкото и най-болезнено красивото в нас.
