ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА
Посягам да я погаля по бузата. Тя пуска безжизнена, уморена усмивка. И затова си има съвсем основателна причина, понеже последните години са – и за двама ни – непрекъснато бъхтене нагоре по стръмен склон.
Запознаваме се в Манхатън в началото на деветдесетте. Пристигнал съм тук няколко години по-рано от родния Чикаго, изпълнен с решимост да пробия като драматург. Успявам обаче да си намирам работа като помощник-режисьор във второстепенни театърчета, а наема плащам с парите, изкарвани от разпределяне на стока в „Готъм Бук Март“ (Открита през 1920 г. нюйоркска книжарница, добила огромна популярност като източник на редки и ценни книги, превърнала се в културно средище. – б. пр.)
Снабдявам се с литературен агент. Той има грижата да се хвърля по някое око на моите пиеси. Никоя от тях не е поставена, но една – „Обичайна вечер в Оукпарк“ (мрачна сатира за живота в богатските квартали) – стига до пробни представления в „Авеню „В“ Тиътър Къмпани“ (добре поне, че не е „Авеню „С“ - Измислени театри (по аналогия със съществувалия от 1913 до 1958 г. „Авеню „В“ Тиътър“, който поставя популярни водевили, а по-късно прожектира непретенциозни филми), като закачката се състои в низходящата градация по подобие на училищните оценки от А до Е. – б. пр.). Луси Евърът е сред актьорите.
Седмица след първото представление решаваме, че сме влюбени. Докато мине и третото, последното, аз вече съм се нанесъл в нейното студио на Деветнайсета улица. Два месеца след това ѝ излиза късметът с роля в пилотната серия на телевизионно комедийно шоу, което ще се снима на Западното крайбрежие. Понеже съм влюбен до уши, не се поколебавам ни секунда, когато чувам нейното „Ела с мен“.
И така ние се местим в Лос Анджелис, където си намираме миниатюрен двустаен апартамент на „Кингс роуд“ в Западен Холивуд. Луси завършва пилотната. Аз превръщам втората спалничка в кабинет. Телевизионната компания зарязва сериала. Аз написвам първия си търговски сценарий – „Ние, трите мрънкала“, – който представям като „изпълнена с черен хумор пародия“ за банков обир, дело на неколцина застаряващи ветерани от Виетнам. С него не стигам доникъде, но спечелвам за каузата си Алисън Елрой. Тя е сред последните екземпляри от застрашен вид – самостоятелен холивудски агент с офис не в архитектурен мастодонт, а в скромна административна сграда на Бевърли хилс.
След като се запознава с моя „чернохумористичен сценарий“ и по-раншните ми „чернохумористични“ пиеси, тя ме записва сред своите клиенти, като ми дава и следния съвет: „Ако искаш да изкараш някой залък чрез писане в Холивуд, запомни, че трябва да пишеш за най-най-широка публика… с тук-там „черен хумор“ за вкус. Но само щипка. Брус Уилис може да се прави на интелигентен, но все пак пръсва квадратната тиква на немския терорист, за да спаси след това живота на съпругата, като я измъкне от горяща сграда. Чат ли си?“
Чат съм ами, къде ще вървя. В течение на последвалата година пускам на пазара три търговски продукта: екшън (ислямски терористи пленяват яхта в Средиземно море, а на борда ѝ се намират и трите деца на американския президент), семейна драма (умираща от рак майка се опитва да си върне любовта на своите деца, изоставени като малки по настояване на проклетата ѝ свекърва) и романтична комедия (плагиат по „Личен живот“ - Пиеса, създадена от Ноуъл Хауард през 1930 г. специално за Сър Лорънс Оливие и завоювала огромен успех. – б. пр.) , в която съпрузите от новобрачна двойка се влюбват по време на медения месец, съответно в брата и сестрата на своя партньор). И трите са написани съобразно с правилата на голямата игра. И трите притежават „чернохумористични“ моменти. И трите не се продават.
Междувременно, след безславния провал на телевизионната пилотна серия, Луси установява, че многобройните кастинги не се провеждат специално за нея. От време на време изпада по някое участие в рекламен клип. За малко да получи ролята на състрадателна онколожка във филм на „Шоутайм“ (Водеща кабелна телевизия в САЩ. – Б. пр.) за някакъв маратонец, който се бори срещу раково заболяване.
Готова е също така да приеме ролята на крещяща жертва в друга крещящо слаба продукция. И тя, като мен, се лута от едно разочарование към следващо. Салдото по банковите сметки на двамата започва да приближава едновременно червената зона. Трябва да си намерим нормално платена работа. Аз се пробвам на лишена от отговорности служба с трийсетчасова работна седмица в „Книжен кюп“ (най-добрата сякаш книжарница в Лос Анджелис).
Луси се хваща в телефонните продажби по съвет на безработен колега-сценарист. Първоначално ненавижда работата си, но актрисата в нея бързо откликва на предизвикателството, което поставя необходимостта „да продадеш на всяка цена“. За неин ужас, започва да жъне колосални успехи на новото поприще. Печели напълно прилично – около трийсет бона годишно. Продължава да ходи на прослушвания. Продължава да не получава договори. Затова се държи здраво за продажбите. А после в живота ни се появява Кейтлин.
Вземам си отпуски от „Книжен кюп“, за да я гледам. Не спирам да пиша – търговски сценарии, пиеса, телевизионна пилотна серия. Нищо не успявам да продам. Около година след раждането на Кейтлин Луси се отказва от членството си в актьорската гилдия и се издига до положението на инструктор при подготовката на кадри за продажби по телефона.
Аз се връщам в книжарницата. Общият ни приход след данъците едва достига четирийсет хилядарки годишно – смешна сума за град, в който мнозина плащат по толкова, за да помпат мускули с личен инструктор. Не можем да си позволим друго жилище. Двамата делим едно волво, познало своята младост по време на първия мандат на Рейгън. Задушаваме се – не само поради липсата на пространство у дома, но и от съзнанието за това, че сме сврени в рамките на мизерен животец, чиито хоризонти се стесняват с всеки изминал ден.
Разбира се, щерката ни носи радост. Но докато годините си вървят – и двамата навлизаме в края на четвъртото десетилетие, – всеки от нас започва да гледа на другия като на пожизнен тъмничар. Мъчим се да понасяме търпеливо съответните несгоди в своята работа, както и съзнанието за това, че докато всичките ни познати събират пребогат урожай от Клинтъновия период на разцвет, ние сме поели неотклонно пътя за никъде. И макар Луси да се отказва от театралните си амбиции, аз продължавам да бълвам производство, с което я дразня неимоверно, тъй като остава с усещането (напълно основателно впрочем), че върху нейните плещи ляга основната част от грижата за всекидневното ни оцеляване. Непрекъснато ме врънка да преустановя гастролите в „Книжен кюп“ и да се докопам до някоя свястна работа. Но аз не се давам и неуморно твърдя, че тя ми осигурява време за творчество.
Откъсът се публикува със съдействието на ИК Колибри
Книгата можете да закупите тук.
