16 месеца - толкова продължава войната на Русия в Украйна. Над 350 000 са жертвите от тази война според официални данни през април. А сега около 600 квадратни километра от района на Херсон в Южна Украйна са под вода след разрушаването на водноелектрическия язовир "Каховка".
Около 5000 къщи са под вода. В зоната на бедствието се намират между 22 000 и 40 000 души. Почти 2000 души са напуснали наводнената територия, а стотици животни са загинали. И това е само една нищожна част от акцентите в медиите, които отразяват случващото се между Русия и Украйна през последните месеци и дни.
От 24 февруари 2022 г. - откакто Русия нахлу в Украйна, сякаш имаме буца в гърлото. През това време преминахме през какви ли не фази. От пълно отрицание на случващото се, през страх, яд и бяс, до пълно съжаление и безсилие. Но преди всичко сме искрено изморени.
Изморени сме да слушаме конспиративни теории и непрекъснати обвинения за това кой е виновен, кой кого подкрепя, кой на кого помага. Защото, знаете ли, кое всъщност е най-важното? Нещо, което сякаш убягва на много хора. Малкият животец на всяко едно същество.
Животът на онзи войник на фронта, който никога повече няма да се прибере вкъщи, независимо дали се бие за Украйна или Русия.
Животът на жена му, която няма представа какво ще се случи с нея и с децата ѝ оттук насетне.
Животът на онова бебе в бомбоубежището, което вижда само сълзи в очите на майка си.
Дори животът на онова бездомно куче в Херсон, стиснало с всички сили с лапи крака на своя спасител, който му е помогнал да не се удави.
Айнщайн казва, че във всеки народ съществува "малка, но решителна, неподатлива на социални съображения и задръжки група от хора, за които войната, производството и търговията с оръжия не са нищо повече от възможност за лични облаги и разширяване на собствената власт".
Водени от алчност и огромно его, много от лицата, начело на държавите, воюват не от патриотизъм, не за да защитават територии или да увеличават граници, а заради някакви болни лични интереси. И не им пука за живота на този един човек, който преди ден е загубил всичко, което има, колкото и незначително да изглежда то всъщност.
За възрастната жена, чиято къща в момента е под вода и която вероятно ще се поболее от мъка и ще си отиде след някой друг месец. Не им пука и за стотиците удавени животни или за онези, които продължават да треперят от страх, недоумяващи какво става. Последните наводнения в Херсон и многобройните снимки на хора и животни с ужас в очите отново ни напомниха колко безкрайно безсмислено е всичко, което се случва.
Зеленски, Путин, Зеленски, Путин... само това слушаме по новините. И знаете ли, въобще не ни интересува кой е крив и кой е прав от двамата. Защото докато през тези месеци Зеленски и Путин не спират да си мерят... да не казваме какво, умират хора, умират животни, умира надеждата.
И това, което ни остава да направим ние, които нямаме думата в тази и във всяка една друга безсмислена война, е да не забравяме да бъдем човеци и да си помагаме, с каквото можем. Независимо дали става дума за България, Украйна, Сирия или Афганистан. Защото зад границите на всяка една държава, независимо кой стои начело ѝ, преди всичко живеят просто едни най-обикновени хора.
