Първа част
Май 1952
Всичко започна съвсем случайно. Малкият заек от Херенд падна в чантата на Клер. Стоеше си на пианото и тя го събори, докато събираше партитурите след края на урока. Той падна от покривчицата (покривчица! На "Стейнуей!") право в голямата є кожена чанта. Това, което се случи после, беше объркващо дори за нея. Локит се взираше в клавишите и изобщо не забеляза. А после Клер просто... си тръгна. Едва когато слезе на партера, излезе и зачака автобуса, си даде сметка какво е направила. А тогава вече бе прекалено късно. Прибра се и скри скъпата порцеланова фигурка под пуловерите си.
Клер и съпругът й се бяха преместили в Хонконг преди девет месеца - правителството ги прехвърли тук, след като назначи Мартин в Отдела по водоснабдяване. Чърчил бе прекратил системата с дажбите и нещата тъкмо започваха отново да стават нормални, когато получиха новината за преместването. На Клер никога и през ум не є бе минавала мисълта да напусне Англия.
Мартин беше инженер и надзираваше изграждането на водохранилището Тай Лам Чеун - за да не се налага да се стига до режим на водата, когато дъждовете спираха. Когато се напълнеше, водохранилището щеше да побира четири милиарда и половина галона вода. На Клер є бе трудно дори да си представи такова число, но Мартин каза, че това количество едва ще стигне за жителите на Хонконг. Сигурен беше, че щом свършат строителството на това водохранилище, ще се наложи да започнат второ.
- Повече работа за мен - рече бодро той, докато анализираше топографията на хълмовете, за да се прокопаят канали за отвеждане на водата, когато дойдеха проливните дъждове. Клер знаеше колко много прави английското правителство за колониите. Благодарение на англичаните животът на местните жители бе станал много по-добър, но те не изпитваха нито капчица благодарност. Преди да тръгне, майка є я бе предупредила за китайците: безскрупулни конспиратори, които със сигурност щяха да се опитат да се възползват от невинността и доброжелателството й.
Беше го забелязала още преди да пристигнат - увеличаващата се влажност на въздуха, повече дори от обичайното. Морските ветрове бяха по-силни, а слънчевите лъчи - по-ярки, когато си пробиеха път през облаците. Когато през август "Пе О Кантон" най-после влезе в пристанището на Хонконг, Клер наистина почувства, че се намира в тропиците: косата є се бе навила на къдрици, лицето є бе постоянно мокро и мазно, а влагата под мишниците и в сгъвките на коленете й изобщо не изсъхваше. Когато излезе на палубата, топлината я блъсна като физически удар и продължи да я измъчва, докато най-после не успя да си намери място на сянка и да си повее с ветрилото.
По време на продължилото цял месец пътуване бяха спирали на седем места, но след няколко часа, прекарани в невъобразимо мръсните Алжир и Порт Саид, Клер реши, че предпочита да остане на борда, отколкото да се сблъска с нови хора и обичаи, които є вдъхваха страх. Никога не си бе представяла, че може да съществуват такива неща. В Алжир видя с очите си как един мъж целува магаре и така и не успя да определи дали непоносимата воня идва от животното, или от човека, а в Египет пазарите бяха самото въплъщение на думата "нехигиеничен" - един продавач на риба изкорми една, след което облиза ножа, за да го почисти. Клер се осведоми дали провизиите на кораба се доставят от пристанищата, тоест от тези пазари, и отговорът є се стори крайно незадоволителен. Навремето един неин чичо бе умрял в Индия от хранително отравяне и тази мисъл я правеше предпазлива. Държеше се резервирано и се задоволяваше почти изцяло с говеждия бульон, който раздаваха късно сутрин на обляната от слънце палуба. Ежедневната храна бе съвсем обикновена - ряпа, картофи, продукти, които можеха да издържат дълго в склада, а през първите няколко дни след тръгване от пристанищата към тях се добавяха и месо и салати. Мартин се разхождаше всеки ден на палубата, за да се поддържа във форма, и се опита да я убеди да се присъедини към него, но усилията му се оказаха безполезни. Клер предпочиташе да седи в шезлонга, сгушена под шапка с широка периферия и увита в едно от бодливите корабни вълнени одеяла, заслонила лицето си от вездесъщото слънце.
