Клишето повелява, че емигрантът в чужда страна сънува банички с боза, просълзява се при звука на "родна реч, омайна, сладка" и си припява "я кажи ми, облаче ле бяло". Живее като тяло без душа сред смешните, странни чужденци и се чувства жив само в миговете, когато може да се затвори вкъщи и да пише писма на близките си под звуците на каба-гайди. Постоянно пропагандира българската култура, кисело мляко, шевици и славната ни история.

Е, аз не съм този емигрант. Мотивите ми да изляза от България не бяха икономически. Имах си работа, печелех добре и учех висше, но не се чувствах щастлива. Мечтаех да видя Света.

Като малка четях книги за пътешествия и моите герои бяха Джералд Даръл и Тур Хейердал и исках като порасна да бъда Пътешественик.

Постепенно ми дойде обаче, че съм жена, куцам и изобщо май няма да ми се отвори парашута. Започнах да обмислям Пътешествието си по-практично. Реших да си намеря работа в чужбина. Намерих си работа в Чехия и заминах.

Отначало дори не исках да уча чешки. Смятах да остана тук най-много година, след което да си намеря работа някъде другаде и да продължа с Пътешествието. Но някой си имал други планове за мен. Въпреки, че не преставах да търся, друга работа не си намерих и не успях да замина по-нататък. Затова пък срещах Kiff.

Не, не съм нещастна в Чехия и България не ми липсва. Не и с тази тотална, раздираща липса, която си представят хората, които никога не са живели извън родната страна. Ако България ми е майка, то Чехия е любимата ми леля.

Заобичах я в момента, в който установих, че мога да ходя по улицата, без да ме замерват с камъни и да ми крещят: "Що куцаш ма, да не са та ибали накриво". Че никoй не ме пита при запознанство защо куцам – освен сънародниците ми. Че мъжете ме възприемат като привлекателна млада жена, а не като стока второ качество.

Иначе "чужбината" не се различава чак толкова от "татковината". Установих, че и тук живеят хора, а не някакви извънземни чужбинци. Че животът не е нещо, което ти се случва само на определно географско местоположение.

Също така установих, че не се "чувствам българка". Което за мен означава, че не бих носила тениска "Proud to be Bulgarian". Не изпитвам необходимост да разказвам на всеки срещнат, че българите разпространили кирилицата още преди неговата държава да бъде основана. Нямам желание да се карам с някого, че саламуреното сирене не е гръцко "фета", а изконно българско сирене. Мисля, че има и по-инересни теми за разговор, отколкото да се изживявам като посланник на великата българска нация в чужбина.

България е родното ми село, мястото където съм израснала и където обичам да се връщам. Майка ми е родена на село, отишла да учи в София, където се запознала с татко – също студент и също от село – и после двамата се преместили в Русе. Това, естествено, ги прави родоотстъпници. Трябвало е да си останат по родните си села и ако отидат някъде, задължително да се връщат, понеже родното село е единственото място, където можеш да живееш нормално и да се чувстваш щастлив. Сериозно?

Баба ми си взела мъж от съседното село. Майка ми – от другия край на България. Моят мъж пък е от друга страна.

http://whatsthatcrap.blogspot.com/