Путин – между Щирлиц и Данила от „Брат“

Интересно, вдъхновено, съвсем ново, изключително задълбочено и много особено изследване на историята на Русия прави журналистът Аркадий Островски в книгата си „Русия от Горбачов до Путин“. Документалното заглавие е премиерно в каталога на издателство „Милениум“. Уникалното в него е, че всички процеси – от времето на Сталин до днес, са разгледани през призмата на медиите и фокусът е върху огромната роля, която играят вестниците, списанията, агенциите и телевизиите за историческите промени. Главните действащи лица са не политиците и икономистите, а идеолозите и журналистите – тези, които носят отговорност, както за излизането на Русия от авторитарната система, така и за връщането й към нея. Аркадий Островски е журналист, който от 15 години работи като кореспондент от Москва – за „Файненшъл Таймс“ и „Икономист“.

Публикуваме със съкращения откъс от предпоследната глава на книгата  „Светлина, камера, Путин“.

…Именно контрастът с Елцин е това, което прави Путин „продаваем” за руското общество. Почти половината от хората смятат, че годините, в които Елцин е на власт, не са донесли нищо добро за страната. Мнозинството иска той да си върви. Сега „трикът” се състои в това да се трансформира негативният рейтинг на Елцин в позитивен за Путин. За тази цел кандидатът трябва да бъде представен хем като опонент на президента, хем като човек, който има неговата благословия.

Кандидатът съчетава и „приемствеността” и „контраста”. Елцин е стар и немощен, и е много далеч от действителността. Путин е млад, силен и енергичен. Елцин е висок, с подпухнало лице и посивяла коса. Путин е нисък, има детинско лице и тънка коса. Той може да управлява военен самолет, позира на военен кораб и демонстрира уменията си по джудо на тепиха. Говори ясно, спокойно и решително. След Елцин, който е квинтесенция на руския човек – емоционален, импулсивен и обичащ чашката, Путин изглежда почти като „не-руснак”. Той е затворен, сдържан, строг, не е емоционален и граничи с педантичността. В  социологическите проучвания хората го описват като германски тип, истински ариец, т.е. идеалния Щирлиц.

Фактът, че Путин изглежда сякаш изникнал от нищото, няма политически „багаж” и не е свързан нито с перестройката, нито с комунистите, работи в негова полза. Дори през април 2000 г., когато вече е избран за президент, две трети от руснаците заявяват, че знаят малко за него, въпреки постоянното му присъствие на телевизионния екран. Путин е човек без черти, на когото е трудно да припишеш някакви качества – с една дума, перфектният шпионин. /…/

Признанието на Путин, замислено по логиката на телевизионна игра, има по-голяма стойност от каквито и да било политически програми или изявления. „Путин поиска от аудиторията да го подкрепи в пътя му към властта. В съзнанието на хората той беше [телевизионен] герой, който вече е съвсем близо до заветната цел, но може и да не успее, ако „публиката” не му помогне да разчисти враговете си”, обяснява Павловски, (шеф на информационна агенция „Посфактум“, който работи за Кремъл от 1996 г.). „Публиката”, привикнала към тв форматите, които я карат да натиска копчета или да набира телефонния номер, за да подкрепи един или друг герой, изпълнява задачата. /…/

Путин не е като другите политици – всъщност той нито се държи, нито говори като политик, а звучи като обикновен човек, сякаш е съседът до вас. „В неговите думи се съдържа не само посланието „Ще бъдем твърди и няма да отстъпим”, но и въпросът „Кои са тези чеченци, че ще ни е страх от тях?”, казва Павловски.

В „уличния” си стил и в готовността си да се бие срещу чеченците, които тероризират страната, Путин прилича на героя от един от най-важните постсъветски филми „Брат”. Той разказва историята на симпатичния и искрен младеж – Данила Багров, който след като е отслужил двугодишната си военна си служба в Чечения, се завръща в криминализирания Санкт Петербург. Междувременно неговият по-голям брат е станал дребен бандит и го моли за помощ да отстранят конкурентите му – чеченци, които владеят уличната търговия в града. Данила се превръща в килър, който раздава правосъдие като Робин Худ, помагайки на бедните и бездомните и прочиствайки улиците от „лошите”.

