Първата среща обикновено започва с кафе. Или с вечеря. Понякога с неловко мълчание, понякога с десетки съобщения, разменени дни наред, преди двама души изобщо да се видят. Днес запознанствата никога не са били по-достъпни - достатъчно е едно плъзване с пръст по екрана. И въпреки това все повече хора признават, че никога не им е било толкова трудно да срещнат "своя човек".
Ами ако вместо телефон има планинска пътека? Вместо внимателно подбрани снимки - туристически обувки, а вместо неловкото събеседване на първа среща - няколко часа сред природата, в които разговорите се случват някак естествено? Именно така преди седем години се ражда една необичайна инициатива, която днес вече е помогнала на стотици хора не просто да се запознаят, а да намерят приятели, партньори и дори семейство.
Всичко започва с две истории от практиката на Цветелина Зидарова. Тя е психолог, магистър "Семейно консултиране", председател на фондация "Място за всеки" и съосновател на Център "Как да...?". Консултира семейства, двойки, работи по случаи с различни поведенчески и емоционални трудности с деца, както и с педагози и други специалисти в детски градини.
Работата на Цвети я среща с жена, която трудно преживява раздялата с дългогодишния си партньор. Животът ѝ се е свил до един и същ маршрут - от дома до офиса и обратно. След години във връзка тя не знае нито къде, нито как би могла да срещне нов човек.
Източник: Личен архив
В същия момент има друг случай на млад мъж, който също мечтае за ново начало, но срамежливостта му се оказва непреодолима пречка. И двамата категорично отхвърлят приложенията за запознанства и не се чувстват на мястото си в шумните барове и клубове. Търсят среда, в която общуването да не започва с очаквания и оценки, а просто да се случва.
По същото време Цвети и съпругът ѝ Виктор често прекарват свободното си време в планината. Именно на Витоша забелязват нещо любопитно - докато хората вървят, разговорите идват сами. Няма нужда от предварително измислени теми, няма неудобни паузи, няма напрежение кой трябва да направи първата крачка. Така се ражда идеята за първата "Разходка за необвързани".
"Ако хората се видят и харесат - чудесно. Ако не - пак са прекарали един хубав ден в планината. Няма минуси", разказва Цвети.
Зад идеята на Цвети застава и Виктор, който години наред работи в сферата на човешките ресурси преди хобито му към планината да се превърне в професия. Днес той е лицензиран планински водач и преподавател по планински туризъм в Нов български университет.
В началото всичко изглежда като експеримент. Виктор дори е убеден, че никой няма да се появи на първата разходка. Оказва се, че греши и идват над 12 души. "Дойдоха хора авантюристи, пъстри и повечето доста позитивни. Всяка една прохождаща идея има нужда от точно такива и съм им благодарен, че ни се довериха", споделя Вик.
Източник: Личен архив
След първата планинска разходка започват да валят въпроси кога ще бъде следващата. Днес инициативата вече има над 112 разходки - нещо, което двамата организатори никога не са си представяли.
Дори пандемията не успява да спре проекта. Напротив. След месеците, прекарани пред екрани, все повече хора започват да търсят истински срещи и живо общуване. Разходките се превръщат не само в място за нови запознанства, а във възможност човек за няколко часа да излезе от ежедневието и да се почувства част от общност.
Именно професионалният опит на Цвети постепенно променя характера на самите разходки. След първите няколко срещи тя забелязва, че повечето хора нямат проблем да разговарят. Проблемът е друг - разговорите почти винаги остават на повърхността. Работа, ежедневие, задачи, планове. Личните теми все по-рядко намират място между двама непознати.
Затова постепенно се появяват така наречените "мисийки" - малки задачи и въпроси, които участниците изпълняват по време на прехода. Те не целят да ги поставят в неудобни ситуации, а просто да дадат повод за истински разговор.
Без никой да го е планирал, планинските преходи започват да се превръщат в пространство, в което хората свалят социалните роли и просто остават себе си. Още нещо прави впечатление на организаторите. Все по-често жените отказват помощ, когато някой предложи да поеме раницата им или да им подаде ръка на по-труден участък. Мъжете пък се колебаят дали изобщо да предложат съдействие, защото се страхуват да не бъдат разбрани погрешно.
