Тази история започна с три погребения и завърши с едно разбито сърце - моето. През пролетта на 1914 г. бях деветнайсетгодишен, полуастматик, полупацифист и полуписател. Полуастматик - кашлях наполовина колкото болните, но два пъти повече от здравите. Полупацифист - всъщност бях твърде мекушав, за да се боря против войните. Само бях против да участвам в тях. Полуписател - думата писател е претенциозна. Дори когато казвам „полуписател", преувеличавам. Пишех книги по поръчка. С други думи, бях литературен негър. (В издателския бранш под „негър" се разбира човек, който пише книги, подписани от други.)
Днес кой си спомня за доктор Лутър Флаг? Никой. Потънал е в забвение. Преди Голямата война обаче се радваше на известна популярност. Беше писател на евтини романчета. Действието на всичките истории на доктор Флаг (така и не узнах дали наистина е доктор) се развиваше в Африка и те бяха дълги точно осемдесет страници.
На гърба на предната корица винаги се мъдреше една и съща снимка на доктор Флаг - мъж с гъста бяла коса и правоъгълна брада, когото животът бе водил неизменно и неотклонно по пътя на мъдростта. Беше наведен над маса, на която бе разстлана голяма карта на Черния континент. С показалеца на едната ръка сочеше към някаква незнайна точка, а с другата придържаше монокъла пред дясното си око. Погледът му беше изпълнен със загадъчност.
Малко са местата, които предлагат такова разнообразие от повествователни елементи като черна Африка. Масаите, зулусите, бунтовните бури. Саваната, джунглата. Слонове, крокодили, хипопотами и лъвове, изследователи и ловци. Всичко това накуп. С такова количество примамливи съставки и богато въображение беше относително лесно да се напишат няколко елементарни истории. Доктор Флаг обаче се бе превърнал в най-плодовития английски автор. От двайсет години насам публикуваше по три романа седмично. И понеже всеки от тях се състоеше от неизменните осемдесет страници, това означаваше, че той пише по двеста и четирийсет страници на седмица. Ако не греша в изчисленията, средно по 34,2 страници дневно. Никой обаче не е в състояние да пише по 34,2 страници всеки ден в продължение на двайсет последователни години. Никой.
По онова време се запознах с Франк Страб. Страб работеше като негър за доктор Лутър Флаг. Именно той ми предложи тази работа. Доктор Флаг му плащаше на страница и той беше заинтересуван да напише възможно най-много страници на ден. Страб беше женен, имаше три деца, а три деца са голям стимул, за да работиш извънредно. Всичко обаче си има граници.
След няколко месеца работа при доктор Флаг Страб беше на ръба на нервен срив. Познавахме се отскоро, но Страб беше от хората, с които човек се сближава лесно.
Един ден ме покани на обяд в евтин и шумен ресторант в Северен Лондон, претъпкан с работници. Имаше толкова хора, че бяхме принудени да държим приборите с долепени
до тялото ръце като крила на пилета в кокошарник. Шумът беше неописуем и за да се чуем, трябваше да викаме като глашатаи, макар че седяхме един срещу друг.
- Виж, Томи - каза Страб след десерта, - ако продължа така, ще трябва да ме затворят в лудница. Старият Флаг обаче иска определен брой страници седмично. Ако не изпълня нормата, ще ме уволни. Тактиката му е такава. Експлоатира негъра, докато той грохне, и после си търси друг. Не мога да изгубя работата. Томи, имам три деца.
- По дяволите, ужасно е - съгласих се аз.
- Мислех си, че можеш да ми помогнеш. Ще ти плащам малко по-ниско от това, което ми плаща той. Ще печеля дребна комисиона за страниците, които ще пишеш. Влез ми в положението, имам три деца. Освен това си новак, нямаш никакъв литературен опит. Това си е риск от моя страна.
Колебаех се. Той бързаше да уреди въпроса.
- Не се безпокой, само трябва да спазваш литературните сценарии на стария. И запомни: точно осемдесет страници. Това е изискване на печатницата. Искаш ли първия си сценарий? - попита ме той, като ми намигна. - Разбира се, че го искаш, умираш от желание да пишеш. Вземи.
И той ми подаде два листа, написани на машина. Докато си бършеше устата със салфетката, вече се бе изправил.
- Келнер! Младежът ще плати сметката - после се обърна към мен: - Нали нямаш нищо против, Томи? В крайна сметка си намери добра работа. И нещо повече от работа: шанс да влезеш в Парнас. Тръгвам си. Не съм изпълнил нормата си за днес.
- За кога трябва да е готово? - попитах аз.
Страб се ухили.
- За кога? За вчера. Побързай.
Когато се прибрах вкъщи, прочетох листовете. Човек би казал, че Флаг е бързал дори когато е пишел сценариите си. Страниците бяха пълни с печатни грешки и с бележки, добавени мимоходом с червен молив. Сценарият се наричаше „Пандора в Конго". Това беше първият ми досег с литературната индустрия. Предполагам, че именно затова още го пазя.
Откъсът е публикуван с изричното разрешение на ИК Колибри.
