Една футболна легенда - Франческо Тоти, се раздели с футболните фенове на Рома с... писмо.

Този сезон ще бъде последен за него, тъй като футболистът ще навърши 40 години на 27 септември. Той успя да покаже истинска вярност към своя клуб, като години наред не го сменяше с друг.

Идол за много млади футболисти и любимец на не малко жени по цял свят... Той успя да разплаче привържениците.

Ето и пълният текст на писмото:

"Преди 27 години се почука на вратата на нашия апартамент в Рим. Майка ми Фиорела отиде да отвори. Това почукване и кой седеше от другата страна на вратата, предопределиха моята футболна кариера. Там имаше група мъже, които се представиха като директори по футбол. Но не бяха от Рома.

Те бяха хора на Милан. Искаха да отида да играя за техния отбор. На всяка цена. Мама заразмахва ръце. И какво мислите, че им отвърна?
Като хлапе в Рим имаш само два избора - или си червен, или син. Рома или Лацио. В нашата фамилия пък изборът бе само един.
За съжаление не познавам дядо си, защото почина, когато бях съвсем малък. Но той ми остави голям дар. Той е бил огромен тифозо на Рома, предал е тази любов на баща ми, а той я даде на брат ми и мен.

Нашата любов към Рома е продължение на тяхната. Рома не е просто един футболен отбор в семейството ни. Той е част от него, от кръвта ни, от душите ни. Не гледахме много мачове като деца, защото през 80-те години не бяха много тези, които предаваха по телевизията. Но когато бях на седем, татко намери билети и най-накрая отидох да гледам "вълците". I Lupi. На "Олимпико". И днес ако затворя очи, идва онова усещане. Цветовете, песните, димът от бомбичките. Бях будно дете и всичко това запали огън в мен. Не знам как да го опиша... Bellissimo. Това е единствената дума.

В моя квартал - Сан Джовани, едва ли някой ме е виждал без топка в краката или в ръка в онези години. На павираните улици, между катедрали, алеи, навсякъде - играехме футбол. Дори като хлапе това не бе просто любовта ми. Аз имах амбиция да стана футболист, да направя кариера в играта. Започнах в юношески отбори, като в същото време изрязвах снимки и лепих плакати на Джанини в стената на спалнята ми. Капитанът на Рома. Иконата, символът. Той бе момче от Рим, също като нас с брат ми.

И когато бях на 13 дойде онова почукване на вратата... Хората от Милан искаха да ида при тях. Да стана част от един гранд на Италия. Какво трябваше да избера? Естествено, това не бе мое решение. Мама бе шефът. Тя още е шефът. Тя бе, нека кажем, твърде привързана към своите синове. Като всяка италианска майка вероятно е била предпазлива и бдителна над нас дори повече от необходимото. Не искаше да напускам дома ни. Страхуваше се.

"Не, не, не!", това бе отговорът и към онези мъже. Това бе краят. Първият ми трансфер бе отхвърлен от Шефа.

През уикендите ходехме да играем в нашите мачове, тогава татко ни водеше. Но от понеделник до петък шефът бе мама. Да откаже на Милан не и е било лесно. Това щеше да значи големи пари за семейството ни. Но мама ми даде урок в онзи ден. Домът е най-важното нещо в живота ти. Седмици по-късно Рома направи оферта. Щях да нося цветовете. Кехлибареното и червеното! Мама знаеше какво прави. Тя ми е помагала страшно много в кариерата ми. Онези първи дни бяха трудни и за нея. Тя ме возеше на първите ми тренировки. Чакаше ме пред оградата, понякога по два-три, четири часа. Седеше там, независимо дали е студено или топло, дали вали или е слънчево.

Заради моята мечта седеше. 90 минути преди дебютния ми мач за Рома не знаех, че ще играя. Седях в автобуса и вълнението ми растеше. Когато носиш екипа на Рома от теб се очаква много. Трябва да докажеш стойността си, нямаш право на грешки. Когато излязох на терена преливах от гордост. Играех за дома ми, за дядо, за цялото семейство! 25 години това напрежение, но и тази привилегия, не са се променили.

Естествено, имало е и грешки. Преди 12 години имаше дори един момент, в който мислех да напусна Рома заради Реал Мадрид. Когато един толкова успешен отбор, вероятно най-силният в света, те иска в състава си, започваш да си мислиш какво би било... Как би било другаде. Имах разговор с президента на Рома, който ми повлия. Но най-важният разговор бе със семейството ми. Той отново ми показа за какво става дума в живота. Домът е всичко. 39 години Рим е моят дом. 25 години като футболист Рома е домът ми.
Дали със спечеленото скудето или с мачовете в Шампионската лига, надявам се да съм представял цветовете на Рома възможно най-добре. На най-високо ниво.


Надявам се да съм ви направил горди. Може да се каже, че аз съм типичен римлянин, консервативен и дори скучен. Живях с родителите ми до деня, в който се сгодих за Илари, съпругата ми. Знам, че това, което най-много ще ми липсва са точно ежедневните неща - тренировките, разговорите в съблекалнята или на кафе със съотборниците. Но може би, ако се върна като директор в клуба един ден, всичко това ще имам отново. Хората ме питат - как може да изкараш целия си живот в Рим?

Рим е семейството, приятелите, хората, които обичам. Рим е море, планини, паметници.
Рим, това са римляните, разбира се.
Рим е жълтото и червеното.
Рим за мен е светът.
Този клуб и този град са целият ми живот. Завинаги".