"Надеждата умира последна - една фраза, която показва безсмислието на мъдростта". Богомил Райнов


Знаете я тази приказка.

Две мишки паднали във ведро с мляко. И започнали да цапат с крачета и да се давят. Едната била песимист. Поцапала, поцапала малко и като видяла, че няма шанс да се измъкнат, отчаяла се, предала се, спряла да цапа и потънала. Другата била оптимист. Тя продължила да цапа неуморно и цапала, цапала, цапала в млякото... В един момент втората мишка избила от млякото масло, покатерила се върху него и изскочила от ведрото. Спасила се - благодарение на оптимизма, силната си воля и това, че не се предала. 

Това е една красива метафора. Добре звучи. И не само звучи, разбира се. Последните 10... 20... 30... 40 ... (?) години, oткакто съм се родил, понеже още оттогава по неведома приумица на съдбата съм се озовал във ведрото с мляко... всичките години оттогава цапам неуморно! Не че не се уморявам. Но нямам избор. Иначе трябва да се предам.

И... нищо. Няма резултат! Нищо не се случва. 

Сега, когато годините станаха много, почнах сериозно да се замислям.

И почвам да си мисля, че не е важно дали си песимист или оптимист.

Понеже всички ние май сме имали "късмета" да цопнем във ведрото с обезмаслено мляко. И никога няма да избием масло в него. Просто не зависи от нас и нашите усилия. Някой вече го е решил вместо нас - още преди да се родим. И е забравил да ни осведоми.