Веднага се забелязва, че първото правило на добрия стил в изкуството е спазено - Вили Николов има какво да ни каже и в поредната си, шеста, изложба. Но не само това. Спазил е и второто правило - стилът да придобива красота от мисълта. Да е физиономия на духа.
Ако вече сте се докосвали до творчеството на 33-годишния художник, навярно ще бъдете изненадани от новите му платна.

Но не и изненадани от това, че тези прекрасни творби отново носят познатия почерк - цветния. Оранжево, златисто, тъмночервено, много светложълто - бяло-жълто. Синтез на сериозното със закачливото. „Дори в едното ъгълче на картината да е, на някое „скрито място", но веселото винаги го има - споделя Вили. - Правил съм опити в някаква сива гама да се впусна, но тайничко винаги си слагам своя отпечатък."

Някои теми липсват. Съзнателно. Например Вили избягва да рисува цветя. А много ги обича. Но не тези, които са в саксии и вази. Обича например едно дъхаво поле с цъфнала пъстрота и ако някой му го подари, ще го зарадва много повече, отколкото подредените в букет. Може малко поле, с две-три цветенца, но да са живи и свежи, да ухаят. Не би рисувал и портрет на конкретен човек, защото е копие, това убива интереса у него.

Би ли нарисувал меланхолична, сива, дъждовна картина, мъгла, лошо време? „Няма нищо по-хубаво от лошото време, има само неподходящо време", остроумничи Вили. А би ли нарисувал тъгата или стая, в която има само маса, легло и прозорец, без душа? „Със сигурност, ако тръгна да рисувам такава стая, не след дълго в нея ще има и нещо оптимистично - все някой килим или рисунка на стената, или... едно ъгълче от прозореца ще е открехнато, откъдето ще се вижда нещо прекрасно."

Вили е оптимист, но му харесват и тъжните теми. Любими са му, но още по-любима му е закачката, която ще направи тъгата по-лека и дори весела. Какво тъжно може да изобрази? Например самотата, но не онази, творческата самота, която успяваш да постигнеш, избягвайки всички, а самотата, която не искаш, която така се е случила, без да я очакваш. Рисувал е пуст град, пуст плаж, въобще пустош - в този смисъл самота. Толкова е самотно, че дори се влюбваш в това спокойствие, граничещо с безкрайност, с вечност. Кое чувство е трудно да се изобрази?

„По принцип всичко можеш да се опиташ да изобразиш, въпросът е доколко ще успееш. Често сме рисували като теми в академията любов, веселие, празник, но разликата е в това - до каква степен успяваш да вдъхнеш близост до чувството или състоянието - обяснява Вили. - Ако ще изразяваш любов, не е достатъчно да е символ - човек с цвете или двама души в лодка... За да изобразиш темата любов, е важно човекът, който гледа тази картина, да се почувства влюбен, да се почувства зареден с любов. Тогава си успял. Така е с всяко чувство - ако, гледайки тази картина, ти става тъжно или самотно, или ти се прииска веднага да се обадиш на някого, тогава темата е изпълнена."

Едно пълно лято Вили е подготвял изложбата. Темата, както и заглавието - „33 колорита", е много шарена. Това е един пъстър свят, с любимите фигурални композиции, етномотиви, възрожденски градове, фантастика. Да гледаш оттатък, отвъд нещата, да избираш трудното за изразяване, да „ловуваш" за чувства, които да оставиш в този, който гледа картината. Това е целта. Във всяка творба Вили влага нещо тайно, срито. Виждаме къщи, покриви, но те говорят друго. Че си на свобода, на въздух, над тебе е само небето... Ще видим също хлопки, чанове, ключалки, врати, порти. А те какво говорят? Когато една композиция е с много хора и е твърде шарена, определено темата отива към празник, към песни, танци. А когато се фокусира върху един елемент, когато всичко наоколо е изчистено, вниманието пада изключително върху мотива - портата, ключалката, пантите.
Дълго време Вили рисува затворени врати.

В един момент стига до прозрението, че портите трябва да са отворени. Смята, че това го зарежда. Вижда светлината, която влиза, която излъчва отвътре. И се чувства възроден, с ново начало, отворено пространство, път към някого, ново приключение - много неща. „Затворените врати категорично си заменил с отворени. Това говори ли, че нещо се е променило в теб?", го питам. „Говори, че ще променя!" „И какви врати ще отвориш?" „Нямам търпение и аз да разбера!"

Ще разбере, със сигурност. Само на 33 е! „Млад съм, но не само това - мога да го оценя! В момента, в който усетя, че сивото от палитрата влиза и в живота ми, бързо разбърквам цветовете и става моят любим цвят."

Не спира да се моли, но не като поза. Това е един творец в постоянно молитвено състояние, благодарен на Бога за „храната", която получава, която може да има. Това е привилегия за истинския талант. За аристократа по дух. Благодарен е и на своите учители, на проф. Здравко Стоянов, проф. Петър Чуклев и проф. Катя Костова - хора, на които дължи много за уроците, които е получил - и като отношение към изкуството, и като академична подготовка и като модел на човешко поведение.

Не е чудно, че негови картини притежават кралица София и испанският премиер Хосе Мария Аснар, Посолството на Венецуела в България, както и колекционери от САЩ, Гърция, Германия, Италия, Турция, Австрия и България.