Джон Грийн е от онези писатели, които нямат нужда от особено представяне, просто защото размахът на успеха им говори достатъчно. В този случай вестник New York Times обявява Грийн за един от най-продаваните автори, а книгите му са преведени на над 55 езика.
"Вината в нашите звезди" е първата му книга, която през 2014 г. се превръща във филм. Година по-късно същото се случва и с "Хартиени градове". За подобно бъдеще се говори и за "Къде си, Аляска?" - първата написана и издадена книга на Грийн.
Няколко души на няколко пъти се опитват да осъществят този план, но през годините нещо все се обърква. Накрая продуцентите Джош Шварц и Стефани Савидж измислят как да адаптират книгата. Правят го не като пълнометражен филм, а като сериал, който създават с помощта на стрийминг платформата Hulu. И днес "Къде си, Аляска?" е вече факт.
Благодарение на HBO България имахме възможността да поговорим с писателя Джон Грийн. Естествено, попитахме го първо дали сериалът е най-удачният формат за адаптацията на дебютния му роман.
Първоначално Грийн отговори философски, че всичко зависи от книгата. После обаче бързо излезе от света на абстрактното и влезе в конкретиката.
"За тази книга това беше правилният начин, защото форматът на сериала дава на своите създатели пространство. Във филмите всеки диалог има няколко задачи - да изгражда образите на героите и в същото време да бута действието напред."
Осемте серии със сигурност той намира и за по-удачния вариант от двучасовия филм. Казва го и като зрител, "защото мога да опозная героите по-добре, без да е нужно да се бърза, за да се мине през всичко".
Няколко пъти Джон Грийн е бил на снимачната площадка на "Къде си, Аляска?", и всеки път - много развълнуван. Не се е месил в процеса, защото е наясно, че не знае как се правят филми и сериали. "Единственото нещо, в което аз съм добър (ако изобщо съм добър в нещо), е да седя в мазето си и да пиша истории."
Мислите ли, че Кристин Фросeт е най-добрият избор за ролята на Аляска?
Кристин Фросет успя да вникне в сложността на образа на Аляска, както и в това колко болезнено и трудно е да разбираш хората около себе си. Именно тези неща тя вплете и в персонажа на Аляска по много красив начин.
Ако образът на Аляска е вдъхновен от момиче, което сте познавал, важи ли това и за останалите персонажи?
Всъщност е микс. В известен смисъл Аляска е вдъхновена от хората, които съм познавал, но в нея има и много неща от мен самия. Има ги онези самоунищожителни импулси, които тя не може да контролира. Самият аз в гимназията бях такъв. Когато пишех историята, мислех за хората, които съм познавал в гимназията, но и за самия мен. Смятам, че всеки роман е микс от вдъхновение - и от реалния живот, и от въображението на писателя.
Но животът ми беше много по-различен от романа: понякога бях като Полковника, понякога като Аляска, понякога - като Такуми. Като ученик имах връзки, които бяха важни за мен, но не мисля, че съм имал такава, която да се доближава до тази между Аляска и Майлс.
По какъв начин книгата се различава от сериала?
Не съм я чел от доста време и не я помня дословно (смее се - бел. авт.). Но начините, по които сериалът разгръща историята, са няколко. Докато книгата е написана от перспективата на един герой, игралната ѝ версия разгръща историите и на възрастните, за да разберем малко повече и за тях.
Когато създавах книгата, пишех от перспективата на 16-годишно дете. Не мисля, че 16-годишните мислят много комплексно за проблемите и предизвикателствата, както правят това възрастните, грижещи се за тях. Повечето тийнейджъри мислят за своя собствен свят, за приятелите си и не чак толкова за възрастните. Сериалът дава повече време именно на тези герои.
В един от влоговете си казвате, че писането на романи не решава проблеми и не лекува рани. Защо смятате така?
Когато бях по-млад, гледах на писането като на вид терапия. Сега създаването на роман е повече начин да се свържа с хората заради нещата, които според мен си заслужават. Надявам се, че те са важни и за другите, без значение дали пиша за психични заболявания, както в "Костенурки до безкрая". А пиша за важни неща, защото искам книгата да съществува не заради мен, а заради хората.
Какво е вашето "Голямо може би"?
Това е хубав въпрос. Когато писах "Къде си, Аляска?", бях на 26 години. Тогава исках толкова много неща от живота - да се оженя, да имам деца, да живея в Ню Йорк, да имам кариера на писател.
Много от тези неща се случиха. Много обаче се случиха по-различно от начина, по който си ги представях...
Днес "Голямото може би"* за мен е да обръщам внимание на красотата. Но това не означава, че игнорирам страданията и мизерията по света. Много важно е сме наясно и с тяхното съществуване.
А докато сега си говорим за "Голямото може би", гледам старо дърво пред себе си и осъзнавам колко щастлив съм, че имам тази възможност. Мисля, че това е и причината да сме тук - да обръщаме внимание на света около нас.
* "Тръгвам да търся Голямото може би" е цитат от Франсоа Рабле, който единият от главните герои в романа - Майлс Халтър, много харесва и използва за свое вдъхновение.
