Не съм от старото поколение. На 24 съм и въпреки това вече не виждам коледния дух, не го усещам. Кога стана това? Как стана? Нямам представа, но светът се променя, променяме се и ние. Преди време, наближаваха ли празниците, у мен се зараждаше едно топло чувство, чувство на спокойствие, миг на удовлетворение. Щях да видя цялото семейство накуп!

Спомням си нетърпеливите ми ръце, разкъсващи подаръка, спомням си домашния уют, спомням си усмивките. Порастнах. Беше вечер, а навън снегът не спираше вече няколко дни. Толкова беше натрупало, че стигаше до кръста. Не беше почистено, но на кой му пука?

Детски гласове кънтяха в далечината (бел. авт. преди време имаше един мистичен феномен децата да си играят навън... да бе, на улицата!). Аз седях до парното и гледах падащите снежинки. Всичко беше бяло, всичко беше тихо, но въпреки това усещах Коледата която се носи по улиците и почуква на хорските врати. Гледах и се усмихвах.

Поглеждах към баба ми, която подмяташе разни вкусотии насам-натам и отново се вторачвах навън. Знаете ли, че е срахотно да гледате падащите снежинки през прозореца докато сте на топло. Само така може да усетите истински топлината...

Но всъщност топлината я имаше винаги, дори когато бяхме навън в наистина зимните температури. Помня, че усмивката не слизаше от лицата ни. Помня и спокойствието. Сякаш имаше време за всичко и часовникът отброяваше веднъж на минута. А обикновено, когато нещо ни е приятно времето лети, нали? Вече да.

Отново порастнах. Чувството обаче си оставаше все същото. Това бе любимият ми период от годината... някак заслужен неин финал. Но мине ли Коледа нещата не се променяха, защото идваше Нова Година, а веселието не спираше и за миг.

И някъде там, някъде там, измежду тези години нещо се промени, нещо промени хората. Ние, като всеки друг жив организъм се адаптираме. Явно това се е случило и с мен. Промених се и аз, но въпреки това спомените, които имам, ще останат вечни. Тъй като тук мога да пиша каквото си искам, реших да оставя отпечатък, защото в един момент човек наистина „трябва да си го каже".

Но да се върнем на темата - какво виждам сега? Всичко, но не и коледен дух. Всичко, но не и празнично настроение. Техните места са заети от материалното. Всеки бърза да купува, да подарява... сякаш човек е живял през изминалата година само и само, за да му бъде подарено нещо. Подаръкът може да се направи всеки ден, не е нужен специален повод, но не всеки ден може да бъде притегателен дотолкова, че да събере близките на едно място.

Не съм от най-религиозните хора, но мисля, че празниците като Коледа са за да ни сплотят, за да може поне един ден от иначе шибаната година да сме с хората, които обичаме и да ги даряваме с любов. В съзнанието имам спомен за някакви кадри, в които питат едно болно момиченце какво иска за Коледа, а то с чиста душа и най-истинския поглед отговаря „Искам да бъда с татко, с мама, с баба, с дядо...". Толкова ли много иска?

Наистина понякога не ценим това, което имаме... Но не е задължително да бъдем добри само към ближните. Можем да бъдем добри с всеки. Времената обаче са тежки, хората са изнервени, добрината ни стига само за човека до нас, а понякога и за него не. Парите пък не стигат за никой. Вървя по улиците и виждам тъжни хора. „Какво ти коледно настроение, пак вдигат тока!". Да, но някои хора ще „празнуват" навън, а единствената топлина, която ще усетят ще бъде от лампите по витрините на някой скъп магазин. Само че нашият живот е на толкова високи обороти, че ни е трудно да забележим подобни неща. Но дори и да видите някой просяк на улицата след като съвестта ви е ударила... бихте ли му дали нещо?

А ако трябва да избирате между това дали да му купите хляб или с парите да вземете нещо на детето си, което ви очаква вкъщи? Оправданията... но те са оправдания пред кой? Сигурен съм, че сте виждали бездомни хора, които делят храна с кучетата си и колкото и да е зле положението винаги се грижат за своя другар. Аз съм убеден, че кучето усеща това, но да не навлизаме във „Философия на четири крака".

Стоя и гледам през прозореца. Парното не работи, навън е мъгливо. Няма ги детските гласове (всъщност напоследък не мога да видя деца играещи навън), няма я топлината. Няма никой, всеки е у тях, бори се за оцеляване. Тук-там се среща някой бунтовник решил да сложи украса, но отсега знае, че ще му стане лошо като дойде сметката. Елхи, играчки, коледни промоции. Някакви хора ти се усмихват, пожелават ти весели празници, но това се случва на изхода, когато вече са ти взели паричките. Лицемерие. Излизаш от магазина и хора с наведени глави. Щъкат насам-натам и се чудят кое, какво и как.

Замислям се... може би нашето поколение е убиецът на празниците? Може би не се научихме какво представлява това? Може би израстнахме във виртуалната ера, а там Коледа няма... има Like!. А може би семейната трапеза вече не е достойно място за празник... може би Sin City е? Но да спра с можеби-тата, че може би ще засегна някой индивидуално...

Всъщност този пост е един безпорядък от мисли, които просто ми идват. Има още много неща, които искам да кажа, но мисля, че схванахте посланието. Знам, че има хора, които споделят моето мнение и също така се чувстват безсилни да променят каквото и да е, просто защото в случая е важна групата, а не индивидът. „Да, ама индивидът изгражда групата!" ще ме контрира някой. Ми така е, ама не и когато индивидите са яко разделени.

Стига толкова размишления за една вечер обаче. Това е от мен и искрено ви пожелавам да прекарате приятно празниците, да бъдете с любимите хора и ви подканвам да направите поне една добрина. Направете я и на Нова Година. Няма да усетите как ще ви стане навик...

http://joro.me/