Колкото и привлекателно да изглежда отстрани, да си фотограф-пътешественик въобще не е лесно - нищо че почти всеки иска или е искал да бъде точно такъв. Защото онзи, който се е осмелил да тръгне по този дълъг път, рано или късно, се е сблъскал с реалността, че пътешестването има и не толкова приятна страна. Понякога може да бъде и опасно. Обстоятелствата могат да работят изцяло срещу теб и да не можеш да направиш абсолютно нищо, за да ги промениш.
Доказателство точно за това е и историята на Габриел Генчев от едно от последните му пътувания до Иран. Там той мечтае да снима джамията Шах Чераг в Шираз, но точно в деня, в който е трябвало да я посети, се случва атентат. Габриел е на 80 метра от мястото, 15 души загиват при инцидента, а него го спасява чист късмет. Така кадърът, който той е искал да заснеме на това място, остава единствено в съзнанието му. Остава му да се надява, че при следващо пътуване до Шираз обстоятелствата ще са на негова страна.
Габриел се занимава с фотография от 12 години, пътешества от още повече. Любовта му към фотографията се ражда от красотата на всичко, което го заобикаля. Тя го вдъхновява да вземе и камерата в ръце. Впоследствие той осъзнава, че улавянето на момента му се отдава. А и именно фотографията му дава възможност да изразява себе си чрез собствената си перспектива за света.
Като фотограф Габриел Генчев бяга от общия знаменател и имитацията. Мислейки отвъд видимото пред себе си, той търси уникални перспективи, експериментира с различни ъгли на заснемане и композиции. Изследва различни техники на светлината и навлиза в нови нетрадиционни теми.
"Всичко това ми позволява да разбера как едно изображение може да разкаже цяла история и как може да бъде използвано за предизвикване на емоции и за създаване на по-дълбока връзка с публиката."
Снима и с фотоапарат, и с дрон. Както сам отбелязва, изборът между двете е доста важен. С камерата човек "присъства" повече в момента на снимането, но дронът дава перспективи и ъгли на заснемане, които са трудни и дори невъзможни за камера.
Но за целите на фотографията Габриел експериментира с оборудването и е готов да надскочи себе си. За да направи перфектната снимка, е готов и да се отдаде на порива. Така, за да може да снима Еверест по време на залез, се качва на цели 6000 метра надморска височина.
Страстта му към фотографията го отвежда и в Намибия, където в Националния парк Етоша се измъква на косъм от голяма беда. Там е с компания, с която обикалят парка с лек автомобил, за да разглеждат дивите му обитатели. Натъкват се на къпещ се носорог, покрай който решават да преминат. Но животното се насочва към тях, като предизвиква силна вълна, която залива цялата кола. Е, успяват да се измъкнат, но с много късмет и точно в последния момент.
За разлика от Намибия, пътешествието му в Иран остава по-различна следа в него - със своите пейзажи и със силния дух на жените.
"Както българките, така и иранките имат силно чувство за общност. Често дават приоритет на благополучието на своите семейства и близки пред собствените си индивидуални нужди и желания. Те са много способни в грижите за близките си и смели в постигането на баланс между собствените си стремежи и отговорността към другите", обяснява Габриел.
И макар да снима предимно пейзажи, напоследък той прави страхотни кадри и с хора. И тук влизат не само иранките, но и децата на Непал. По пътя си към Еверест фотографът успява да снима доста природни красоти, запечатва в камерата си и различни културни особености на региона. Но като че ли най-много цени именно кадрите на децата по пътя си към върха.
"Тези очи, пълни с любопитство, удивление и невинност, перфектно резонират с духа на Непал и неговите хора", казва Габриел, впечатлен от издръжливостта и "способността им да намират радост и чудо дори в най-предизвикателните обстоятелства".
Разбира се, снимката на Еверест, която прави, също заема специално място в сърцето му, защото в нея е скрито величието на планината - истински вдъхновяващо и напомнящо за силата и красотата на природата.
Природа или емоция - кое предпочиташ да снимаш?
Бих казал, и двете. Природата осигурява зашеметяващ фон и усещане за място, докато емоциите дават лична и интимна гледна точка върху човешкия опит. Откривам, че взаимодействието между природа и емоция в снимките ми създава усещане за връзка и разбирателство между различни култури и истории. Именно тази връзка продължава да ме вдъхновява и отваря очите ми за света.
С коя своя снимка досега се гордееш най-много?
Най-много се гордея с хората от различни краища на света, облечени с тениска с името на моя роден град. Тези снимки представят не само любовта ми към Созопол, но и инициативата, която съм предприел - да споделя тази любов със света. Всички тези хора са ме допуснали близо до своите сърца, отвъд чуждестранната бариера и винаги ми се е искало да дам част от себе си в замяна и в знак на признателност. Созопол заема много специално място в сърцето ми. Градът е пълен с история, култура и природна красота, които искам да представя на хората по целия свят.
Каква емоция изпитваш при всяко връщане в България?
Когато стъпвам на българска земя, не мога да не почувствам чувство на топлина и привързаност. След като съм прекарал седмици или месеци в чужбина, изследвайки далечни земи и потапяйки се в нови култури, няма нищо друго като усещането да се върнеш у дома. Докато пътувам, съм постоянно поразен от красотата и разнообразието на местата, които посещавам. Но с всяко ново преживяване придобивам по-дълбоко разбиране и оценка за уникалната култура и история на България. Силно вярвам, че пътуването е сила на доброто в света, вдъхновяваща хората да изследват, научават и уважават културата на другите.
