Той се обажда следобеда и ми напомня, че вечерта с него се разхождаме из Борисовата градина.
Разхождаме - в кавички. "Ако се обади моята".
Това значи, че отива при неговата. Онази, другата, с която не е ходил в гражданското.

Никой така и не се обажда, той наминава при мен вече по тъмно, когато е време вече за сън, доволно се усмихва и разказва за чувствата. Към своята. Тази, от която току-що се е върнал.
Наливам, добавям портокалов сок, лед, поставям пред него чашата. Той не обича сам да налива, не му се получава да налее поравно.

- Да не забравя, - усеща се той.
Следващия вторник ние с него май отново ще ходим някъде. И отново - в кавички.
Аз казвам, че е напълно лишен от фантазия - оправданията са нелепи и подозрителни, аз никога не бих повярвал на мястото на тази, с която е бил в гражданското.
Той с тънък намек пита: а какво в такъв случай измислям аз, щом съм толкова умен.
Аз отговарям, че не измислям. Ако някъде трябва да отида - отивам без обяснения и въпроси. От тази, с която съм. А още не ходя по... В последния момент сменям формулировката. Защото той изпитва чувства. А не това, което исках да кажа.

Той се опитва да ме тушира с въпроса за "преди".
Но сега не е "преди". Сега си е сега, отговарям аз.
А и още, вероятно за отмъщение за опита да ме постави в поза партер, казвам, че не бих могъл да живея с тази, която не обичам. Никога не съм опитвал, но вероятно не бих могъл.

Той нещо иска да отговори, спира се, вади цигара, обръща се към прозореца, напразно щрака със запалката, после отива в банята и дълго не се връща оттам, чува се само плискането на водата.
Когато се връща, не го питам за нищо. В чашите е сипано за последно, поравно, преди тръгване.

Докато пристига таксито му, той се обажда и казва, че скоро си идва, нарича я "пиленце" и я моли да прегледа домашните на дъщеря им. Затваряйки, набира бързо кратък SMS, усмихвайки се при това на нещо, изпраща го, дочаква отговора и протяга ръка за чашата. Тя вече е празна.

Тръгвайки си, той напомня плановете за вторника. Аз мълчаливо кимвам. На прага той отново нещо иска да каже, но само свива рамене и казва:
- По-добре някой друг път.
Знам, че утре той всичко ще забрави, сега говори само алкохолът.

После седя на дивана и гледам мълчащия телевизор. Не мисля почти за нищо.
Тя влиза в стаята почти беззвучно, сяда до мен и по котешки се намества някъде странично до мен. Знам колко не обича такива моменти и мириса на алкохол, но тя дълго не помръдва.

После правя кафе в джезве, не твърде силно, с капчица Бейлис от отдавна празната бутилка и го наливам в две чаши. Поравно. Макар че тя обича кафе повече от мен.
Моята чаша се изпразва по-бързо. Ставам и излизам в сумрака да погледам нощния град. От кухнята даже през притворената врата се чува шум на разлистване на вестник. Значи тя всичко е чула - и за "преди" също.
Но сега не е "преди", сега си е сега. Някога е било едно, сега е друго.
Вероятно, и едното и другото, поравно.
Но ние не изричаме за това и дума.
И вече е време за сън.