Четох някъде, че американските филми се радвали на такова всеобщо приемане и одобрение благодарение на факта, че обикновено завършват с победа на доброто. Или казано с други думи - каквото и да се случва, ясно е, че добрият винаги оцелява, умира трудно (т.е. изобщо не умира), което ще рече, че ако ще умира - ще умира умно и все пак няма да умре. И накрая доброто винаги възтържествува, а лошият отива в затвора или просто си плаща всички грешки където трябва.

В живота обаче не става така. Колкото пъти отворя новините, толкова пъти ще видя, че има N броя жертви на пътно-транспортни произшествия, загинал от токов удар по време на работа, военен сблъсък тук, земетресение там, цунами на друго място... Или пък просто е фалирала някоя голяма компания. Новините с фалитите нямат изписани човешки жертви, но се подразбира, че хора остават на улицата и започват да търсят своя хепиенд. Защото за да се стигне до някакъв хепиенд на лента обикновено се преминава през десетки перипетии, за да може накрая да се съберат всички и да се прегърнат щастливо.

Само че добрите новини рядко влизат в новините. Обикновеният човек не интересува никого, защото няма драма, няма кръв, няма съспенс. И много важно дали при него има хепиенд или той просто става поредната статистика в хрониките на драмата.

А аз имам отчаяна нужда от добри новини. И във върховния си егоизъм не искам просто добри новини за хора на другия край на света, нито пък интересни новини за новата издънка на рода Джоли-Пит. Искам добри новини за себе си и хората около мен. Глупаво и упорито настоявам за моя собствен хепиенд и докато правя това, успявам да се натопя във всички възможни драми и трагедии.

Има моменти, в които докато чакам добрите новини, започвам да се чудя дали е по-добре да не чакаш нищо или да чакаш нещо, но то да не се случва. Ако не го чакаш и се случи, ще има приятен обрат в събитията и филмът става супер интересен, защото всички зрители са очаквали най-лошото, но все пак облекчено си получават хепиенда.

Има моменти, в които отказвам да приема, че няма да чакам нищо. Защото ако не чакам, отричам изконно заложената у всеки надежда на очакването. Дали надеждата крепи човека или надеждата е последното, което остава, когато всичко друго го няма? Ужасно не обичам да се блъскам постоянно с въпроси, на които не получавам отговор. Или получавам в отговор други въпроси. Или просто получавам отговор, който не приемам. Да, в приемането е ключето на... нещо си. Приемане или примирение? Поредният въпрос. 

Най-голямото наказание на човек е всъщност фактът, че е мислещо същество. Така сам си задаваш въпросите, сам си отговаряш, сам си слагаш диагнозата и си предписваш лечението. Да ни бяха дали и повече воля да си спазваме предписанията...

И все пак, независимо от диагнозата и всичко, гладът за хепиенд остава. Защото има жажда за надежда...

http://lemonpie.blog.bg/