Мария Гроздева говори за новата си любов

Когато видях Мария Гроздева с новия екип за колоездене, но и с онзи добре познат плам в очите, си рекох: шампионката сигурно ще си сменя спорта. Толкова добре й стоеше каската с авторитетния надпис GES и така решително /и в същото време елегантно/ държеше кормилото на велосипеда, че си я представих на състезанието за жени на „Тур дьо Франс".

Мария обаче побърза да ме „успокои": „Няма да гоня медали с колелото, но, да знаеш, голям кеф е да го карам!".

Знам го аз този „кеф", от десетина години го знам, когато една друга шампионка, от друг спорт - от шорттрека - Жени Раданова, се качи „ей така" на велосипеда и стигна с него до Олимпиадата в Атина.

Абе, не знае човек какви мисли се завъртат понякога в главите на тези наши симпатични и амбициозни шампионки, та настоях Мария да ме открехне повече за „кефа" с колелото. Тя ме погледна леко иронично, но, слава Богу, не вдигна пистолета заради моето недотам здравословно любопитство, а кротко свали каската GES и рече: „Знаеш ли, не бях карала колело от дете. Имах даже някакъв страх. Разправят обаче, че тази работа - колоезденето, не се забравяла с годините. Не знаех дали е така, пък и не ме интересуваше. Опитах обаче - прави са".

Кога стана този „опит"?

- Миналото лято, на Синеморец, край морето. Взехме с Валери, мъжа ми, два „планински" велосипеда и се оказа, че е много приятно да въртиш педалите срещу бриза. Особено сутрин рано - дишаш си йода и въртиш. Нещата обаче загрубяха... Ами попаднахме на „лоша" компания. Велосипедна. И станахме „човеци". Всъщност, ние отдавна се познаваме с тези готини момчета и момичета, но не бяхме си другарували, така да се каже, колоездачно.

Те обаче, като ни видяха с колелетата, веднага ни „припознаха" за свои и работата взе да става сериозна. В смисъл, че ни емнаха да въртим заедно с тях бая километри покрай морето. Ужас! И мъка - беше ни чоглаво, че не можем да сме им равностойни по пътя - те натискаха като шевни машини бързите си „шосейки" и само кавалерското им чувство ги възпираше да не ни изоставят някъде там, край хендеците, с нашиите байкове.

„Крастата" обаче вече ни бе хванала - трябваше на всяка цена да се сдобием с подобни на техните шосейни бегачи. Тогава направихме втората крачка: щом се върнахме след отпуската в София, се консултирахме с един вещ по тези неща приятел и той, без да обяснява много-много, ни изпрати в магазина...

Кой магазин?

- „Маxbike", за велосипеди, части и екипи, на булевард „Тодор Каблешков". Отидохме веднага и си...оставихме очите там. Не че не бяхме виждали подобни магазини - пътуваме, знаеш, доста, но онова, което видях в София, у дома, дето се вика, надхвърли очакванията ми. Обаче - нов проблем: труден избор. Звъннахме пак на онзи наш приятел, разбирача, и той, като разбра, че няма отърване от нас, ни изпрати в... Пловдив, в завода, където ги правели тези колелета.

И вие отидохме там?

- Какво приказваш - разбира се! Метнахме се на колата веднага и - при велосипедите под тепетата. А там - поредното наше откритие. Подобни добре уредени фабрики и цехове съм виждала в Бавария, Германия, където ходим често. Може да не „откривам Америка" с това, което ще кажа сега, но искам да го кажа, при това с удоволствие: Силно съм впечатлена от подредеността, чистотата, модерността, красотата, ако щеш, в този завод. Хората едни такива спокойни, добронамерени. И - толкова много велосипеди! Въртят се над главата ти по едни дълги, виещи си поточни линии...

Купихте ли си веднага велосипеди?

- Тук изпитвам известна неловкост, но щом съм почнала откровено... Не, не си купихме. Просто защото ни ги подариха. Два. Шосейни карбонови „Шокблейз". Прекрасни! И освен това ни екипираха от каската до обувките. Толкова бяха настойчиви от ръководството на холдинга, че не си и помислихме да се поглезим от куртоазия. Но тези подаръци, все пак, ни се видяха прекалено щедри. И преди да почнем да отклоняваме деликатно иначе примамливото предложение, собствениците на завода ни атакуваха с „компромати" - че не съм безразлична към колоезденето. Показаха ни папарашки снимки от нашето колоездачно лято: въртим си, значи, на кадрите маунтинбайковете и от Халите се вижда даже, че сме доволни.

Приехте подаръците, все пак...

- Загърбихме куртоазията - щеше да е малко фалшиво наистина, но поискахме да разберем по какъв начим можем да се реваншираме за жеста. Разбрахме се да стана нещо като „лице" на холдинга; да помагам и за новата верига състезания за юноши и момчета - „Черноморска лига", в която холдингът „Макс Европа" е спонсор; да рекламирам с известността си продукцията му. Изглежда ми малко това, но два-три месеца вече с удоволствие правя така, че колкото може повече хора да научават, че в България, в Пловдив, правят толкова хубави велосипеди. И още: не само не се мръщя, но и поощрявам децата ни - Валери, на 15 години, и Маги, на 11, да карат велосипеди. Обадих се и на големия ни син Христо, който е в Сидни, на близки - у нас и в чужбина, похвалих се с новите си великодушни приятели и им препоръчах пловдивските марки велосипеди „Спринт", „Шокблейз", „Чиполино" и всички останали.

А ние с Валери качихме карбоновите си „Шокблейз"-ове на колата и - по познатите маршрути край София. Вече не изоставаме при неделните преходи от онези от велосипедната ни банда - все бивши профита, които впрочем вече не ни и гледат изотгоре, а помагат, защото и карането стана доста по-различно с новите бегачи.

Какво казваш всъщност: че вече караш уверено състезателен шосеен велосипед?

- Ела да ме видиш някой уикенд. Но да си ме чул да съм казала „уверено". Имам много неща, които трябва да уча от техниката на каране; нe използвам все още всички екстри и „моди", но се справям. И знаеш ли кое е най-важното? Най-важното е, че с велосипеда се подготвям чудесно физически за моите си състезания по стрелба. Няма да повярваш, но откактто карам редовно велосипед, нямам никакви проблеми във функционално отношение, нямам и травми, въпреки нелеките натоварвания. Нещо повече - забравих какво е преумора, мускулна треска, а да не говоря за адреналина по пътищата. Не е като при еднообразните кросове и катеренето по планините, които, да призная, малко ми поомръзнаха с годините. Навъртвам си край столицата с моя отбор шейсетина километра - и тренировка, и релакс..

Колко?! 60?

- Е, понякога и повече. Виж, цялата работа е в наличието на споменатата банда, както й казвам. Аз, знаеш, практикувам индивидуален спорт. И колоезденето е смятан са такъв. Обаче не е. Много колективен е този спорт. Научих се да летя с над 40 километра в час - гума до гума, на сантиметри от другите до мен.

Ами то европейското по колоездене ...

- Хайде сега - европейско по колоездене! Има европейско, но то е по спортна стрелба - през март в Москва - за него мисля. Бедата е, че май повече само мисля сега - контузих си коляното на едни ски, опериха го и не тренирам пълноценно. Но като се оправя, започвам здраво да тренирам с пистолета. И с колелото - трябва ми енергия и сила, но не натрупана на скучен велоергометър.

Докато въртиш едното, да не изпуснеш другото?

- Не се притеснявай! Заявявам сериозно: много съм доволна, че открих колелото. Като средство за постигане на високи резултати в спорта.