Рюкан - норвежкият град, който може да контролира слънцето

На пазарния площад в Рюкан стои статуя на основателя на града - известен норвежки инженер и индустриалец на име Сам Ейде. С едната ръка, пъхната в джоба на панталоните му и другата, сграбчваща стегнато навит чертеж, мъжът се взира на север през площада към почти отвесния планински склон пред себе си.

Тайната на Норвегия за зареждането на електромобили в студено време

В какво се крие тайната

Зад него на юг се издига също толкова стръмният 1800-метров връх, известен като Гаустатопен. Между планините, разположен по тясната долина Вестфиорд, се намира малкият, но някога могъщ град, който Ейде построява в началото на миналия век, за да приюти работниците за своите фабрики.

Ейде е много умен човек. Той използва силата на 100-метровия водопад Рюканфосен, за да генерира водноелектрическа енергия - по онова време това е най-голямата електроцентрала в света. Той е и пионер в новите технологии. Едно от творенията му, което носи неговото име, е за производство на селитра чрез окисляване на азот от въздуха, което позволява да се произвеждат промишлени количества водород чрез водна електролиза.

Но има едно нещо, което Ейде не може да направи: да промени надморската височина на слънцето. Дълбоко в своята долина изток-запад, заобиколен от високи планини, Рюкан и неговите 3400 жители живеят в сянка за половин година. През деня - от края на септември до средата на март, градът, който се намира на три часа северозападно от Осло, не е огряван от слънцето. Не може да се каже, че е тъмно, но със сигурност липсата на слънчевите лъчи се усеща.

От 2013 г. обаче статуята на Ейде се взира в гледка, която дори видният инженер може да намери за невероятна. Високо в планината отсреща на 450 метра над града три големи, захранвани със слънчева енергия, компютърно контролирани огледала проследяват постоянно движението на слънцето по небето, отразявайки лъчите му надолу към площада и окъпвайки го в ярка слънчева светлина. Така Рюкан - или поне малка, но жизненоважна част от Рюкан, не е заседнал там, където слънцето не грее, което позволява на жителите да се наслаждават на светлината през най-мрачните месеци.

С обща площ от 51 квадратни метра, огледалата автоматично се настройват, за да следват движението на слънцето и пренасочват светлината. Цената на реализирания проект е около 850 хиляди долара, но нека да видим как се стига дотам.

Идеята за огледалата е на Мартин Андерсен - 40-годишен художник и спасител на общински бани, който след периоди в Берлин, Париж, Мали и Осло се премества в Рюкан през лятото на 2001 г. Първият намек за произведение на изкуството, което Андерсен нарича Solspeil или слънчево огледало, му хрумва, през септември.

"Всеки ден извеждахме нашето малко дете на разходка в количката", казва той, "и всеки ден осъзнавах, че трябва да отидем малко по-надолу по долината, за да намерим слънцето." До 28 септември Андерсен осъзнава, че слънцето напълно изчезва от пазарния площад на Рюкан. Поводът за ежегодното му повторно появяване, осветяване на моста над реката до старата пожарна, е дата, незаличимо гравирана в съзнанието на всички жители на Рюкан: 12 март.

И за привидно безкрайните последващи месеци Андерсен казва: "Поглеждахме нагоре и виждахме синьо небе отгоре и слънце високо по планинските склонове, но единственият начин да стигнем до него, беше да излезем от града. Денят беше толкова тъмен тук долу и градът ставаше толкова тъжен."

Оказва се, че още преди сто години Ейде всъщност е разбрал сериозността на проблема. Проучвайки собствения си план, Андерсен открива, че още през 1913 г. Ейде обмисля предложението на един от работниците във фабриката за система от огледала на върха на планината, които да пренасочват слънчевата светлина към долината отдолу. В крайна сметка индустриалецът се отказва от плана поради липса на подходяща технология, но скоро след това неговата компания, Norsk Hydro, плаща скромна сума за изграждането на кабинков лифт, който да превозва многострадалните жители на града близо 500 метра по-високо в планината, за да се порадват на слънчевата светлина.

Андерсен открива частично покрит спортен стадион в Аризона, който успешно използва малки огледала, за да поддържа растежа на тревата. Той научава, че в Близкия изток и други силно огряти от слънцето региони на света, огромни банки от високотехнологични проследяващи огледала, наречени хелиостати, концентрират достатъчно отразена слънчева светлина за загряване на парни турбини и задвижване на цели електроцентрали. Така той убеждава кметството да осигури парите, за да му позволи да развие проекта си.

Свързва се с експерт в областта Джони Нерсвийн, който прави изчисленията и му казва, че вероятно идеята му има потенциала да сработи. След това Андерсен посещава Виганела - италианско село, което поставя подобно слънчево огледало през 2006 г. И 12 години след като за първи път мечтае за своя Solspeil, немска компания, специализирана в така наречената CSP - концентрирана слънчева енергия, монтира трите стъклени огледала, които сега стоят високо над пазарния площад в Рюкан.

Но Андерсен също иска да бъде сигурен, че проектът е реализиран правилно - че слънчевото огледало на Рюкан ще направи това, за което е предназначено. Единственото полирано стоманено огледало на Виганела, казва той, осветява много по-голяма площ, но с много по-слаба, по-дифузна светлина.

"Исках по-малък, концентриран участък от слънчева светлина: специално осветено от слънцето място в средата на града, където хората могат да дойдат за бързи пет минути на слънце."

Селата, които си създадоха собствени слънца

За да имат светлина всеки ден от годината

Резултатът е почти точно такъв: граничещ от едната страна с библиотеката и кметството, а от другата с туристическия офис, 600-те квадратни метра от пазарния площад на Рюкан, които са цялостно реконструирани през следващите години, сега се къпят във фокусиран лъч ярка слънчева светлина. И тя е 80-90% толкова интензивна, колкото оригиналната на слънцето, отбелязва Guardian. И както може да се очаква, слънцето носи и повече усмивки на жителите на града.