Данила е първият нов истински герой – силен, чаровен, искрен, обикновен и органичен.

Премиерата на филма е през 1997 г. – същата година, в която журналистката на НТВ Елена Масюк е отвлечена в Чечения. Той жъне невероятен успех най-вече защото успява да хване промяната в нагласата към Чечения и защото първи, почти несъзнателно, сигнализира за надигащите се националистически чувства спрямо външния свят. Когато през пролетта на 1999 г. манипулаторите около Путин изследват отношението на руската публика към художествените персонажи, Данила от „Брат” е на върха заедно с Щирлиц.

Както Данила, така и Путин се появява „от никъде” в този грозен и жесток свят, за да защити „братята си”. Той по същия начин оправдава и на практика използва саморазправата. Путин е силен и позитивен и също като филмовия герой не страда от ограниченията на политкоректността и западните условности.

И /тв водещият/ Доренко акцентира върху образа на Путин като „брат” в предаванията си, в контраст с този на Примаков. „Аз нашепвах на зрителите: „Вижте, имаме си баща Примаков, който, макар и да има добри намерения, е твърде болен, за да се бори, а имаме и брат, „брато“, който е силен, решителен и иска да ни защити”.

Из Първо беше словото, Съветските принцове

Фактът, че реформацията започва с печата, също свидетелства за неговата почти религиозна природа. Комунистите разрушават и обезобразяват църквите, но взимат от религията отношението й към писменото слово. Произведенията на Ленин и Маркс са изучавани във всяка гимназия и университет: те определят подхода към историята и гледната точка към света. Битките, вихрещи се по страниците на съветските вестници, се водят с помощта на цитати от техните свещени текстове. От самото начало на Болшевишкото управление от 1917 г., думите са национализирани и пазени от партията. Нищо не може да бъде отпечатвано без нейното разрешение. Първият черен списък със забранени книги е създаден от Надежда Крупская, съпругата на Ленин, и в него, освен Библията, са и множество детски книги. През 30-те години библиотекарка е осъдена на заточение заради това, че е предлагала на читателите си философски произведения, които дори не са забранени, но не съответстват на учението на Маркс. В библиотеките са въведени „затворени” отдели и достъп до тях имат само хората, сдобили се със специално разрешение. Някои от книгите носят печат „Да не се изнася”, а абонирането за различни списания и вестници е под стриктния контрол на държавата. Евфемизмът за смъртната присъда по време на сталинския терор гласи: „Десет години без право на кореспонденция”. Страхът от писменото слово прониква дълбоко в системата. На спецслужбите, които извършват арестите и екзекуциите, е изрично забранено да предоставят писмена информация на семействата на жертвите. Сведенията (лъжите), че бащата, съпругата, синът или сестрата са осъдени на „десет години без право на кореспонденция” (а всъщност те са вече мъртви), се дават само устно. Когато в средата и в края на 40-те години десетгодишните присъди изтичат и семействата започват да питат какво се е случило с техните близки, получават отново устни отговори – че са починали, докато са излежавали присъдите си. Тази практика продължава и след смъртта на Сталин. Едва през 1989 г., три години след началото на Перестройката, КГБ (Комитетът за държавна безопасност) позволява истинските данни за екзекуциите да бъдат публикувани и добавени към смъртните актове на жертвите. Писмата на тези, които не са екзекутирани, а са изпратени в ГУЛАГ, са цензурирани. Правилните думи са равнозначни на живота. Отказът от тях означава смърт.

Из четвърта глава „Бащи и деца“

Егор Яковлев: „Тъжно е, наистина, но трябва да кажа, че нашето поколение напусна сцената. Някой, разбира се, все още би могъл да издава вестник на „отишлото си поколение”, но всеки некролог в него ще означава, че той е изгубил читател”.

