Онази вечер обикаляхме из Враца. Ачо беше гладен и търсехме някаква дюнерджийница или баничарница, или изобщо нещо, в което продават приготвена храна. След безуспешни опити и каране из половин Враца, а и след няколко десетки псувни по повод леле колко заспал град е тва отидохме в OMV в един от крайните квартали за сандвичи. Отпред имаше няколко по-хубави коли, а вътре най-обикновена сбирщина от селяни (някои от които, за съжаление, познавах).

Бях се зазяпал в сандвичите и баничките и коментирахме колко "пресни" са доматите и краставиците вътре, когато чух познат глас и характерно меко "р". Погледнах напред към касата и едва познах Цено с червена шапка и брадясал. Като бях 6-7ми клас с Цено и други идиоти седяхме по пейките на една градинка. Интересното е, че тогава не знаех, че му викат Цено Животното. Или просто бях забравил. Дойде моят ред и Цено каза:

- Здрасти, Ники?

- Здрасти. Дай една със спанак... не, по-добре с гауда.

Той отиде и извади една баничка с гауда и шунка.

- Да ти я топля ли, Ники?

- Ми, стопли я, да.

Отиде до микровълновата и се върна.

- Ти как си, Ники? - предполагам вече схващате защо му викат Цено Животното.

- Ами, добре съм.

- Кво прайш? Учиш ли?

- Уча, да, трета година.

- Кво учиш, Ники?

- Комуникации в Техническия.

- Е, тва е добре - интересното е, че винаги чувам точно това изречение, когато кажа на стар познат от Враца какво уча, нищо че си няма и представа какво е.

- Ми ти? Откога работиш тука?

- От 4 години.

- Еее, ти вече шеф ше станеш.

- Мина вече - каза Цено с отчаян глас, аз се усмихнах и през това време дойде нов клиент, който му отне вниманието. Нищо не казах и си тръгнах.

Цено не е умен. Никак даже, заради това често се подиграваха с него. Завършва всеки въпрос с моето име именно защото избягвах да се подигравам с него. Или поне така ми се ще да мисля. Ще ми се да мисля така.

Разказвам всичко това, защото вчера прочетох "Няма място за старите кучета". Книга, която отразява безвъзвратно изгубените надежди за добро бъдеще в Америка.

Седяхме на една маса в бензиностанцията и наблюдавахме как кретените от другата маса се забавляват с пияна бездомничка, която иска огънче от тях. Тя наистина беше много зле, с празен поглед, зад който се чудиш какви мисли бродят.

Та, седяхме, а аз за пръв път осъзнах доколко сме повлияни от глобализацията и американизацията. Не че не съм виждал хора в Макдоналдс и бензиностанции, но да видиш приятел от детството, който някога е заслужавал повече, да продава на касата без блясък и мечти в очите, е някак стряскащо. Помислих си, че България, страна, в която винаги е имало място за старите кучета, всъщност не оставя шанс на кутретата.

http://nik-nikolov.blogspot.com/