В края на ноември миналата година изведнъж всички в България заговориха за Владислав Терзийски. Причината: той е фотографът, който привлече вниманието на Илон Мъск към родината ни. Неговата снимка на Белоградчишките скали бе коментирана от милиардера в Twitter, който написа, че му напомня на пейзаж от популярната видеоигра Pacific Rim.
За коментара на Илон Мъск Владислав Терзийски разбира съвсем случайно от свой познат. И първоначално си мисли, че е шега.
"Бях тръгнал на разходка по Витоша. Като слязох от планината и се качих в колата, си викам: "Абе, шега, шега, но я да взема да проверя." И видях, че си е самата истина. След това го споделих в Instagram и Facebook страницата ми. И се започна една лавина от хора, които искат да си говорят с мен", с усмивка споделя той.
А човек си струва да поговори с Владислав Терзийски не само заради интереса на Илон Мъск. Защото той определено е един много талантлив фотограф, чийто снимки не могат да останат незабелязани. Само поглед в профила му в Instagram e достатъчен, за да ни накара да искаме да разберем всички подробности за кадрите.
"Всъщност хората не знаят нищо за работата ми, тъй като това, което виждат в 99% от случаите и знаят, че Владислав Терзийски го е правил, не ми е работа, а е мое хоби." И бърза да уточни, че може в професионален план да е ангажиран с фото и видео заснемане, но това определено не включва пейзажи. Ето и как се стига до тях.
Източник: Личен архив
Тъй като с фотография се занимава от около 25 години, някак естествено преди шест-седем се увлича и по дрон фотография. От една страна, защото както повече мъже, обича технологичните джаджи. А от друга - заради факта, че дрон фотографията му дава възможност да направи кадрите си от много и интересни гледни точки.
"Всъщност много от грозните неща, които се виждат от земята, остават скрити от птичи поглед. Като всичките боклуци например. Светът отгоре е много по-различен, отколкото ако се гледа от земята."
Разбира се, като всяко нещо, и снимането с дрон си има своите предимства и недостатъци. Недостатъкът е, че Владислав трябва да бъде много внимателен и прецизен как управлява дрона, за да не го закачи на някое дърво, камък и т.н.
Най-голямото предимство обаче е, че му дава удобство. "Вместо да търчиш като луд, за да отидеш до онова връхче или на онази рекичка, просто си седиш удобно и снимаш." И въпреки че стои на едно място, всъщност стига до толкова много точки. И то със забележителна бързина. Дронът му дава възможност да улови моменти, които с фотоапарат се постигат по-трудно. Например залезът и изгревът, които траят толкова кратко.
"Ако си с фотоапарат, обикновено имаш време за една перспектива. С дрон обаче може да снимаш от пет различни ъгъла и да постигнеш невероятни резултати."
Признава обаче, че не всичко може да бъде уловено с дрон. Например от Северното сияние в Норвегия не стават хубави кадри отвисоко, за сметка на тези от земята.
Владислав трудно би посочил кой е най-екстремния му кадър, ако се наложи да го избира. Има много пъти, в които той самият е поставен в екстремна ситуация, докато снима. Такива са предимно планинските кадри. Но има и доста случаи, в които дронът е в риск - при силен вятър, дъжд или сняг. Или когато се налага "да завре машинката" на труднодостъпно място.
Въпреки препятствията, фотографът не се отказва, докато не направи перфектния кадър. Може би и затова описва себе си като упорит и работлив. Някак мнително добавя и талантлив. Уточнява, че въпреки че много хора го определят като такъв, той самият е на мнение, че талантът е в много нисък процент. И скромен, допълваме ние. Защото на въпрос кое е най-голямото му постижение във фотографията, отговаря с думите: "Никога не съм измервал нещата по този начин."
Но определено се иска талант, за да те изберат от National Geographic. А именно негови кадри влизат в поредицата "Европа отвисоко". Един от епизодите на предаването е посветен на България и нейната природа. Страната ни е представена с девет микроистории, включително за Седемте рилски езера и танца паневритмия, за Перперикон, за Велико Търново и Царевец със спектакъла "Звук и светлина", за най-голямото рибарско селище Ченгене Скеле край Бургас и други.
Какво научихте от работата си за National Geographic?
Доста неща. Честно казано, преди не ми се беше налагало да правя интервюта. Научих се да работя по сценарий и в колектив, защото по принцип снимам сам. Беше предизвикателство и ми беше много интересно.
Кои са най-запомнящите се епизоди от поредицата "Европа отвисоко"?
Някои ми бяха особено интригуващи. Аз по принцип си обичам планината. Тя си ми е на сърце и всичко, което снимахме там, беше много вълнуващо - определено най-приятните, но и най-тежките снимки: на паневритмията на Седемте рилски езера през август, по време на специалния празник на Бялото братство, заснемането беше много тежко и то чисто физически. Трябваше да качим генератор до едната хижа, за да можем да зареждаме батериите на дроновете, камерата и лаптопа. Логистично беше трудно и беше свързано с придвижване в планината с тежки раници.
Другото интересно снимане беше на връх Мусала, и то през зимата. Бяхме със ските. Качихме се почти до върха с тях. Много красиво, но доста трудоемко за качване. Духаше и много силен вятър, което допълнително ни възпрепятства. Наложи се едното интервю да го правим на другия ден, защото въобще не можехме да запишем звук. За щастие нямаше поне мъгла.
Какво искате да снимате, а все още не сте?
Бих снимал пейзажни кадри на още много места за удоволствие. Бих посетил още много пъти Исландия и Норвегия. Много ми се ходи и в Нова Зелендия, Япония, Канада. Бих отишъл да снимам и в северните части на Русия, в Непал, Тибет, Хималаите, на Южния полюс в българската база на остров Ливингстън. Такива места ме теглят мен - планински. Някак равнината не ме привлича. Падам си по белите, снежните и студените места.
