ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА

 

Не мога да заспивам без музика до леглото си. От дете.

Най-малкото звучи неизменната стара любовна песен, долитаща от музикалната кутийка и навяваща ми незабравими картини от далечните дни.

Странна е човешката памет!

 

Картините внезапно оживяват, багрите им изникват наново и те препращат от едно място на друго в годините назад, сякаш си се настанил в повредена машина на времето. Образи и времена се размесват. Не знаеш кой от ароматите на кой от спомените принадлежи. Знаеш само, може би интуитивно, кой спомен ти е скъп и в един момент, както се рееш из объркания план на паметта, някой от прелитащите като гледки край прозорците на шеметен влак образи току проблесне за кратко и страхотно ти се приисква, както не ти се е приисквало нищо друго на света, да се завърнеш към онзи миг, към онази картина, към онова изключително чувство, което си изпитал, без да си забелязал дори.

Някои хора нямат дом.

Животът ми премина в непрекъснато местене, все във временни жилища, в хотелски стаи, в стаи за гости, премина по пътищата. Сега не си спомням пръснатите из различни краища на света домове.

Казват, че било хубаво да си спомняш. Не, не е хубаво.

И да те разведрят за миг, протегнеш ли ръка да ги докоснеш, спомените начаса изчезват и каквото и да правиш, ти причиняват единствено болка.

Не съм пристрастена към вещите. И нямам навика да трупам спомени...

Най-често избягвам да запечатвам картините в паметта си. Каква полза обаче! Не се ли дотътриха с мен дотук и картините от цял един живот?

От дете ме смайва тази система на регистриране. Образи, багри, лица, пейзажи, фотографии, къщи, пътища, дрехи, сетне - миризми, гласове, чувства се регистрират с невероятна скорост в паметта... За да можеш, при някоя повторна среща с нея или с някое нейно подобие, да си спомниш отново...

Разхождам се понякога из объркания, все по-нарастващ и трупащ се архив, губя се сред лудо въртящите се безспир, преминаващи един в друг неизброими кръгове, които по никакъв начин не смогваш да уловиш. Понеча ли да възкреся, да проследя спомен, чувство, изживян миг, се озовавам в друго време, в друго пространство. Не зная как става така, но чуя ли полуизтрития запис на някой разговор от стаите на детството, внезапно откривам, че съм се пренесла на съвсем друго място години по-късно, на морския бряг, или че усещам уханието на една нечакана пролет.

Пътуването из космоса е вече осъществимо, ала пътуването във времето е осъществимо единствено в незнайните селения на паметта, единствено в собствените ни сърца.

Пътуването из космоса... В дните, за които си спомням сега, асоциирахме думата „космос" със загадъчния свят на приказките.

И за нас, обикновените хора, съществуваха невероятни неща отвъд границите на земята. Нови, сътворени от безкрайната мощ на въображението светове... В пространството, в частица от непознатата вселена неочаквано пред нас щяха да изникнат онези ужасяващи създания... Страхове... Вълнения... Сънища, сътворени от непознаваемото... Неповторимо усещане от рухването на собствените граници и от навлизането в мрака на безкрайната вселена...

Знаеше ли някой какво предстоеше да открием? Знаеше ли някой какво предстоеше да се случи, щом стъпи човешки крак на Луната? Действително ли толкова близо беше вселената на съществата, които ни наблюдаваха и които тайничко посещаваха понякога нашия свят?

Щеше ли да е достатъчно да се прекрачат границите на света, за да се разгадае тайната на живота?

Чакахме със страховито любопитство. След което пристигнаха там... Една подир друга към мрака на космоса полетяха бълващите огън ракети. И неочаквано видяхме да стъпват по бледото лице на Луната, да подскачат в кратерите като деца. Не беше за вярване. Наистина. Онова, което бяхме виждали само по илюстрациите на приказките, в романите-комикси и по филмите, се беше превърнало в реалност. Те бяха там и ние ги наблюдавахме оттук, от мястото, където живеехме. Подскачаха комично като кукли в абсолютно празното пространство на някаква загадъчна страна, в която не беше стъпвал човешки крак.

Да, пристигнаха, но пристигна и краят на фантазиите. Не съществуваха нито неочаквани създания, нито откликващи на тайните ни послания далечни страни... Пристигнахме там, но като че вселената започна да бяга от нас, да се отдалечава. И поглъщайки ни, безкрайната тъмнина стана още по-дълбока. Забихме флаговете си като опитващи се нещо да докажат деца, прибрахме се. И толкоз. Разноцветни флагове, развяващи се върху абсолютно самотна, непосещавана от никого планета... Следи от една детинска гордост, оставени в безкрая на небесната шир...

Ако е имало там някого, ако ни е наблюдавал, няма начин хубавичко да не се е посмял на нашия комичен, непонятен жест.

Колко неща бяха преминали по този начин. Живеем си, без много-много да ги забелязваме, десетки години край нас са се изнизвали бедствия, войни, открития, една нескончаема трансформация, достигаща до нас от света извън нас единствено чрез вестникарските заглавия.

Сякаш и светът като нас порасна и позагуби от своята магичност. И понеже се погледнахме оттам, от едно доста отдалечено, съвсем различно място, проумяхме, че сме само прашинка в безкрая. Прашинка сред безкрайната вселена...

Проумяхме ли го наистина?

Още от дните, когато бях малко момиче, непрестанно ми втълпяваха едно и също: „Гледай реалностите!"

Добре де, гледам реалността, която ме прави нещастна, и какво?

Мислете си каквото искате, но аз харесвам лъжите. Фантазиите, бляновете, лъжите, които никому не причиняват зло.

Когато живее в един и същ дом и години наред мисли само за реалностите, човек би могъл и да се позачуди защо ли животът е толкова дълъг... И душата му се свива.

Кой би могъл да каже сън ли е целият този живот, или е реалност?

В мига, когато, отпускайки глава върху възглавницата си, за пореден път чуя онази музика, съм способна да повярвам, че нанизаните една подир друга, необяснените никога от никого случайности са всъщност съдба, промисъл, че са изписани върху челата ни още в мига на нашето раждане.

И кой знае, сигурно е така.

Да си спомняш е уморително.

Но ако успееш, ако изобщо не забравяш, ако носиш вечно със себе си изчезналите картини, детайли, лица, ухания, гласове, не ще се налага повече да си ги спомняш, защото те неотлъчно ще бъдат с тебе.

Всеки отделен спомен, всички поизбледнели, поопърпани частици от твоя отминал живот не са пожълтели, нямащи шанс да бъдат променени и изживени наново фотографии, а са самият непрекъснато съпътстващ те и в настоящето живот.

Някои неща не се забравят. Като човека, за когото копнееш, дори когато е до теб, като човека, за когото си спомняш, дори когато е до теб...

Ето защо тук, където се заседявам през летните си следобеди, всеки път мога сама за себе си да започвам от различно място тази необикновена история.

И ми се струва, че това е най-прекрасната история на света, въпреки цялата ѝ разпиляност, въпреки цялата ѝ накъсаност, въпреки цялата тъга, въпреки разделите, въпреки очак ванията, въпреки самотата и въпреки копнежа, който, каквото и да сторя, не съм в състояние нито да опиша, нито да обясня.

Всеки път, естествено, ще я разказвам по различен начин, всеки път ще я допълвам с по нещо позабравено, ала какво от това...

 

Откъсът се публикува със съдействието на ИК Колибри

Книгата можете да закупите тук.