Изминаха трийсет години от плаването, за което се разказва в тази книга.

На 14 юни 1981 година акостирахме в Созопол. За 777 дни обиколихме света на борда на яхтата „Тивия" - прекосихме океани и морета, страни и острови. Мама, татко и аз. В главата ми е каша от спомени: два рождени дни, делфини, акули, китове и летящи рибки, зебри и коали, пристанища и морета, вятър, бури, уроци и даже скука. Нищо не е избледняло, най-вече заради книгата, която държите в ръцете си. Първото издание е изчерпано и с издателство „Колибри" решихме да я преиздадем. Тази книга е третата от поредицата за експедиция „Планктон" за приключенията на мама и татко по море и суша. Тя е и най-забавната - защото участвам и аз.

Аз - „малката" Яна, съм вече на трийсет и седем. Заедно сме с Джовани и имаме прекрасен син, Виктор, на десет години. Татко е на седемдесет и две и е невероятно добре. Мама ни напусна преди десет години от рак. Липсва ни. На мен болезнено. Тя щеше по-добре от мен да напише този текст. Бива я много. Ще се убедите сами.

Яна

ПП. Ако ви е любопитно да научите повече за Джу, Дончо и Яна, отгърнете последните страници на книгата.

 

 

Юлия Гурковска - Джу

Мама ни напусна през 2001 г. след неколкогодишна битка с рака... Всичко започна в Будапеща. Джу направи криза и я оперираха по спешност. Оказа се тумор с метастази в черния дроб. Лекарите обявиха, че й остават само няколко месеца. Не повярвахме. След дълга химиотерапия и две чернодробни операции, тя издържа 4 години и половина. Това време  беше изключително важно за мен - успях да завърша, пораснах малко, появи се Виктор... Мама сигурно се е уморила да се бори, но не го показа. Минахме с усмивка през болестта. Дори с перука, заради химиотерапията, мама продължи да се катери по разни нейни  пътеки из Витоша, карахме ски, летувахме на море, танцувахме, ходехме на работа...

Мама е силна жена. Наследила го е от баща си. Дядо Гурко е бил секретар на БЗНС "Никола Петков", след 9 септември 1944 го арестуват и преживява 11 години в концлагер. На децата си е спестил разкази за ужасите там.  Иначе, мама можеше да се превърне в озлобен и деформиран човек. Както тя казва, нямало е да премине ведро и с усмивка през собствения си живот, а да затъне в ужасите на неговия. С мълчанието си той е съхранил децата си. И мама успя да ни предпази от ужаса на рака, да не го превърне в драма. Прегърнати минахме през него и дори се... забавлявахме.

Времето е коварен съюзник... Седя си на скалата, вперила поглед в хоризонта, силя паметта и въображението си да изрисуват образа на мама. Плаши ме, че до болка познатите ми черти избледняват, остава остро чувство на загуба и спомени, обгърнати от прекрасната й златноруса коса. Страх ме е. Не искам да я забравя. Мечтая за времето, когато ще мога спокойно да говоря с нея, за нея. Ще разказвам на Виктор хиляди интересни и смешни случки, без да се обливам в сълзи и буца да ми пречи да говоря и се смея.

Откакто се помня, мама се интересува от политика. Много преди 89-та вкъщи се събираха критично настроени хора. Включи се в Русенския комитет и в първите граждански сдружения. От 1992 до 1996 беше началник на кабинета на д-р Желев. Подаде си оставката след загубата му на предварителните избори (благодарение на тази идея СДС успя да излъчи един кандидат и спечели президентските избори през 1996). Тя е един от малкото политици, който пое отговорността за действията си.

После се включи в екипа на Центъра за либерални стратегии и се захвана с проекти за приемствеността в институциите, за сътрудничеството на Балканите, за провокиране на гражданско участие. Непрекъснато откриваше интересното и любопитното в на пръв поглед скучни материи.  Превърна ни в екипаж, който продължава да чува смеха й.

Преди да се гмурне в политиката, мама се занимава с музика. Завършва пиано в Консерваторията, работи над 20 години в киното като музикален оформител и звукорежисьор в студията за научнопопулярни филми "Време".

Пътешества  повече от 20 години. Преброди океани и морета със спасителна лодка и яхта, с мъж, дете и котка. Обиколи сама Индия с рейс, кръстоса Непал, качи се до базовия лагер на Ама Даблан в Хималаите, беше и на българската база в Антарктида.

За 56 години й се случиха изумителни неща, защото не спря да тича след  мечтите си.


Tози откъс е предоставен с любезното съдействие на ИК Колибри