КУЕНТА СИЛМАРИЛИОН

Историята на Силмарилите

Глава 1. За началото на дните

Разказват мъдреци, че Първата война започнала още когато Арда била неоформена и нямало ни растения, ни живи твари по нея. Дълго имал Мелкор надмощие, ала насред войната на помощ на Валарите долетял от далечните небеса още един дух, който бил чул, че се води схватка в Малкото царство; и цяла Арда прокънтяла от звуците на смеха му. Тъй дошъл Тулкас Силния, чийто гняв се носи като могъща буря, разпилявайки мрак и облаци; пред яростта и смеха му Мелкор побягнал от Арда и задълго се възцарил мир. А Тулкас останал сред Валарите, докато Мелкор бродел навън из мрака и мислел за него с люта ненавист.

По онова време Валарите въдворили ред из земите, моретата и планините, а Явана най-сетне засяла семената, които отдавна била сътворила. Древните огньове вече били изгасени или затрупани в недрата на хълмовете, тъй че имало нужда от светлина, и по молба на Явана Ауле сътворил два могъщи светилника за Средната земя между необятната морска шир. Варда напълнила светилниците, Манве ги запалил, а сетне Валарите ги издигнали върху могъщи колони, далече над древните планини. Единият бил на север от Средната земя и се наричал Илуин; другият греел на юг и се наричал Ормал; тъй двата светилника на Валарите облели с лъчите си цялата Земя и настанал вечен ден.

После семената на Явана взели бързо да никнат и от тях произлезли безброй растения, големи и малки - мъхове, треви, папрати и величави дървета, що гордо издигат корони сред облаците като живи планини, ала зелен сумрак обгръща техните корени. И зверове дошли да обитават из тревистите степи, под сенките горски и край реките и езерата. Нямало още разцъфнал цвят и не пеели птици, защото всичко туй чакало своето време в скута на Явана; ала несметно живо богатство била сътворила нейната мисъл и нийде нямало толкоз различни твари, както в средните области на Земята - там, где се срещали и преливали лъчите на двата светилника. И пак там, на остров Алмарен сред Великото езеро, обитавали най-напред Валарите в ония дни, когато всичко било още младо, а първата зеленина галела взора им и те дълго били щастливи.

Почивали Валарите подир дългия труд и гледали как расте и се развива всичко от тях замислено и сътворено, додето веднъж Манве обявил празненство велико; свикал той всички Валари и тяхната свита. Ала Тулкас и Ауле били изморени, защото силата на единия и уменията на другия служили дълго без нито миг отдих. А Мелкор знаел за всичко, понеже дори и тогава имал тайни приятели и доносници сред ония Маяри, които бил склонил към своето дело; и скрит далече сред мрака, пълнел се с ревност и завист към делата на равните нему, що желаел да подчини на своята воля. Сбрал той извън пределите на Еа всички покварени духове и решил, че е силен. А като усетил как се задава отново часът му, отправил поглед към Арда и красотата на земната пролет го изпълнила с още по-люта омраза.

През туй време се сбрали Валарите на Алмарен, без да мислят за зло, и поради блясъка на Илуин не забелязвали, че далече на север хвърля сянка Мелкор - защото бил станал черен като мрака на Пустотата. И пеят песни, че през онзи Празник на Пролетта взел Тулкас за невяста Неса, сестрата на Ороме и тя танцувала пред Валарите по зелените ливади на Алмарен.

После Тулкас заспал уморен и доволен, а Мелкор решил, че часът е настъпил. Прехвърлил Стените на Нощта със своята армия и връхлетял Средната земя откъм далечния север, а Валарите нищичко не усетили.

Почнал Мелкор да гради и дълбае огромна крепост там, под мрачните планини, где лъчите на Илуин са неясни и хладни. Назовал тази крепост Утумно. И макар че Валарите още не знаели, злото на неговата омраза се разлетяло оттам на всички посоки да оскверни Пролетта на Арда. Зеленината вехнела и загнивала, бурени и слуз заприщвали всички реки, та се разливали гнусни, отровни блата, свърталища за мухите; израснали мрачни, злокобни дебри, где се спотайвал страх; хищници с остри нокти и зъби обливали земята в кърви. Тогаз разбрали Валарите, че Мелкор пак е подхванал злото си дело и подирили неговата потайна обител. Ала Мелкор, уверен в здравите стени на Утумно и силата на слугите си, изведнъж връхлетял насреща и нанесъл първия удар, преди Валарите да се подготвят; щурмувал свирепо Илуин и Ормал, повалил колоните и разбил двата светилника. Под тежестта на колоните се разлюляла Земята и морето се надигнало в дива ярост, а когато светилниците били разбити, бликнал от тях навсякъде унищожителен пламък. Тъй била разрушена за пръв път Арда, а хармоничните форми на море и суша вече никога не се възстановили, както ги замисляли изпървом Валарите.