Източник: Личен архив
На пръв поглед това са дребни жестове. Но за Цвети и Вик те говорят много за начина, по който общуваме днес - внимателни сме, предпазливи сме, но сякаш все по-трудно си позволяваме да се доверим на непознатия срещу нас.
"Много самота има в нас. Хем я търсим тази индивидуалност, хем копнеем да принадлежим. Но да принадлежим без да се изгубваме, без да се обезличаваме. Искаме да сме приети, видяни, да има пространство да сме себе си, но за съжаление ние самите имаме много изисквания за другия също", споделя наблюденията си Цвети.
За нея там е разковничето - цялостта, да приемеш човека с всичките му плюсове и минуси: "Защото човек е като Рубик куб. Не можеш да преместиш синьото квадратче ей така. Трябва да разместиш всички страни, ако искаш синьото да отиде на другата половина. И цялото кубче ще придобие много различен вид. А дали ще ти хареса...?".
Истината е, че ако някой си представя "Разходка за необвързани" като организирана среща за запознанства, ще остане изненадан. Тук няма нито табелки с имена, нито предварително определени двойки, нито неловки игри, които да принуждават хората да се харесат.
"Нашият фокус е общуването. Другото е чудесно, ако се случи", разкрива Вик.
Именно тази липса на очаквания се оказва една от най-големите сили на инициативата. Когато човек не чувства, че всяка дума или жест трябва да направят впечатление, разговорът започва да тече много по-естествено. Планината също има своята роля. Докато вървиш няколко часа редом с непознат, няма как да останеш зад внимателно изграден образ. Умората, смехът, неочакваният дъжд или кратката почивка край някоя поляна бързо свалят маските, които толкова често носим в ежедневието.
Източник: Личен архив
"В планината няма токчета, няма костюми, няма филтри. Там човек е просто човек", убедени са организаторите.
Затова и разходките рядко завършват така, както са започнали. В началото повечето участници вървят по един или двама, леко притеснени и предпазливи. Няколко часа по-късно вече се смеят заедно, разменят телефони и обсъждат кога ще се видят отново.
Любопитното е, че с годините профилът на участниците също се променя. В началото идват предимно хора, които активно търсят партньор. Днес все по-често се записват хора, които просто искат да разширят социалния си кръг, да намерят приятели или да избягат за ден от самотата, която постепенно се е настанила в живота им.
Тъкмо тази общност се оказва най-ценният резултат от всички тези години. Да, има любовни истории. Не една и две двойки започват връзката си именно по време на някой планински преход. Днес вече има семейства и няколко бебета дори, родени благодарение на инициативата.
Но когато Цвети и Виктор говорят за успех, те рядко започват с романтичните истории. Много по-често разказват за хората, които след години на изолация отново намират приятели. За онези, които за първи път от дълго време усещат, че принадлежат към група. За участниците, които в началото стоят мълчаливо в края на колоната, а няколко разходки по-късно вече сами посрещат новодошлите.
Източник: Личен архив
"На разходките срещат приятели, всякакви видове полезни контакти, преживяват и преодоляват нещо заедно в група. Това сплотява на много нива и любовта е само едно от тях", разказва Вик. След повече от сто организирани прехода двамата вече знаят, че няма универсална рецепта за щастието и че никой не може да обещае на участниците среща с бъдещия им партньор.
Но могат да им обещаят нещо друго - един ден далеч от телефоните, алгоритмите и непрекъснатото оценяване. Ден, в който най-важното не е как изглеждаш на снимка, а какъв човек си, когато вървиш редом с някого. Може би точно затова, седем години след онази първа разходка, все повече хора продължават да избират планинската пътека пред поредното плъзване с пръст по екрана.
Как се случва записването и самата разходка?
Вик: Най-важното е, когато някой има въпроси или иска да се запише, директно да ни пише лично съобщение до Facebook страницата или във Viber на посочения номер. Там уточняваме на коя разходка може да се включи, защото има с възрастово или без възрастово ограничение, както и Социалните, които са и за обвързани хора.
След това изпращаме инструкция за записване с всички стъпки, както и файл с подробната дневна програма в срядата преди разходката уикенда. Когато сме извън София пътуваме споделено, което означава, че участниците без автомобил може да се возят при тези със и които са съгласни, разбира се. Включват се хора от различни части на България, даже на една от разходките имахме представители на девет различни града. Веселба е.
Източник: Личен архив
А как избирате участниците и маршрутите?