***

За раждането на първия капиталистичеки вестник в Русия – Комерсант:

Читателите и авторите на „Комерсант” възприемат съветската цивилизация не като обект за изследване или размисъл, а като арена за постмодерни игри и подигравки, като извор за словесни игри и карикатури. Писменият съветски език, който отдавна е загубил връзката си с литературата, е станал толкова закостенял, че лесно се поддава на това упражнение. Посткомунистическата Русия не разполага със собствен сериозен език, за да обясни най-голямата трансформация на века. Думи като „истина”, „дълг” и „героизъм” са напълно обезценени. През 1990-а – годината, в която започва да излиза „Комерсант”, литературоведката Мариета Чудакова пише в дневника си: „Нима някой се надява, че народът ни ще роди „нова дума”? Не, никой не се надява. Как може да се случи подобно нещо при тази тотална липса на патос?”

Това, което се ражда, е „стьоб” – подигравка, принизяване и театралничене с всичко, което би следвало да е сериозно. „Стьоб” става запазена марка на „Комерсант” – заглавията му са изпълнени с игри на думи и двусмислия: „Градският съвет издава заповед месото да поевтинее. Месото отказва”, „Хомосексуалистите свързват двата края” или „Социализъм с човешки край”. Инфекцията „стьоб” се превръща в епидемия за руските медии. Тя осмива и обезценява фалшивия патос на епохата на Перестройката, но не довежда до раждането на нови идеи и значения. Зад самодоволната усмивка и подигравка се крие празнота.

В началото на 90-те години обаче „Комерсант” е вестник от нов тип, който не само описва реалността по друг начин, но и се опитва да я формира. За да постигне тази цел, той има нужда от нов език. Човекът, който може би има най-голяма заслуга за създаването му – не само за „Комерсант”, но и за всички постсъветски медии – е политическият колумнист Михаил Соколов. „Когато започнах да пиша за „Комерсант”, канонът на съветския печат вече не съществуваше – спомня си той. – Нямаше го и революционното „На барикадите!”, което призовава на борба срещу тъмните сили.” Соколов въвежда трети вариант: остранен, ироничен стил в традицията на прозата на XIX век.

В Москва почти денонощно работят импровизирани щандове – млади и стари излизат да продават каквото могат – чифт чорапи, бутилка водка, пакетче масло, порносписания, библии, ябълки – всичко. Гледката е невиждана, но през зимата на 1991 г. никой не мисли за естетика – с изключение на „Комерсант”, разбира се. По-младите и по-енергичните пътуват до Турция и Китай и пълнят евтини полиетиленови торби с якета, палта и бельо, които продават обратно у дома. Тези „куфарни търговци” обличат страната.

Но всичко това се случва не поради бедност, а в резултат от освобождаването на силите и инстинктите, които години наред са ферментирали под официалната съветска пропаганда, потискани от държавата. Хората, които продават хляб и масло на улицата, го правят не заради друго, а защото им е позволено да търгуват.

В зората на 90-те години капиталистите извират от дъното. Те са черноборсаджии, авантюристи, мошеници, хитреци и тем подобни. Повечето от тях правят първите си стъпки в кооперативите. Те са колоритни хора и се обличат подобаващо – екстравагантно и с ярки дрехи, в повечето случаи без вкус. Обожават виолетовите и фосфоресциращите жълти якета. Но ярък не значи красив и сит. Отровните цветя често са с ярки цветове – това е форма на самозащита или предупреждение за птици и животни: изяжте ме и ще умрете.

Тези ярки мехури са хората, които „Комерсант” иска да облече и образова и на които най-вече иска да придаде сериозен и вглъбен вид на класа или, ако използваме терминологията на Ленин, „класово самосъзнание”. „Най-важното качество на един вестник не е информацията и емоциите, а чувството за социална принадлежност. Когато си взимаш вестник, ти се чувстваш част от определена класа”, обяснява Владимир Яковлев.