По време на пътуването на борда избухна скандал. Една жена, отправила се към Хонконг, за да се събере с годеника си, бе прекарала прекалено много нощи на лунна светлина на палубата с един джентълмен и вместо да продължи към крайната си цел, бе слязла на Филипините заедно с новия си мъж, като бе оставила на бившия си любим само писмо. С наближаването на датата на пристигане Лизел, приятелката, на която бе поверено писмото, изглеждаше все по-притеснена. Някои от мъжете се шегуваха, че Лизел можела да заеме мястото на Сара, но самата тя изобщо не се замисляше за това. Лизел бе сериозна млада жена и бе решила да живее заедно със сестра си и зет си в Хонконг, за да образова Нещастни китайски момичета по Изобразително изкуство. Когато Лизел се впуснеше да говори на тази тема, Клер виждаше главните букви в ума си съвсем ясно.
Преди да слезе на брега, Клер отдели всичките си тънки памучни дрехи и поли - вече знаеше, че те са единственото, което ще носи дълго време. На дока ги очакваше шумно празненство, във въздуха се развяваха хартиени знамена, кънтяха крясъците на улични продавачи, които предлагаха на посрещачите прясно изцеден плодов сок, соево мляко и ярки цветя. Няколко групички веселяци вече бяха гръмнали шампанското и празнуваха пристигането на приятелите и семействата си.
- Гръмваме ги веднага щом видим кораба на хоризонта - обясни един мъж на момичето си, докато є помагаше да слезе от лодката. - Голямо парти е това. Чакаме ви тук от часове.
Лизел слезе притеснено по мостчето и се изгуби в тълпата. Клер и Мартин слязоха след нея по мекото влажно дърво. Две оскъдно облечени китайски момчета, изникнали сякаш отникъде, вървяха след тях и носеха багажа им.
Един стар съученик на Мартин, Джон, работеше в търговската фирма "Додуел" и бе обещал да ги посрещне. Сега се приближи към тях заедно с двама приятели и предложи на новопристигналите прясно изстискан сок от гуава. Клер само се престори, че отпива от чашата, защото майка є я бе предупредила за холерата, която върлуваше в тази част на света. Мъжете - Джон, Найджъл и Лесли - бяха ергени и изглеждаха много симпатични. Обясниха, че живеят заедно на квартира. Имаше много такива квартири, известни с имената на компаниите си: квартирата на "Додуел", квартирата на "Жарден" и така нататък - и както посрещачите увериха Мартин и Клер, в квартирата на "Додуел" се вихрели най-страхотните партита в цял Хонконг.
Тримата мъже ги придружиха до одобрения от правителството хотел в Цим Ша Цуй, където един китаец с плитка, мръсна бяла туника и потресаващо дълги нокти ги заведе до стаята им. След като се уговориха да се срещнат за лек обяд на следващия ден, посрещачите си тръгнаха и Мартин и Клер останаха да седят на леглото изтощени, загледани един в друг. Всъщност не се познаваха много добре - бяха женени само от четири месеца.
Тя бе приела предложението на Мартин, за да се спаси от мрака на дома си, от безкрайните тиради на озлобената си майка срещу всичко и всички, тиради, които сякаш ставаха все по-отровни с напредването на възрастта, и от скучната си работа като чиновничка в една застрахователна компания. Мартин бе по-възрастен от нея - прехвърлил четирийсетте - и никога не бе имал късмет с жените. Когато я целуна за пръв път, Клер трябваше да се пребори с желанието да си избърше устата. Той приличаше на крава, бавен и стабилен. И добродушен. Тя го знаеше и беше благодарна за това.
На самата нея не й се бяха удавали много възможности с мъжете. Родителите є си стояха у дома през цялото време, така че и тя трябваше да прави същото. Когато започна да излиза с Мартин - той беше по-голям брат на една от колежките є, - на вечерите в ресторант и на коктейлите в хотелските барове видя други млади мъже и жени, които разговаряха и се смееха със сигурност, която бе непосилна за нея. Тези младежи имаха мнение за политиката, бяха чели книги, за които Клер не беше и чувала, бяха гледали чуждестранни филми и говореха за тях с истинска увереност. Клер бе очарована и всъщност доста уплашена. А после Мартин със сериозен вид є съобщи, че работата му ще го отведе в Ориента, и я попита дали би искала да тръгне с него. Клер не го харесваше особено, но коя бе тя, че да си позволи да избира? Сякаш чуваше в главата си гласа на майка си. Така че му позволи да я целуне и кимна утвърдително.
Клер тъкмо бе започнала да пълни ваната, когато някой почука на вратата. Влезе дребничка китайка - ама, така ги наричаха, - и започна да разопакова куфарите им, но Мартин я отпрати.
