Всеки футболен фен, независимо на каква възраст е сега, помни момента, в който е започнал да обича отбора, на който и до днес остава верен.
Това е като всяка истинска любовна история - има своето начало, своите върхове и своите трудни моменти. Моята история с Арсенал започна преди 20 години и още помня ясно как прехвърчаха първите искри.
Става дума за финала на Шампионска лига през 2006 г., когато Арсенал, воден тогава от Арсен Венгер, се изправи в спор за трофея с Барселона. Като каталунците, разбира се, бяха по-големият фаворит от двата отбора.
Този финал обаче започна кошмарно за Арсенал, защото още преди да са минали 20 минути игра, останаха с човек по-малко, заради необмислена проява на Йенс Леман.
Източник: GettyImages
Роналдиньо и Ашли Коул в спор за топката на финала на Шампионска лига през 2006 г.
Въпреки това в края на полувремето те дори успяха да поведат в резултата с гол на Сол Кембъл. И може и да звучи странно, но пишейки тези редове, в главата ми изскачат кадрите на въпросните ситуации отпреди 20 години.
Но в рамките на около пет минути в края на мача Барселона успя да обърне мача и спечели Шампионската лига. Тогава все още не бях фен на Арсенал, но именно този мач, развоят му и всичко около него запали искрата към клуба.
Искра, която бавно, но сигурно се превърна в тлеещ огън, който през годините е преминавал през много състояния, но никога не е угасвал. Ако трябва да съм честен, разочарованията за тези 20 години са били повече от поводите за радост.
Източник: GettyImages
Просто защото за тези две десетилетия най-значимият трофей, до който Арсенал успя да се домогне, бе ФА Къп. Но истинските фенове не подкрепят отбора само когато печели шампионски титли. Не, истинският фен подкрепя отбора колкото и пъти той да му разбие сърцето.
Като например четвъртфинала от Шампионска лига през 2008 г. Тогава Арсенал се изправи срещу Ливърпул с Фернандо Торес в състава си. Първият мач в Лондон завърши 1:1, което остави всичко да се реши в реванша.
Той пък бе като емоционално влакче на ужасите за феновете на Арсенал и мен самия. Мачът започна повече от добре с гол още в началото. Но в 69-тата минута всичко се срути с поадението на вече споменатия Торес, който направи резултата 2:1 за Ливърпул.
Източник: GettyImages
Арсен Венгер по време на мача с Ливърпул през 2008 г.
И макар часът да отиваше към полунощ, а отпадането да изглеждаше като почти сигурно, останах пред телевизора. И така дойде голът на Адебайор в 84-тата минута. Гол, който по тогавашните правила за тежестта на гол на чужд терен класираше Арсенал за полуфиналите.
Но радостта не трая и минута, защото буквално в следващата атака, ако помня правилно, Ливърпул получиха правото да изпълнят дузпа. Тя не само, че бе реализирана от Стивън Джерард, но за капак на всичко в добавеното време Райън Бабел вкара още един гол във вратата на Арсенал.
За да разбие поредната надежда. Надежда, която през годините винаги е намирала своя път да бъде над всичко останало. На всеки един трансфер съм усланял надежда, че ще даде нужната доза късмет, класа или голове, за да бъде преодолян този, бих го нарекъл карък.
И да, колкото и да харесвам Арсен Венгер, смятах, че наистина времето му в клуба отдавна трябва да е приключило, защото очевидно стратегиите му вече не работят. Не бях убеден, че и Унай Емери, който наследи поста от него през 2018 г. ще се окаже точния човек.
Източник: GettyImages
Микел Артета
Всъщност, не знаех кой е точния тчовек, но бях сигурен, че такъв съществува. И той се оказа Микел Артета. Испанецът никога не е бил сред любимите ми играчи на Арсенал, но пък няма да си кривя душата - винаги съм залагал на него в средата на терена, когато играех FIFA.
Артета дойде в Арсенал без действителен треньорски опит, но пък бързо показа, че ръководи отбора със същата страст, с която играеше на терена и за Арсенал, и за Евертън. Първите му два сезона обаче бяха адски трудни и отборът завърши на 8-мо място.
След това обаче той успя цели три поредни сезона той докара Арсенал до подножието на върха. Нещо, което за последно се случи през сезон 2015/2016, когато Лестър изненадващо вдигна трофея. На четвъртата година обаче Микел Артета доказа на всички, че наистина е един от бъдещите топ мениджъри в света.
Източник: GettyImages
Защото да спечелиш титла с Арсенал всъщност е доста по-трудно, отколкото изглежда. Да, това е голям клуб, с немалък бюджет, с немалко звезди в състава си. Все предпоставки за много победи и титли. Да, ама не, защото през годините феновете на Арсенал сме се нагледали на куриозни пропуски, слаби мачове, спорни съдийски решение и разбира се, гвоздеят - контузии на ключови играчи.
Може би това го има при всеки отбор, но от камбанарията на фен на Арсенал бих казал, че при тях в дадени моменти е изглеждало като някакво проклятие. Но нищо от това няма значение, защото след 22 години Арсенал отново е шампион на Англия.
И за първи път, откакто лично аз съм техен фен. И съм сигурен, че не съм единственият, който вижда отбора си за първи път шампион. А знаете ли кое е най-хубавото? Че дори тази да е последната купа на Арсенал в следващите 22 години, за мен няма да се промени абсолютно нищо. Нито любовта ми към клуба, нито привързаността ми към него.
Защото именно това е едно от най-красивите лица на футбола - истинската любов остава. И в студ, и в пек, и с титли, и без такива.