В хаоса и тъмнината Мелкор избягал, защото страх го обзел, щом чул как сред рева на вълните се надига гласът на Манве като яростен вихър, а земята трепери под нозете на Тулкас. Но се добрал до Утумно, преди Тулкас да го догони, и там се укрил. Валарите не могли да го надвият, понеже силата им била потребна да укротят буйството земно и да опазят каквото било останало от плодовете на техния труд; а подир туй се страхували да не би пак да разцепят Земята, преди още да са разбрали къде се крият Чедата на Илуватар, що тепърва щели да дойдат в незнайно време.

Тъй свършила Пролетта на Арда. Домът на Валарите сред Алмарен бил напълно погубен и не им оставало обиталище на този свят. Затуй напуснали Средната земя и се преселили в Аман, най-западната от всички области по пределите на света; западните й брегове гледат към Отвъдното море, наречено от елфите Екая, що обкръжава царството на Арда. Къде е краят му знаят само Валарите, а отвъд него са Стените на Нощта. Ала източните брегове на Аман граничат с Белегаер, Великото западно море; и тъй като Мелкор бил се завърнал в Средната земя, преди да го победят, Валарите укрепили своя дом и на морския бряг издигнали Пелори - най-високите планини на света. А над Пелори се издигал върхът, на който сам Манве сложил своя трон. Таникветил наричат елфите този свещен връх, а още Ойолосе - Вечната белота, Елерина - Звездна корона, и много други имена са му дали; Синдарите пък на своя по-късно създаден език го наричат Амон Уилос. От своя чертог там Манве и Варда виждали цялата Земя чак до далечния Изток.

Зад стените на Пелори изградили Валарите своето царство в тази област, наречена Валинор; там били техните домове, градини и кули. В ония земи събрали огромни запаси от светлина и всичко най-прекрасно, що били спасили от гибел; други, още по-красиви неща, сътворили наново и станал Валинор по-прелестен даже от Средната земя през първата Пролет на Арда; благословен бил Валинор, защото в него обитавало Безсмъртието и нищо там не вехнело и стареело, нямало ни петно по цвят и лист, ни упадък, ни болест за всичко живо; даже водите и камъните били благословени.

А когато Валинор бил сътворен до край и Валарите си избрали домове, накрая издигнали сред равнината отвъд планините своя град Валмар с безбройни камбани. Пред западната му порта се издигала зелена могила, наречена Езелохар или Королайре; благословила Явана тази могила и често сядала там на тревата да пее песен могъща, сбрала нейните мисли за всичко, що расте по този свят. Ала до нея Ниена размишлявала тихо и ронела сълзи. По онова време се сбрали Валарите да послушат Явана и седнали на своите тронове сред Маханаксар - Пръстена на Съдбата близо до златните порти на Валмар; пак запяла Явана Кементари и всички отправили взор към нея.

И както гледали, изникнали от могилата два нежни стръка; а над целия свят в този миг паднала тишина и нямало друг звук, освен песента на Явана. Под нейната песен расли фиданките, додето станали прекрасни и силни; тъй се явили на бял свят двете Дървета на Валинор. От всичко, що сътворила Явана, те са най-славни и около тяхната участ се преплитат всички легенди за Древните дни.

Едното имало тъмнозелени листа, що отдолу искрели като най-чисто сребро, от цветовете му неизброими сребърна роса се леела, а земята отдолу трептяла в пъстрата сянка на вечно пърхащата корона. С яснозелени листа било другото като току-що разлистен бук, а по ръбчетата им злато блестяло. Цвят се трупал в клонака на гроздове жълти от жив пламък и от тях сякаш от рогове неизчерпаеми сипел се златен дъжд по земята; топлина пръскали те и светлина лъчезарна. Телперион се наричало първото във Валинор, а още Силпион, Нинкуелоте и ред други имена; другото се наричало Лаурелин, или Малиналда, Кулуриен и с още най-различни названия песни се пеят за него.

За седем часа се възвисили двете дървета до пълна слава и прелестта им нямала равна; всяко от тях се събуждало към живот час преди другото да задреме. Тъй във Валинор два пъти дневно наставало време, когато се разстилал светлик нежен и кротък, защото и двете дървета не греели с пълна сила, а лъчите им златни и сребърни в едно се сливали. Телперион бил по-старши, той пръв въздигнал снага могъща и пръв разцъфнал; а до мига, когато разпръснал бледия трепет на зора сребриста, Валарите не отмервали времето, затуй нарекли онзи час Встъпителен и от него броили дните на своето царстване във Валинор. Тъй в шестия час от Първия ден, както и занапред в дните честити чак до Помръкването на Валинор, прекратил своя цъфтеж Телперион, та отстъпил време на Лаурелин да цъфти до дванайсетия час. Оттогаз всеки ден във Валинор имал по дванайсет часа и завършвал с ново преплитане на лъчите, когато Лаурелин заспивал, а Телперион се разгарял. Дълго се носела светлината на тия дървета, додето бавно се пръсне нагоре или попие в земята; сбирала Варда росата на Телперион и дъжда златен на Лаурелин в огромни вместилища като езера лъчезарни, от които черпели всички Валари светлина и живителна влага. Тъй се започнали дните честити на Валинор; тъй се подхванал и Броежът на времето.

 

Откъсът се предоставя с любезното съдействие на Издателство Бард.

Книгата може да си поръчате тук.