Първо идва вестникът, след него се появява класата. „Комерсант” организира живота, който страда от липса на структура, в отделни рубрики и теми. „На редакционните съвети постоянно спорехме на коя страница какво да отиде. Дали материалът за този човек да е на втора страница, която е за икономическа политика и тези, които я правят, или трябва да го прехвърлим на бизнес страницата, или пък още по-назад – на девета, която е криминална – спомня си редакторката Елена Нусинова, работила от самото начало с Яковлев. – Обичайното развитие беше от държавниците през бизнесмените към криминалните фигури. Разговорите се водеха горе-долу така: „Той на твоята страница ли ще е или на моята? Добре, нека остане на твоята (бизнес) и този път, после ще дойде на моята (криминална), освен ако не го убият дотогава и не отиде при некролозите.”

Началото на 90-те години е време на необуздано предприемачество, когато всичко изглежда възможно. Държавата е слаба, а частната инициатива и индивидуализмът – силни. Това е може би най-свободното време в руската история. Както отбелязва Владимир Яковлев, „ние бяхме като деца в детската градина с истински автомати в ръцете”.

„Комерсант” е плътта и кръвта на руския капитализъм и носи някои от неговите неприятни родилни белези. Той е частично финансиран от американския търговец на зърно Томас Дитмър, когото Владимир Яковлев среща в края на 80-те години.

***

За ролята на телевизията – 100 милиона за предизборна кампания, моля; и Путин – агентът винаги си остава агент

Като истински консерватори, националистите не се обединяват около телевизията, а около старите литературни списания като „Наш современник” и вестника на Проханов „Ден”. Телевизията е в ръцете на либералите. Ръководството й е поверено на Егор Яковлев – той е назначен за неин директор от Горбачов (с одобрението на Елцин), непосредствено след пуча през август 1991 г. Първа стъпка на Яковлев е да изчисти телевизионния център от агентите на КГБ, някои от които работят открито, а други – под прикритие. Втората му стъпка е да замени „Время” – главната новинарска емисия в 9 часа вечерта, с „Новости” („Новини”). Смяната на заглавието, музиката и формата е толкова знакова, колкото и спускането на червения флаг от пилона на двореца в Кремъл и смяната на съветския химн.

„Время” има сакрален статут в Съветския съюз. Сериозните му водещи в стегнати облекла са оракулите на Кремъл. Предаването всъщност не представя новини, а казва какво според Кремъл хората трябва да смятат за новини. То е вечерен ритуал, в който нищо „ново” или непредсказуемо не може да се случи. „Время”, което на руски значи „време”, е неизменно като камбаните на Кремъл, отброяващи точния час преди да започне програмата. Точно както времето, така и „Время” изглежда сякаш никога няма да има край. Сменяйки формата, Егор отнема сакралната функция на телевизията и, заедно с това, сакралната функция на самата държава.

Егор смята, че ролята на телевизията в този момент е да помага на хората да се приспособят към изчезването на страната, в която са се родили. Той се стреми да съхрани общото информационно пространство – ефирния съюз, след като реалният се е разпаднал и навсякъде по периферията избухват конфликти. Заместникът на Егор – Игор Малашенко, си спомня: „Армията се разпадаше, полетите се отменяха, влаковете намаляваха, зоната на рублата се стесняваше, бившите съветски републики строяха граници и митници… Но телевизията в Москва продължаваше да се излъчва по целия Съветски съюз… Дори само знанието, че хората в Русия, Грузия, Прибалтика и Централна Азия могат да гледат едни и същи предавания, помогна на мнозина да се чувстват част от една историческа общност, въпреки че тя вече беше загубила името си”.

В играта на подмяната медиите играят същата ключова роля, каквато и в преизбирането на Елцин през 1996 г. Разликата е в това, че Елцин е реален политик с исторически измерения. Нито на Малашенко, нито на Чубайс, нито на когото и да било другиго се е налагало да „създава” Елцин. Всичко, което екипът трябва да направи тогава, е да го върне към живот и да убеди мнозинството в страната, че той е единственият, който е в състояние да спре комунистите по пътя им към властта.