Цвети: Участниците не ги подбираме и избираме. Те избират нас. За нас е важно само да са необвързани, любопитни, отворени към общуване и приключения. И такива хора ни и намират. В планината сме хора, на които могат да се скъсат обувките, да почервенее лицето ти от наклона, да имаш нужда от сандвич и няма значение дали си лекар, учител, IT или пчелар. Затова и групите ни са пълни с хора, които са там, за да се срещат, да се предизвикат и са на всякакви възрасти - от 20 до 70 г.
Вик: След първоначалните опити да "мачваме" се отказахме. Хората се харесват и усещат по непредвидим начин, а примерите за двойки, които никога не биха ни хрумнали, са доста. Нещо повече, участниците основно идват с нагласа да се запознаят с нови хора. Те са активни, със своите професии и опит, но просто са много заети в ежедневието си и търсят истинското общуване извън установения си кръг.
Що се отняся до маршрутоте, в началото имах мрънкометър - Цвети. Почне ли да мрънка по някоя пътека, знам че няма да става за ходене и приказки. С времето тези параметри добиха конкретни цифри в сборно изкачване и дистанция и поне в това отношение не ѝ се налага да бъхти с мен всеки път, когато тествам. Въпреки това тя има свой поглед какво трябва да представлява маршрута и това е важно дори да сме спазили основните параметри.
При всички случаи гледаме пътеката максимално да позволява общуване, да не е прекалено стръмна, много обрасла и да е широка по възможност. Да имаме обзорни гледки или нещо, което си заслужава да видим. В този смисъл, маршрутите са подходящи за прохождащи планинари ентусиасти, въпреки, че идват и много подготвени. Важното е всеки да знае, че не ползваме въжета или карабинери и не гоним рекорди. Да, движим се в планината и това има специфики, но фокусът ни е в общуването.
Какви са най-честите страхове на новите участници?
Цвети: Най-голямата трудност, според мен, е това да допуснеш някой до себе си. Понякога дори физически. Записват се за разходка за необвързани с надеждата за среща, но имат желание да пътуват със собствен автомобил, да спят сами в стая, да имат алтернатива да се отделят, ако има нужда. Това да излезеш от зоната на комфорт, особено покрай затварянето вкъщи и работата от дома, тези усещания се засилиха още повече.
Най-често това са и големите вълнения, когато след разходка хората ни пишат колко много са се отпуснали и са се доверили. Да споделят стая, да споделят маса, да готвим заедно и да се престрашат да танцуват с другите. Това също е голям проблем - срамът, страхът да не си отхвърлен, насилен, изложен. Човешки страхове, които всички имаме. Затова и за мен най-терапевтично е именно това отваряне. Дори и да не срещнеш ЧОВЕКЪТ на разходка, да се отвориш, за да го допуснеш и в ежедневнието си, ако се появи. Да не го спреш от страховете си.
Източник: Личен архив
Какво според вас прави едно запознанство успешно?
Цвети: Зависи какво влагате в думата успешно. Ако се има предвид това да се случи връзка и да продължи да се развива, то това зависи от много фактори. Семейни модели, нагласи, колко си приключил с предишни отношения и колко защити си спуснал. За мен най-важното е да умееш да видиш човешкото в другия. Вярвам, че на това ниво ние не сме много различни в нуждите и копнежите си.
Но страховете, стереотипите, моделите, червените флагове ни пречат да стигнем до тези по-дълбоки нива на свързване. Оставаме в това какъв цвят коса искам да има, дали е с подходящо телосложение, дали говори така, а не иначе. Това са важни неща, но са само на повърхността. Там, където много от тези качества не зависят от самия човек винаги. Когато ти си стигнал до своите истини, до това да познават собствените си страхове и нужди, да знаеш какви са демоните в теб е много по-вероятно да видиш в другия и неговия демон и да не се уплашиш.
Има ли истории, които са ви развълнували лично?
Вик: Доста са, но повечето са свързани с преодоляване на страхове. Хора, които нямат голям опит в планината, но се вълнуват и се стараят по пътеката, вижда се, че на тях самите им е трудно, но гледат да помогнат на човека до тях. Разбира се, не сме през цялото време така, но понякога имаме такива моменти и те са ценни. Има и много лични разкази, разбира се, но те остават в групата.
