21 юли 2025 г. София, стадион "Васил Левски". Жегата на деня бавно отстъпва пред очакването на вечерта. Хиляди фенове - облечени в черно, с тениски от турнета, а някои и с татуировки с логото с пистолетите и розите, се стичат към сцената, която обещава легенди. Guns N' Roses са в България. Това трябваше да бъде събитие. И беше - но не за всички по една и съща причина.
Когато прожекторите светват и първите акорди на "Welcome to the Jungle" прорязват въздуха, тълпата крещи. Слаш с в обичайната си шапка и слънчеви очила владее сцената така, сякаш тя е негова от векове. Дъф Маккагън изглежда като човек, който никога не е напускал групата. А зад тях барабаните удрят с точност, сякаш времето не съществува. Но в центъра на всичко, както винаги, е Аксел Роуз - фигура, около която все още се въртят митове. Вечният фронтмен. За някои - легенда, за други - призрак на собственото си минало.
И тук започва великото противопоставяне на различните гледни точки у нас, които вече втори ден след концерта не спират да се споделят и коментират в социалните мрежи. И не само.
Източник: Fest Team
За едни - разочарование, почти обида
Има една публика - може би не по-малко отдадена на бандата, но по-критична. Те усещат умората в гласа още от началото. Описват вокала на Аксел като "измъчен", "плосък", "на моменти липсващ". Не липсват и критики, че почти не общува с публиката и че енергията, с която някога покоряваше световните сцени, изглежда далечна, останала в архива на VH1. Тези хора казват: "Да, обичаме Guns, но това не беше Guns. Това беше бледа сянка на онова, което можеше да бъде."
Особено гневни са критиците на звука - твърде силен, размазан, вокалът потъвал в гъмжилото от китари. Според тях, не е било просто концерт, а загуба на време. Някои, като Николаос Цитиридис дори бяха доста крайни в мнението си, като казаха, че това е "най-долнопробното шоу, стъпвало на националния стадион".
За други - грандиозен триумф
Много от присъствалите обаче говорят и пишат с истинска еуфория и любов за концерта, описвайки го като сбъдната мечта, която чакат от години. Някои не отричат, че Аксел не пее като през 1992 г., но никой не го и очаква. Те приемат всяка грешна нота, всяко колебание във вокала като част от чисто човешката страна на Аксел, неизменно свързана с възможностите, които губим с напредването на възрастта, като изтъкват, че гласът на фронтмена от години не е същият и това е ясно на повечето фенове на бандата.
Източник: Fest Team
Неоспорим факт е обаче, че фронтменът изкара цели три часа на сцена без да се спре нито за миг. Споменава се безупречното му изпълнение на "November Rain" с пиано, сред мъгла и светлини, което успява да разплаче половината жени на стадиона. "Sweet Child o" Mine" продължава да предизвиква бурни реакции и емоции у феновете, защото както много се изразиха цели поколения "са водени за ушите от тази музика и от тези момчета". За тази част от публиката концертът е емоционално завръщане в младостта, в един свят, в който рокът беше истина, а не хаштаг.
Източник: Fest Team
"Да вдигнат ръка онези, които са същите като на 16 г.. Айде сега онези, които на 63 ще търчат три часа на тази жега и ще държат един стадион с хора на крака, безпаметно потънали в най-сладката носталгия. Беше велико.. да си на 16 отново", са само някои от коментарите на запалени фенове, които може да се прочетат в социалните мрежи.
Има ли истина? Има няколко
Ако има едно сигурно нещо, това, че не беше концерт, който оставя някой безразличен. Guns N' Roses в София предизвикаха вълни от емоции - от възторг до гняв. И може би точно в това е смисълът. Истинските легенди не угаждат. Те разделят. Предизвикват. Може би Аксел вече не е онзи гладиатор от Use Your Illusion. Но Слаш все още свири с душата си. Дъф все още носи пулса на групата. А хората - независимо от критиките, още идват. Още чакат. Още вярват. Концертът на Guns N' Roses в София беше рок в целия му хаос, слава и противоречие. И, може би, точно затова заслужава да бъде помнен.