Но победата на Елцин през 1996 г. създава у антуража му убеждението, че целият трик, осъществен с помощта на телевизията, може да бъде повторен и без Елцин, че всеки кандидат, колкото и незначителен да е той, може да бъде превърнат в приемник, стига да се следва правилната технология.

През 1999 г. политиката е подменена от политическата технология, гражданите – от зрителите, реалността – от телевизията. „Медиите се превръщат в разклонение на властта”, казва Павловски. Идеята, че със средствата на телевизията група „политически технолози” и медийни мениджъри могат да създадат президент от някой никой сама по себе си звучи невероятно. По това време обаче НТВ на Гусински, която е водила кампанията през 1996 г., е на грешната страна спрямо Кремъл. Гусински не възразява срещу принципа за създаване на кандидат за президент, но не е съгласен да бъде третиран като „разклонение” на държавната власт, вместо като власт сама по себе си. През 1996 г. той е партньорът, който избира да подкрепи Елцин и получава дивиденти от това. Сега му казват, че или трябва да се подчини, или ще загуби. Тук не става дума само за пари, но и за чест и достойнство.

Гусински настоява НТВ да получи 100 млн. долара – същата сума, която правителството е дало на „Първи канал”. Вместо това обаче, шефът на администрацията на Елцин Александър Волошин, подкрепен от Березовски и Абрамович, му казва да си гледа работата. Гусински, който е известен с буйния си темперамент, направо излиза извън кожата си. Дали това е необмислена постъпка на екипа на президента или е преднамерена провокация от страна на останалите олигарси, е трудно да се каже, но резултатът, така или иначе, е един и същ: вражда. Нито Гусински, нито Малашенко, на когото Елцин е предложил поста шеф на администрацията, имат намерение да се примиряват с високомерието на Волошин.

Докато Гусински се кара с Волошин, Юмашев опитва по-мек подход към Малашенко.  През юни 1999 г. Дяченко и Юмашев, които имат къща в селището на Гусински в Чигасово, се отбиват на чай при Малашенко и се опитват да го убедят да подкрепи Путин. За да си състави собствено мнение, журналистът се обръща към своя приятел Пьотр Авен, бивш министър на финансите и банкер, който познава лично Путин, и го моли да му уреди среща с него. Неофициалната вечеря е на вилата на Авен, в която някога е приемал гостите си известният съветски писател Алексей Толстой. Путин пристига с двете си дъщери. Дъщерята на Малашенко е на път за Лондон, където й предстои последен срок в частен английски пансион. Вечерята продължава около три часа и не разкрива кой знае какво, освен един малък детайл.

В края на вечерята дъщерята на Малашенко се обажда от Хийтроу, където току-що е кацнала. Училищната кола все още не е дошла да я вземе и тя пита дали да продължава да чака или да си хване такси. Майката споделя с гостите, че е посъветвала дъщеря си да хване такси. Внезапно Путин се намесва: „Дали сте грешен съвет на дъщеря си – казва той. – Трябваше да й кажете да изчака училищната кола. Не може да сте сигурни, че таксито, което ще хване, е истинско”. Съпругата на Малашенко, която е пристигнала на вечерята със закъснение и почти не е забелязала Путин до този момент, се обръща към него с изненада. Лондонските таксита, обяснява му тя, не са някакви случайни коли. Те са черни автомобили с отличителни знаци и броячи. „Не може да сте сигурни, че това ще е истинско такси”, спокойно повтаря Путин. Той всъщност искаше да каже, че дъщеря ни може да бъде отвлечена”, спомня си Малашенко.

След този коментар разговорът около масата продължава в същия тон, както преди. „По-късно жена ми каза, че в думите му за таксито е проличала цялата същност на Путин – офицера от КГБ – разказва Малашеко. – Аз се засмях и казах, че преувеличава. Но след това си помислих, че тя всъщност е права. По това време КГБ не се занимаваше да репресира, а да контролира. Всичко, което контролираш, е сигурно. Онова, което не контролираш, по дефиниция съдържа заплаха – това е техният манталитет, а агентът винаги си остава агент.“