Запад: 

"След 4 месеца в САЩ се връщам в родната ни морска столица и решавам рано сутринта да си хвана градски транспорт. Искам да обясня, че за мен периодът отвъд океана премина в 3 фази: първите 4-5 седмици се чудя защо всички (или поне повечето) хора в магазините, по улиците, колегите и т.н. ти се усмихват и са любезни и приветливи. Чудно е някак. Следващите 2 месеца ставаш един от тях – мил, с грейнало лице, да не кажа щастливо изглеждаш човек. Последните 3-4-5 седмици, вече знаейки, че ще се завърнеш със сигурност, очакващ бедната ни, мръсна столица да те посрещне, започваш да се държиш малко или много като “тъмен балкански субект”.

Може би голяма част от това се дължи на факта, че малко или много си уморен от постоянните усмивки и грейнали лица. Не си израснал сред такива, най-малкото.

Така... обратно към историята. Като най-редовен пътник си подавам паричките за билетчето на лелката в автобуса (пояснение: във Варна билетчетата за градски транспорт се купуват от кондукторките вътре в автобуса или, иначе казано, няма как да се скриеш), което обаче се оказва проблем. Тъй като банкоматите в България не работят с банкноти с номинал под 10 лв. Точно толкова подавам и аз. “Ех, не се научихте рано с тия едрите пари да не ми идвате в автобуса!” - подкрепено от мощно сумтене и гримаси.

Олеле! Какво стана?! С мозък, все още непревключил изцяло от американската действителност към родния сюрреализъм, аз се опитвам да анализирам проблемната ситуация. След като този гняв е насочен директно към моята личност, аналитичното мислене ме навежда на мисълта, че съм направил нещо погрешно. Но какво е то?! Платих си, държах се любезно, не преча с присъствието си на никой от пътниците в автобуса (което явно не важи за персонала), тогава какво?! Няколко секунди размисъл, последвани от хубаво оглеждане на обстановката около мен и връщане пак на земята... ”мда, спокойно, ти си отново в сивата, смешна, дребнава държавица, наречена твоя родина.” Това си казах. Честно.

След този случай летях няколко пъти извън България и всеки път като се върна, слизам последен от самолета, последен минавам паспортна проверка. Разбери ме правилно. Нямам нищо против някого определено. В случая мразя всичко и всички, които умишлено допринасят за негативната енергия, мръщенето, мрънкането, въобще тази задушаваша наша околност. Тежи им, ей! Не считам, че който и да е заслужава това. Това убива, точно толкова, колкото и цигарите, алкохолът, смогът и наркотиците, ако щеш.

Пробвай нещо. Разходи се из столицата (но не и Студентски град, там винаги ще ги намериш, макар и там да намаляват) и виж колко точно усмихнати хора ще видиш по улицата, в заведенията, в магазини (за държавни учреждения не искам и да говоря дори). Влез в някой магазин по Витошка или в моловете и кажи, че просто разглеждаш, за да видиш колко бързо може да се смени настроението на младото, добре изглеждащо и усмихнато момиче с длъжност “консултант–продавач”. Тогава какво? Вярно е, че престорените усмивки не са решение и тежат понякога. Дори дразнят, но и постоянно намръщените хора определено не помагат."

Изток:

"Сюрреализмът на ежедневието в дребната ни държавица е точно това, която ме мотивира да живея не някъде другаде, а именно тук. Знаеш ли, разликата между западния и източния начин на мислене мога да ти я формулирам много просто:

В компромиса между доброто и злото западняците виждат като резултат зло, затова те учат децата си да не правят компромиси, казват им: “Не бъди лош, за да живееш добре”. Източните народи пък, в компромиса между доброто и злото виждат добро, затова учат децата си да правят компромиси и им казват: "Бъди добър”. Това обяснява всичко.

Усмивките са хубаво нещо, но я се замисли за парадокса (все пак живеем в един парадоксален свят, където нищо не е такова, каквото очакваш да бъде). Парадоксът на западняшката усмивка е, че там зад приветливото лице се крие една резервирана личност. Крие се студена телешка пържола с грах и чаша вино, която никой няма да се сети да напълни повторно. Крие се гости на собствените ти родители, за което предупреждаваш поне един месец предварително. Крие се приветлив отказ, с други думи.

Тук хората действително са намръщени и гледат лошо, но всъщност се сприятеляват лесно и ако се познаваме макар и бегло, аз никога няма да те оставя да спиш на хотел, няма да те пусна да си отидеш гладен и жаден. Ще те посрещна богато, колкото и ограничени да са възможностите ми, защото това ще ме накара да се почувствам добре. Може и да не ти се усмихвам през цялото време, но делата ми ще говорят друго. Хората тук се мръщят, защото са бедни. Широката славянска душа е разточителна по природа и ограниченията на бедността й пречат да бъде щедра, да подарява. Затова се мръщи.

Изтокът и Западът имат нужда един от друг. Но ако западнякът може да живее добре тук, където хората са по-истински и по-човечни, въпреки старите си дрехи и намусените си физиономии, то твоята широка славянска душа трудно ще намери комфорт сред хора, които се уговарят да хапнат телешка пържола с грах няколко месеца предварително.

Така че, хубаво е да отидеш и да попиеш малко от техния манталитет. Това ще те превърне в турист в собствената ти държава, след като се върнеш. А забеляза ли колко добре си изкарват западните туристи тук?"

http://asktisho.wordpress.com/