Ето го новия Aventador: 6,5-литрова пращяща V12 италианска брутална мощ, обвита в тяло от карбон и алуминий, и внимателно аранжирана върху двойни A-раменни носачи и състезателно окачване тип "пушрод". А, добре ли е? Мен ме пали. Lamborghini означава суперкола, което значи, че е безполезно, но както е казал Овидий, това просто може да го превърне в изкуство.

Колкото повече го гледаш, толкова по-интересно ти става. Задницата явно е вдъхновена от някой кухненски уред, направен да реже зеленчуци в странни форми. Реално цялата кола е базирана на простата и безкрайно варираща стилистична тема на закръгления четириъгълник, който ще наричам ромб.

Ромбът присъства в шарката на джантите, в светлините, в различните отвори и въздухозаборници, в ламелите над двигателя, в огледалата, както и в самите подпори, на които са монтирани те и така нататък, и така нататък. Винаги има още един детайл, който да изскочи в ромбоидна форма и да те изненада.

Разполагаме с три Aventador-а за игра, в черно, бяло и оранжево. Избирам оранжевото. Само заради факта, че този цвят придава мек и леко по-плавен вид на комплексните форми, или иначе казано, това е Lamborghini и няма смисъл да се мъчиш да изглеждаш по-готин.

Качвайки се на борда, първото нещо, което усещам, е, че това Lambo не мирише толкова приятно колкото Ferrari. Второто е един от няколкото признака, които правят този тип коли леко динозавърски. Качването си е пипкава работа и съм убеден, че операцията по затварянето на ножичната врата някой ден ще остави задника ми отвън.

След това идва бутонът за палене на мотора, който се намира под червено капаче на централната конзола. Натискаш го и двигателят тръгва с фукливо развъртане до 3000 об./мин, което на публични места е малко унизително. Инструментите оживяват и засияват в синьо и жълто, като циферблата на шофьорския часовник IWC Jacques Cousteau. Форсираш мотора и метящата игла на оборотомера оцветява скалата с преминаването си; избираш предавка с перата и съответният номер се уголемява като икона от екрана на Mac. Но всичко това е илюзия, тъй като всичко е на екрани. Задържаш върха на лостчето за чистачките и доминиращият централен циферблат може да се сменя между оборотомер и скоростомер. Избирам оборотомера, защото зад волана съм аз и реалната скорост не е от особено значение.

По-смислените копчета са тези за смяна на режимите на двигателя, трансмисията и окачването от Strada (път), на Sport и Corsa (писта), както и това на тракшън контрола, което ми е забранено да пипам. От мен самия. Зацепваш първа и потегляш. Това не е модерна трансмисия с двоен съединител, а роботизирана автоматична.

В движение Aventador-ът започва леко да ме отчайва. На първо място, отношението на шофьорската позиция и формите на колата заговорничат, така че я правят по-широка, отколкото реално е. Проблемът е, че тя принципно си е широка, и допълнителното пространство между теб и близката ти страна прави насрещния трафик доста смущаващ.

Това е големият парадокс на суперколата. Кола с невероятно сцепление, ускоряваща като изстреляна с прашка, би следвало да е най-забавна по витите пътища. Но стремежът към мощност трупа обем и неминуемо широчина, което значи, че приятните и живописни второстепенни пътища не позволяват убедително каране на колата. Повечето наистина яки пътища, поне в Европа, са тесни.

Намирам по-широка ивица асфалт и натискам здраво. Ускорението, разбира се, е апокалиптично и фантастично, и открива неземни възможности за изпреварване. Нещо приятно се случва в яростния звук на двигателя при около 3500 об./мин, където предстоящият черен тътен тихо и деликатно обявява своето пристигане.

При висока скорост колата седи стабилно приятно. Пиковата мощност от 700 к.с. означава, че винаги разполагаш с лукса от голям резерв от коне отзад и визията се подобрява. Това, което наистина ме изумява обаче, е, че Aventador-ът просто е адски цивилизован. Двигателят доставя своя глух вой, съпътстван от достатъчно количество вълнуващи вибрации, които усещаш чрез задните си части и върховете на пръстите си, и отеква дискретно зад главата ти. Но никога не е натрапващ.

Изглежда невероятно, че то е перфектното GT; вълнуващо е на вид, чувстваш го специално, когато си вътре, и може да достави чиста проба делириум, когато поискаш. Но на големите пътища е лесно за каране и гълта километрите с впечатляваща лекота. И винаги те очаква едно блаженство на края на пътуването, защото можеш да излезеш, да отстъпиш няколко крачки назад и отново да се насладиш на прекрасните му форми. То е реално, изваяно така, че да върти бързи обиколки по пистата, но на мен ми създава ваканционно настроение.

Джеймс Мей, BBC TopGear UK