Всички сме чували историята за Маугли от "Книга за джунглата". Марина Чапман от Колумбия твърди, че наистина я е преживяла.
Марина Чапман смята, че е родена някъде в началото на 50-те години на миналия век, но вероятно никога няма да разбере със сигурност. Когато е на четири години, тя е отвлечена от дома си в Колумбия и изоставена в джунглата.
Там обаче в рамките на пет години е отглеждана от маймуни. В крайна сметка Чапман твърди, че е загубила всякаква употреба на езика и скоро се е научила да общува с маймуните, използвайки техните жестове и сигнали.
Тя оцелява, като наблюдава маймуните и се учи от тях, докато накрая придобива достатъчно увереност, за да се приближи до група ловци.
Въпреки че я извеждат от тропическите гори, това далеч не е спасение за нея. Оказва се, че вместо да се опитат да помогнат на момичето, те я продават на публичен дом в Кукута. Тя успява да избяга, но и това не е краят на приключенията ѝ.
Скоро Марина става нещо като робиня, след като започва работа като домашна помощница за местно мафиотско семейство. Измъква се и оттам, след което в продължение на години се скита бездомна по улиците, преди да дойде истинскотоѝ спасение.
Когато Чапман вече е тийнейджърка, бива осиновена и в крайна сметка се мести в Йоркшир, Англия.
Марина живее там оттогава, омъжва се и има свое семейство. През 2013 г. дори решава да публикува мемоарите си The Girl With No Name, където разказва необикновената история на живота си. Книгата добива широка популярност, което пък става причина много експерти да се усъмнят в думите ѝ, като често се опитват да ги опровергават. И до днес. Те смятат, че много от спомените ѝ са по-скоро нещо, в което отчаяно се опитва да вярва, отколкото случка, която отговаря на действителността, уточняват от All That's Interesting.
Що се отнася до първия ѝ спомен, той е усещането, че мъже се промъкват зад гърба й. Тогава една ръка се протяга към главата, запушва ѝ носа и устата с бяла кърпа и всичко потъмнява. Следващото нещо, което си спомня, е как се събужда в камион дълбоко в колумбийската тропическа гора, където група мъже я изкарват насила от превозното средство и я изоставят. Мисли си, че ще се върнат, но те не го правят.
И оттогава до около 10-годишна възраст по думите на Марина, тя е живяла в джунглата с почти никакъв контакт с хора и е била отгледана от голямо семейство маймуни капуцини.
"Отначало те просто толерираха", казва тя пред The Guardian.
"Един ден обаче един от по-младите дойде до мен и ме прегърна", разказва още Марина за първите стъпки към приобщаването ѝ към маймунското семейство.
Нейните средства за оцеляване са ограничени до търсене на храна, като в началото се прехранва само с остатъци, оставени от капуцините, с които живее. Но бързо осъзнава, че ако последва маймуни, държащи големи връзки банани, някои ще паднат на земята и тя може да ги изяде.
Така маймуните я учат как да се катери по дърветата, да чупи ядки с подръчни средства и да ходи на четири крака. Тя твърди, че се е научила как да си прави легло в клоните на дърветата, за да спи през нощта. По думите ѝ една мила по-възрастна маймуна дори спасява живота й с някакъв природен лек, след като Марина се разболява от нещо, което се изразява в ужасяваща стомашна болка.
Въпреки невероятните разкази на колумбийската жена, много приматолози обаче не са съвсем съгласни с думите ѝ. Те посочват, че голяма част от поведението на маймуните, за които Чапман разказва, не отговаря на реалността. Например Чапман твърди, че маймуните капуцини си правят нещо като легла по дърветата. Но безброй часове проучвания са установили, че това поведение не е характерно за капуцините.
Нещо повече, учените посочват, че на въпросната петгодишна възраст, на която твърди, че е изоставена, Чапман би била няколко пъти по-голяма от маймуна капуцин и вероятно би била възприемана като хищник, а не като приятел.
Но Марина има просто обяснение за това. "Работата е такава, че животните имат много силен инстинкт. Те знаят, че едно дете няма да ги нарани", казва Чапман пред The Sun, като уточнява, че маймуните не са я приели в семейството веднага. "Те продължаваха да ме гледат и изучават, ден след ден. Постепенно свикнаха с мен, че съм там и никъде няма да ходя."
Въпреки че на Марина Чапман и се губят много спомени и не може да нареди "пъзела" на спомените достатъчно добре в главата си, тя е убедена, че всяка една история в мемоарите ѝ отговаря на истината и разказва за необикновения ѝ живот. Макар и да звучи като приказка.
