ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА
Госпожа Мънсън нагласи изкуствената роза в кестенявите си коси и се поотдалечи от огледалото, за да прецени резултата. После плъзна длани по бедрата си... роклята й беше прекалено тясна и нямаше какво да се направи. „Нови поправки няма да я спасят" - помисли си тя ядосана.
Хвърли един последен критичен поглед към отражението си, обърна се и отиде в дневната. Прозорците бяха отворени и стаята се огласяше от силни, нечовешки крясъци. Госпожа Мънсън живееше на третия етаж, а насреща имаше училищен двор. Късно следобед глъчката беше почти нетърпима. Уф, де да беше знаела за това, преди да подпише договора за наем! Тя изсумтя и затвори двата прозореца с мисълта, че ако зависеше от нея, изобщо нямаше да ги отвори през следващите две години.
Но госпожа Мънсън бе твърде развълнувана, за да се ядоса истински. Вини Рондо щеше да й дойде на гости, представяте ли си, Вини Рондо... Същия този следобед! При тази мисъл я присви под лъжичката. Бяха минали почти пет години, които Вини беше прекарала в Европа. Винаги когато госпожа Мънсън се озовеше в компания, в която заговаряха за войната, тя заявяваше: „А пък една моя приятелка е в Париж в момента, много скъпа приятелка, Вини Рондо. Нахлуването на германците я завари там!
Кошмар е да си помисля какво преживява!" Казваше го така, сякаш нейният собствен живот висеше на косъм. Ако сред присъстващите имаше човек, който за пръв път чуваше тази история, тя поясняваше. „Вини беше изключително талантливо момиче и се интересуваше от изкуство и други такива неща. Беше доста заможна и ходеше в Европа поне веднъж в годината. А накрая, когато баща й почина, си стегна багажа и замина завинаги. Боже, живот си живееше, а накрая се омъжи за някакъв граф или барон. Може би сте чували за нея... Вини Рондо... Чоли Никърбокър я споменаваше постоянно." И всичко това се повтаряше до безкрай, като някаква лекция по история.
„Вини обратно в Америка" - помисли си тя, все така удивена. Придаде форма на зелените възглавнички на дивана и седна. Огледа стаята с изпитателен поглед, който не изпусна нищо. Странно е как човек започва да забелязва какво е наоколо му, едва когато очаква гости. Е, въздъхна доволно госпожа Мънсън, новото момиче беше възстановило предвоенното равнище.
Рязко се раздаде звънецът. Иззвъня два пъти, преди госпожа Мънсън да успее да се помръдне, толкова беше развълнувана. Накрая се взе в ръце и отиде да отвори. В първия момент госпожа Мънсън не я позна. Жената срещу нея нямаше шикозна тупирана прическа. Всъщност косата й висеше безформено и изглеждаше несресана. Щампована рокля през януари? Госпожа Мънсън се помъчи да не прозвучи разочарована, когато каза:
- Вини, скъпа моя, бих те познала навсякъде.
Жената стоеше неподвижна на прага. Под лявата си мишница носеше голяма розова кутия и сивите й очи се втренчиха с любопитство в госпожа Мънсън.
- Така ли мислиш, Бърта? - Гласът й бе странен шепот.
- Много мило от твоя страна. И аз бих те познала, макар че доста си напълняла, нали?
След това тя пое протегнатата от госпожа Мънсън длан и влезе. Госпожа Мънсън се смути и не знаеше какво да каже. Двете влязоха подръка в дневната и седнаха.
- Да ти предложа малко шери?
- Не, благодаря - поклати Вини малката си глава.
- Може би скоч или нещо друго? - попита отчаяна госпожа Мънсън. Часовникът-статуетка върху полицата над камината от фалшив мрамор удари тихо. Дотогава госпожа Мънсън не бе забелязвала колко е шумен.
- Не - каза твърдо Вини, - не искам нищо, благодаря.
Госпожа Мънсън примирено се облегна на дивана.
- Е, скъпа, разкажи ми всичко за себе си. Кога се върна в Щатите? - Хареса Ӝ как прозвуча. „Щатите." Вини сложи голямата розова кутия на пода между краката си и сключи длани.
- Тук съм почти от година - тя спря за миг, а после бързо додаде, виждайки стреснатото изражение на домакинята, - но не съм идвала в Ню Йорк. Разбира се, щях да ти се обадя по-рано, но бях в Калифорния.
- О, Калифорния, обичам Калифорния - възкликна госпожа Мънсън, макар че, в интерес на истината, не беше стигала пo на запад от Чикаго. Вини се усмихна и госпожа Мънсън забеляза колко са нащърбени зъбите й, а и едно хубаво почистване също нямаше да е излишно.
- Затова - продължи Вини - миналата седмица, като се върнах в Ню Йорк, веднага си помислих за теб. Ад беше да те открия, понеже не си спомнях първото име на мъжа ти...
- Албърт - вметна ненужно госпожа Мънсън.
.- ..но накрая се сетих и ето ме на. Да ти кажа, Бърта, всъщност започнах да мисля за теб, когато реших да се отърва от моята норка.
Госпожа Мънсън видя как Вини внезапно се изчерви.
- Твоята норка?
- Да - каза Вини, като вдигна кутията. - Нали помниш моята норка. Винаги толкова Ӝ се възхищаваше. Все казваше, че не си виждала по-красиво палто. Тя започна да развързва протритата копринена лента, която държеше кутията затворена.
- Ама да, разбира се, разбира се - каза госпожа Мънсън, като гласът Ӝ потрепери и тя почти прошепна по-следната дума.
Казах си: „Вини Рондо, за какво ти е това палто, за та, че в Париж си купих разкошен самур; и всъщност не са ми нужни две палта. А имам и късо палтенце от сребърна лисица.
Госпожа Мънсън я гледаше как разгръща опаковъчната хартия, видя олющения лак на ноктите, забеляза, че на ръцете Ӝ нямаше пръстени, и внезапно осъзна цял куп други неща.
- Та си помислих за теб и ако ти не го искаш, ще си го запазя, понеже не мога да си представя друг да го вземе.
Тя извади палтото и го заобръща насам-натам. Беше красиво; козината блестеше гъста и много гладка. Госпожа Мънсън протегна ръка и прокара пръсти обратно на посоката на косъма, като я разроши. Без да мисли, попита:
- Колко?
После бързо отдръпна ръката си, все едно бе пипнала огън, и чу гласа на Вини, тих и уморен:
- Платих за него почти хиляда долара. Твърде много ли са?
Госпожа Мънсън чуваше оглушителните крясъци, идващи от игрището, и като никога изпитваше благодарност. Така имаше нещо друго, върху което да се съсредоточи, нещо, което да отслаби силата на собствените й чувства.
- Боя се, че е твърде много. Наистина не мога да си го позволя - каза разсеяно госпожа Мънсън, все така втренчена в палтото, бояща се да вдигне очи и да види лицето на другата жена.
Вини хвърли палтото на дивана.
- Е, аз искам ти да го вземеш. Не ми е толкова за парите, но мисля, че трябва да си върна поне част от вложеното... Колко можеш да си позволиш?
Госпожа Мънсън затвори очи. Боже, какъв ужас! Истински ужас!
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК Колибри.
