Още с първия кръг на българския подбор за изпълнител на Евровизия на 24 януари социалните мрежи и коментарните секции се изпълниха с познат микс от разочарование, ирония и умора. Реакциите варираха от "това ли ни е най-доброто?" и "безлично и предвидимо" до по-крайни оценки като "нямаме място на този конкурс".
Не бяха спестени и критики към БНТ, че за пореден път няма представа как се организира подобно събитие, както и към избора на жури, чийто членове все пак имаха важен глас в това кои изпълнители и групи да останат в надпреварата и кои да си тръгнат. Макар тонът на хората да беше различен, общото усещане беше едно: липса на заряд, на идея и на усещане, че България изобщо влиза в Евровизия със самочувствие и ясна цел.
Тези негативни реакции не са нещо ново и не са насочени сякаш само към конкретните песни или изпълнители. Те са симптом на натрупано разочарование - от години българската публика усеща, че селекцията ни е по-скоро формално участие, отколкото истинска амбиция за конкуренция. Вместо вълнение и очакване, подборът често поражда апатия или вътрешно разделение още преди да е избран представител.
В основата на проблема стои липсата на ясна стратегия. Успешните държави на Евровизия не третират конкурса като еднократен телевизионен ангажимент, а като дългосрочен културен проект. Те знаят какъв образ искат да покажат, какъв тип артисти търсят и какво послание носят на европейската сцена. В България подборът изглежда реактивен - без отчетлива концепция, без усещане, че песните са част от по-голяма картина. Това води до участия, които не са лоши, но не и запомнящи се (с малки изключения).
Друг ключов дефицит е разкъсаната ни музикална идентичност. Негативните коментари след първия кръг ясно показаха това - част от публиката критикува песните, с които всеки артист избра да се представи, че звучат прекалено еднакво, като опит за имитация на западни трендове, докато други ги намират за твърде локални и "насилени", без универсално послание. Да, още не сме чули как ще звучи песента, с която ще се представим през 2026 г., но опитът до момента показва, че България все още не е намерила баланса между собственото си културно звучене и езика, който Европа разпознава. Проблемът не е дали пеем на английски или български, или как точно се изписват имената на изпълнителите, а дали това, което показваме, е автентично и същевременно конкурентоспособно.
Сценичното присъствие е още една често споменавана слабост. Евровизия отдавна не е конкурс само за добра песен или силен глас - това е три минути разказ, образ и емоция. Българските участия често остават в зоната на безопасното: минималистична визия, неясна драматургия и сценично поведение, което не комуникира ясно послание. В резултат песента не провокира - нито позитивно, нито негативно, а просто се губи и потъва сред десетки други.
Към това се добавя и усещането за ограничен достъп и затворени кръгове в селекционния процес. Част от негативните реакции след подбора на 24 януари не бяха толкова за качеството на песните, колкото за чувството, че липсва истинска конкуренция и разнообразие. Това отблъсква артисти с по-смели идеи, с алтернативно звучене или с международен опит - именно тези, които биха могли да извадят България от зоната на комфорт.
С две думи, липсват ни ясни критерии, смелост и последователност. Липсва ни визия как и защо участваме в Евровизия - не просто за да присъстваме и да направим нещо между другото, а за да бъдем фактор. Докато конкурсът се възприема като задължение (и то неприятно), а не като възможност, негативните реакции ще се повтарят всяка година, независимо от това кой стои на сцената.
Защото смяната на изпълнители не променя факта, че мейнстриймът у нас рядко допуска музика, която да бъде неудобна, конфликтна или реално свързана със съвременния живот. Рокът и най-вече попът отдавна са загубили първичната си функция на бунт, протест и провокация, а на тяхно място е застанала добре изгладена, безопасна форма, която не задава въпроси и не предизвиква реакции.
И изпращаме песни, които по-скоро се стремят да не дразнят никого, отколкото да кажат нещо съществено. Българската музика на Евровизия често прилича на затворена безопасна игла - подредена, стерилна и обезопасена до степен, в която вече не може да убоде никого. А конкурсът, колкото и да е комерсиален, награждава именно обратното: риск, характер и ясно заявена позиция.
Европейската публика не търси съвършенство, а истина. Не търси песни, които "не грешат", а такива, които имат смелостта да бъдат остри, уязвими или дори противоречиви, както доказва и изборът на финалисти през последните години. Както беше написал и Венцислав Мицов от Хиподил на Facebook страницата си: "Розите не са красиви само заради цвета и аромата си. Те са красиви, защото имат бодли". Докато България продължава да избира и изпраща музика без такива "бодли", Евровизия ще остава огледало не на липсата ни на талант, а на страха ни да бъдем истински разпознаваеми.
Ще завършим като споменем и още един по-болезнен, но реален фактор, а именно националният песимизъм. Да, може да имаме трески за дялане, но е безспорен факт, че българската публика често започва да подценява собствения си представител още на ниво подбор, което създава негативен фон, пренасящ се и извън страната. Евровизия е конкурс, в който увереността и общият разказ около участието имат значение. А когато сами не вярваме в това, което изпращаме, трудно можем да очакваме Европа да го направи вместо нас.
Tong
на 26.01.2026 в 21:06:03 #1А конкурсът, колкото и да е комерсиален, награждава именно обратното: риск, характер и ясно заявена позиция. ============== Не съм убеден. Конкурсът дори не е толкова комерсиален, колкото политически коректен. Не твърдя, че го следя (не редовно, а изобщо), но нямам ийнформация победителите да са носители или изразители на риск, характер и някаква специална позиция. Иначе съм съгласен, че изкуството трябва да бъде провокира. Как ще провокира точно е отделен въпрос. Едни харесват един вид провокация, други - друг и т.н. Стига, разбира се, да е по един докосващ и неотблъскващ начин. Подкрепям и заключението, че имаме нагласа срещу нашите си изпълнители, но тази нагласа не е дошла от нищото. Факт е, че огромната част от тях са просто... съжалявам, че го заявяват така категорично, но така ги усещам - просто безлични. Те не носят свое послание, свой почерк, свой стил - звучат еднакво и - което е още по-лошо - неестествено. Изглеждат като нескопосани имитации на модерни стилове. Ясно е, че това е много работа с музикални мениджъри и PR-и, ясно е, че са вложили много усилия, но в крайна сметка това, което има значение е резултатът. А той е... би ми било интересно самите изпълнители как биха го определили пред себе си. Има 1-2 сред тях, които стоят малко по-добре, но просто не мога да избегна усещането за изкуственост... Така че - връщам се към думите на авторката - няма как да докоснеш публиката, ако не си себе си. Това е първото - оттам нататък нещата се подреждат сами.