Политика, пари и качество на живот, здравеопазване, безопасност на средата, в която живеем - имам куп причини за разединение, спорове и критики. И колкото повече стават те, сякаш се чувстваме, че сме сами срещу всички, а принадлежността към народа остава някъде на заден план. Но именно да принадлежиш те кара да се чувстваш значим.
Точно това бе усещането на много българи вчера, когато националният ни отбор излезе срещу Италия на финала на Световното по волейбол. Срещата се проведе на хиляди километри от страната ни, но междувременно усетихме толкова близо тези момчета, които дадоха всичко от себе си и малко отгоре, за да ни накарат да се гордеем.
Дори да не сме от най-големите спортни фенове, със сигурност сме хвърлили по едно око на срещата или поне сме следили нейния развой в социалните мрежи. И точно там, където черната хроника в повечето случаи преобладава над добрите новини, видяхме, че все пак има нещо, което ни накара да бъдем едно цяло, да вибрираме на едно честота, да си припяваме "Българи, юнаци" и очите ни да се насълзят.
Насълзиха се и от радост за успехите на тези млади момчета, и от яд, че титлата ни се измъкна, и от емпатия към техните емоции. И точно както италианският играч Симоне Анцани избърса сълзите на българското лъвче Дамян Колев, на нас ни се прииска да можем да направим същото. Силните емоции винаги вървят ръка за ръка с професионалния спорт, но истинският професионализъм е в това да не им позволиш да вземат превес.
Съвсем млади, под 18 и малко над 20, родните национали показаха две неща. Първо - колко е важно семейството, от което идваш. Да, говорим най-вече за Симеон и Александър Николови, но и не само. И второ - че пред страната ни има бъдеще и онова "младо поколение", което е станало нарицателно на падение на ценностите, разгул и материализъм, има своите ярки изключения.
И именно те са тези, които трябва да посочим пръст, а след това да аплодираме силно. Толкова силно, че да ни чуят всички, които намират смисъла на дните си някъде между балоните с хелий и гонките с бързи автомобили. Няма да даваме конкретни примери, всички се сещаме поне за няколко главни герои от новините. А дали заслужават толкова внимание, което да ги кара да се чувстват като герои е друг въпрос.
Няма спор обаче по въпроса, че спортът гради характери. Затова трябва да присъства в живота на децата още от малки. Дисциплината не изключва толкова популярния gentle parenting, в който чувствата и емоциите на децата са на преден план. Но и те трябва да знаят, че успехът изисква жертви, контрол и отдаденост. И да им посочваме именно тези момчета като пример защо и как трябва да влязат в новините.
Когато златото е толкова близо и ти се изплъзне със сигурност е болезнено. Но не бива да говорим за загуба. Защото загубили няма. За пръв път от 55 години България е втората сила в света на волейбола. И за пръв път от много време България е единна. А всяка майка със сигурност си е пожелала един ден са изпита това, което успя Мая Николова - майката на Александър и Симеон.
Приятно сме изненадани и от факта, че двете момчета се превърнаха в истинска сензация в социалните мрежи. Симеон има над 438 хиляди последователи в Instagram, a постовете му събират милиони гледания. И да, момичета от целия свят са луди по тях, както видяхме по време на турнира. А ние отново можем да се гордеем, че именно с тях свързват страната ни.