Цвети: Има няколко истории, които са ме развълнували много. За първи път видях любов от пръв поглед. Двама, които от първата среща при колите не можаха да се отлепят и да спрат да си говорят. Истории, в които знам колко е било важно и болезнено търсенето на партньор и са завършвали с бебе. История за любов, която тотално промени единия пред очите ни. Човешките съдби са толкова цветни и толкова лични, че не мога да се изморя да се впечатлявам. Това е огромно богатство за мен, да имаме честта да сме част от пътя на хората, които ни се доверяват.
Източник: Личен архив
Кои качества търсят хората най-често днес?
Цвети: Много е интересно на "пазара". Това е една от темите, които сме обсъждали по мисийките. Какво е това, което слагаме на "сергията" и какво е това, което ни привлича и какво избираме.
Мъжете много споделят, че залагат на външния вид. Това определят като много важно за тях. Относно качествата диапазонът е много широк, но мъжете имат нужда да имат доверие на партньорката си, че няма да ги замени лесно. Затова и сякаш търсят по-затворени или спокойни жени, а не да са центъра на компанията, защото им дава повече усещане за надеждност и сигурност.
При жените в разговорите пък се очертава компетентността. Да усещат мъжа стабилен, компетентен, емоционално зрял. Това е важно качество - да владее емоциите си и да ги губи само по тях. Да ги владее, но да ги осъзнава и да може да носи отговорност за тях.
Всъщност това е една от най-болезнените теми, според мен - отговорността за нуждите си, за щастието, за сигурността си. Тук има много дебати и обвинения и от двата пола, че всеки търси някой, който да му дава, но самият той не дава или не поема тази отговорност за щастието си или поне да работи по осъзнаването си, именно за да може да не прехвърля на другия своите страхове и нужди.
Според вас по-трудно ли е да се намери партньор днес, отколкото преди години?
Цвети: Мога да коментирам само сегашните ми наблюдения. Към момента ми се струва, че хората са като частички, които отчаяно търсят да се слепнат, но толкова много се страхуват или са били наранявани, че само се срещат и се сблъскат, а след това отправят отново в обратни посоки.
Колко от АЗ трябва да стане НИЕ, как се променяме във връзката, как оставаме и преодоляваме различията, кои различия си заслужава да приемеш и кои са причина за раздяла? Такива са темите и трудностите и това са често и мисийките ни.
Как тази инициатива промени самите вас?
Вик: Когато има някаква промяна в плана се опитвам да го приемам позитивно. Доказа се, че такива моменти понякога се оказват най-важни. И разбира се, срещата с толкова интересни, пъстри хора и историите ми дава изключително много.
Цвети: Разходките започнаха от идея за едно събитие, а се превърна в семейство, приятели, общност за мен. Запознах се с хора, които вече са част от живота ни като приятели. Разговорите, историите, съдбите им, това ми дава много информация, размисли. Аз се променям, осъзнавам, разбирам повече за себе си, за другите. Това ми помага и в практиката ми, защото вече мога да разпозная много повече модели, които се повтарят.
Дори от гледна точка на ползата да видя "нормата". Да видиш кои са онези неща, които са толкова базови, човешки, характерни. Неща, които си пазим за себе си, мислим си, че ние сме различни или нещо на нас ни има, но след това говориш за това с другите и разбираш, че това не е така. Разбирам, че и аз съм нормална и съм полезна. И все повече разбирам от хората, които идват с нас и какво е моето място тук, какво мога да дам. Благодарна съм безкрайно за тези моменти и споделени крачки.
Източник: Личен архив
Как си представяте "Разходка за необвързани" след пет години?
Вик: Аз и преди седем не си я представях, така че сега направо не смея да кажа, но се надявам да продължи да събира хора, споделящи едно преживяване, и което те да превръщат от лично в общо.. и обратното.
Цвети: Представям си да станат още по-терапевтични. Да се оформят като разпознаваемо място, където да можеш да дойдеш и да бъдеш себе си. Да не е страшно да си без маската, която живота в града изисква и приема. Като място, където да поближеш рани след раздяла и да си готов да се отвориш за нова среща. Среща и със самия себе си.
Имам и смелата идея да се появи и общност, която да се подкрепя и в годините напред, защото много хора са сами и се страхуват от остаряването, когато ежедневният свят ще ги изхвърли от социалната рамка. И да я има пак тази заедност.
