Сутринта, когато дойдох в София, за да остана, цялата треперех. Тресях се като болно куче – само че от страх. Както се оказа, имало е защо.

Предишния ден се бях обаждала на една своя приятелка в Студентския, но тъй като тя не прояви ни най-малък ентусиазъм да ме приюти, занесох се при братовчед си. В гарсониерата в Надежда 5, където досега се бяха прескачали братовчед ми, жена му и нейния пекинез, се появи още едно препятствие за прескачане.

Ех, първата ми година в София! Интересни времена.

Започна се с обявите в "Позвънете", които си ограждах с флумастер по време на дългото сутрешно пътуване с трамвай. Главна трудност беше, че никoй не предлагаше квартира за толкова малко, колкото аз можех да си позволя да платя. Непрекъснато се натрисах на някакви агенции, които ми искаха по сто лева комисионна, за да ми намерят стая (говорим си за 2000 година все пак). 

Веднъж не издържах и ги попитах ако имах сто лева излишни нямаше ли да си търся по-скоро апартамент, отколкото стая. Отговориха ми, че като нямам пари, да си седя на село и ми затръшнаха телефона.

Въобще, тези телефонни разговори бяха от интересни по-интересни.

"Добър ден, обаждам се за обявата." – "Кой там?" – изкрещява някакво сенилно бабе. "Обаждам се за обявата за стая под наем." – крещя в слушалката. "Кольо го няма, не си е вкъщи."- "Аз се обаждам за обявата!"– "Не, ти не ми трябваш! Знам те аз тебе, няма да си платиш наема." Хубаво е да си така известен сред софиянци, на бедния провинциалист му се сгрява сърцето.

В една обява търсят вярващи християнки, в друга - само над 18-годишни. На последната се обадих, защото наемът беше удивително евтин. Телефона ми вдигна някакъв дядка, който веднага ми се похвали, че е бивш учител по български и за да го потвърди, половин час ме държа на телефона и ми дрънка глупости.

Парите в картата ми се топят, обедната ми почивка свършва, а аз като първия идиот седя и слушам спомените от младостта му.

Но идиотизмът ми не свърши дотук – взех, че отидох и на оглед. Побелял тлъстичък дядо с гадни бенки по лицето - изпадна във възторг като ме видя. Веднага се зае да ми обяснява какъв хубавец бил на младини и как жените едва ли не се биели за него. Всичко е възможно, викам си и зачаквам да стане приказка за стаята и за наема. Напразно – дядото говори за всичко друго, само не за това, което ме интересува. Спомени за старите времена, примесени със спорадичното споменаване на някакъв договор. Обяснява ми, че в квартирата били пет души и си търсели шести, това бил максималният капацитет на апартамента. Той спял тука в хола, с едно от момичетата. Какво? Ами всичките наематели са момичета. Едно от тях присъства на разговора – от кръста нагоре го раздава тип “поп-фолк-порнозвезда”, от кръста надолу – не чак толкова. Енигматично мълчи и не се включва в разговора, докато дядката не споменава една от другите наемателки, с която преди малко съм се разминала по стълбите. “Тази Милена е с оня ей-така – следва жест с потриване на двата показалеца. – Разбрах, че й разправял, че договорът, дето сме подписали, нищо не означавал и такива работи”. 

Какъв договор, какви пет лева? Развеждат ме из апартамента, показват ми кухнята, балкона, спалнята. Правя се на възхитена, мислейки за ниския наем. Гобленчета по стените, мебелировка от началото на миналия век, двоен креват. “Аз спя тука. Искаш ли да спим тука двете?” – оживява се изведнъж девойката. “Може, защо...” – мрънкам аз. “Чакай първо да ти покажа договора” – казва дядото и изчезва. “За какъв договор става дума?” – питам момичето. “Не бой се – отвръща тя. – Той не го прави много често...” – “КАКВО не прави много често?” – питам аз като малоумна. 

Дядото пристига с “договора”, който представлява сто пъти ксерокопирана страница с псевдо-легално звучащ текст. Основната идея на текста (опакована в това, което авторът си е представял под “адвокатски жаргон”) е, че встъпвайки в “официален годеж” с хазяина си, получавам “облекчения на наема” или с думи прости, се съгласявам да живея евтино в апартамента на дядото, давайки му съгласие да ме чука, когато си пожелае. Вече съм се сблъскала с един хазяин, който настояваше да си плащам наема в свирки, но още не ми го бяха представяли като легална покупко-продажба.

“Няма да стане – казвам. – Няма да стане.” Главата ми се мотае, едва налучквам изхода. “Тия добре ли са? – циклично се върти из ума ми. – Тия добре ли са?” Идва ми на ума да им изкрещя, че са малоумни извратеняци, но за съжаление, чак на стълбите.

http://whatsthatcrap.blogspot.com/