По един необясним за мен парадокс Васил Иванов е сред онези големи български художници, като Давид Перец, Жорж Папазов, Рафаел Михайлов, Борис Коцев и други, които остават приживе неразбрани. Защо? Защото са прекалено чувствителни, прекомерно отдадени на призванието си или преднамерено необщителни с широката публика? Или може би, защото етиката на едно лично присъствие в изкуството винаги означава конфликт с обществения вкус. Неизвестно е и дали това неразбиране ще бъде истински компенсирано във времето.

Живописта и рисунката на Васил Иванов са особено явление в родния художествен контекст. Ранните му пейзажи, портрети и натюрморти, заемат периферно място в съществуващите за времето си тенденции. Те представляват кристално изчистена еманация на визията - визия базирана на реалността и претворена до авторска система. В. Иванов е от онзи рядък тип художници, които изграждат своя система и неотклонно я следват. Става въпрос за живопис с въздушна перспектива, която равнопоставя плановете, за колорит, който изявява стойностите на чистия цвят и за композиция, която насочва към извънсюжетни внушения.

От 60-те години на 20 в. до смъртта си художникът работи върху цикъл „Космически рисунки". Първата му изложба в 1964 г. е забранена, но след това той има поредица представяния у нас и в чужбина. Изкуството му е показвано в галерии в Париж, Берлин, Лондон, Женева, Сидни, София и т.н. Анализаторите на тези изложби търсят аналогии с Хенри Мур, Де Кирико, Кандински, Дюфи, конструктивизма и прочие. В известен смисъл В. Иванов получава популярност и признание каквито малко български художници имат. Той присъства в колекциите на много известни личности като Петър Увалиев, Емил Ажар, Юри Буков.

И все пак Васил Иванов си отива самотен и неудовлетворен. Защо, след като той е близък до „Новите художници", до бараците, до повечето странници в българското изкуство. Защото този художник, който е и дъновист, демократ, музикант и т.н. исконно носи в себе си стремежа към драма. Той не се задоволява с първоначалните си успехи. Той не се задоволява и с нетрайните признания. Той търси „безпределността на битието", чрез изкуството и достига до метафорите на космоса. Именно тук според мен се крие драмата му - космическата безпределност е изкушение по-силно от изкушенията на живота. А те не са му чужди. Васил Иванов е влюбчив, топъл, чувствителен, очарователен, привързан към земното човек.

Мистиката го разкъсва и затова, той, който е дъновист се чувства и войник, който е самотник, иска да бъде в общество. В крайна сметка, щастието, което бленува /по собствените му думи/, остава извън формите, които познава. Така тази драматична, но кротка личност се явява не само отрицател на тенденциите, които съществуват у нас, но и на познатите политически схеми и неволно попада под валяка на митотворчеството и на идеологията.

Посмъртно попада и под тежестта на незнанието. На негово име бе наречен клуб „Фантасти". Но за каква фантазия става дума, ако не за такава, чиято ипостаза е човечността. Други от съвременниците ни претендират за откривателство на техниката с бяла креда върху черна хартия. А десетилетия при тях Васил Иванов прави стотици работи, в които не технологията, а безпределността на човешките възприятия изискват изображения с бяло върху черно.

което поставя под въпрос обективността на изводите им. Всеки от тях отчита, че изкуството му се дели на два условни периода - първият е пластическият на живописта, а вторият е концептуалният на рисунката. Струва ми се, че в това рязко деление на творческата му биография се проектира, двойствеността на личност, включваща противопоставяне на постижимо и непостижимо. „Илюзорното земно щастие" той вижда като цвят, изображение, реалност, а „всемирния идеал" търси в черно-бялата условност на рисунката. Съзнанието, че не може да се постигне, нито едното, нито другото предизвиква скръбните му послания. За нас той оставя привилегията да ги разберем, като тя изисква, както познание, така и смелост.

Димитър Грозданов