Хонконг се оказа съвсем различен от всички представи на Клер. С изключение на местата, обитавани от британските жители на колонията - тихи варосани сгради с полирано дърво и изискани саксии с палми, - навсякъде беше шумно, претъпкано, мръсно и оживено. Сградите бяха разположени плътно една до друга, пред много висеше пране, проснато на бамбукови колове, а буквално на всяка сграда се издигаха крещящи вертикални знаци, рекламиращи салони за масаж, кръчми и фризьорски салони. Някой й каза, че в съмнителните сгради все още имало свърталища за пушене на опиум. На много места по улиците се виждаха нечистотии, понякога дори човешки, и целият град бе обгърнат от остра, лютива миризма, която бе странно прилепчива и оставаше сякаш полепнала по теб, докато не се прибереш и не се изтъркаш хубаво в банята.
Имаше всякакви хора - местните жени носеха бебетата си в нещо като цедилка на гърба си, сикхите служеха като облечени в униформа охранители - Клер ги виждаше как дремят на дървени столчета пред банките, увенчаните им с тюрбани глави висяха тежко на гърдите им, а пушките им бяха стиснати хлабаво между коленете. Индийците бяха доведени тук от британците, разбира се. Пакистанците държаха магазини за килими, португалците бяха лекари, а евреите управляваха млекодобивните ферми и други големи предприятия. Имаше английски бизнесмени и американски банкери, руски белогвардейци аристократи и перуански предприемачи - до един учудващо изтънчени и видели много свят - и, разбира се, китайци. Бяха є казали, че китайците тук, в Хонконг, са съвсем различни от тези в Китай.
За своя изненада тя не остана отвратена от Хонконг, както бе предсказала майка й. Улиците й се струваха оживени и объркващи, съвсем различни от Кройдън, изпълнени с хора, магазини и стоки, каквито не бе виждала никога. Доставяше є удоволствие да описва местните печива, кифлите с ананас и жълтите плодови пити с яйца. Понякога се отдалечаваше от Сентръл към места, които й бяха непознати и където самата тя можеше да се окаже единствената некитайка. Сергиите с плодове бяха отрупани не само с портокали и банани, които все още бяха лукс в следвоенна Англия, но и с разни заострени, странни на вид плодове, които Клер опитваше и й харесваха: карамбола, дуриан, личи. Подаваше един долар, вземаше гладката кафява торбичка и започваше да яде плода бавно, докато вървеше покрай малките сергии от грубо сковано дърво и нагъната ламарина, в които бяха изложени специални стоки: в този предлагаха гумени печати - китайците не се подписваха, а удряха печати; в онзи продаваха само ключове; в трети имаше стол, даван под наем за половин ден на уличните зъболекари и бръснари.
Местните хора ядяха на улицата в малки ресторантчета, наречени дайпайдонг. Един път Клер видя трима работници само по мръсни потници и панталони да ядат приведени над чиния с цяла риба вътре, плюеха костите в краката си. Единият забеляза погледа є и нарочно извади окото на рибата с пръчицата си, след което го вдигна към нея и й се усмихна, преди да го лапне.
Клер не бе срещала много китайци, но тези, които бе виждала в големите английски градове, бяха сервитьори в ресторанти или гладачи на дрехи. И в Хонконг имаше много такива, разбира се, но това, което наистина й отвори очите, бяха преуспяващите китайци - онези, които изглеждаха англичани във всяко отношение с изключение на цвета на кожата. Определено се впечатли, когато видя китаец да слиза от ролс-ройс - тя бе спряла на стъпалата на хотел "Глостър"; впечатляваха я и китайците с делови костюми, които обядваха с англичани и разговаряха с тях като равни. Досега не знаеше, че съществуват подобни светове.
А после срещата с Локит я запрати право в един от тях.
След няколко месеца, през които свикваше с новата обстановка - намериха апартамент и го обзаведоха, - Клер спомена, че си търси работа като учителка по пиано. Нещо като развлечение, така го определи - нещо, с което да си запълва времето, - но истината бе, че имаха нужда от парите. Бе свирила на пиано през целия си живот и се бе обучавала главно сама. Амелия - една от новите є познати - каза, че ще поразпита.
След няколко дни й се обади.
- Има едно китайско семейство, Чен. Те управляват всичко в града. В момента търсят учителка по пиано за дъщеря си и предпочитат англичанка. Какво мислиш?
- Китайско семейство? - повтори Клер. - Не ми беше хрумвала подобна възможност. Няма ли никакви английски семейства, които да си търсят учителка?
- Не - отвърна Амелия. - Поне аз не съм чула.
- Просто не знам... - поколеба се Клер. - Няма ли да е странно? - Не можеше да си представи, че ще учи китайско момиче. - Тя говори ли английски?
- Вероятно по-добре от теб и мен - рече нетърпеливо Амелия. - Семейство Чен предлагат много добро възнаграждение. - И назова голяма сума.
- Е - каза бавно Клер, - предполагам, че няма да навреди да се запозная с тях.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК БАРД.
