Юлиан Константинов: Минах през кошмара да не пея добре

Във втората част на интервюто, Юлиан Константинов разказва за връзката си с рок музиката, за отношението към синовете си, за наближаващия 50-годишен юбилей, за приятелите и за едно предателство, което помни и днес.

Някои знаят, други – не, че освен с класическо пеене „звездният стажант” е закърмен и с рок музика. Дори преди 2 години отново се събра с група „Кокаин”. А китарата, която Юлиан потроши в един от епизодите на риалити формата, се оказа, че е била на новия певец в групата.

• Тя беше на стар приятел - музикант, който има на тавана много стари китари, и знам, че никога няма да ползва. Реших, че е по-добре да спечели някой лев за вещ, която не му е необходима отдавна (усмихва се, б.а.). Е, стана ми малко мъчно за китарата, защото тя все пак знае много неща. А собственикът й носи героичното име Борис Симеонов, но му викаме Мъната или чичо Минчо. Взехме го в "Кокаин", когато аз не можех вече да пея и опера, и рок, и едновременно да свиря на китара. Та преди 2-3 години започнахме да се събираме с групата, да вдигаме малко шум, записахме няколко парчета и на 11 февруари направихме концерт в Sofia Live Club.

Какво ти носи рок музиката?

• Друго усещане... Аз правя всичко – текст, музика, аранжимент и това ми носи особено удоволствие! Естествено, поради характера ми, пак не ми стигат много работи. Хем знам, че правим всичко това за кеф, хем, когато знам, че може и по-добре, искам да е така.

Май обичаш да си създаваш проблеми?

• Да... така е (усмихва се, б.а.)!

Разбрах, че имаш ангажименти в Софийска опера.

• Опитвам се да се върна към операта, въпреки че се получава тотално разместване на всичко в гърлото, заради дългите години, през които не съм пял, заради напредването на възрастта ми и най-вече заради това, което ми е в главата (усмихва се, б.а). А най-трудното нещо, което човек може да контролира, е самият себе си. Наистина имах кошмарни години в опит да работя с пеенето отново. Хората имат и очаквания, и ако ги разочароваш ще бъдат много жестоки с теб. Минах през целия кошмар да не пееш добре, а да искаш да пропееш. Това ми костваше и продължава да ми коства много нерви и усилия.

Явно си „жесток” със себе си, а със синовете си, които са на 16 и на 8 години?

• Не изисквам от тях да правят гениални неща. Опитвам се в крачка да им казвам, но не съм поучителен. Децата все пак имат майка и баща, а когато те не са на едно мнение относно възпитанието, нещата стават много трудни. При два такива характера, които не са меки и отстъпчиви, каквито сме аз и Юлия, положението не е лесно.

Имал си възможност да живееш в чужбина със семейството си, защо не си го направил?

• Хилберт от немската агенция, с която работех, ми каза през март 1997 г., когато не бях навършил 31 години: „В Цюрих имат нужда от такъв глас като теб. Ще имаш десетина спектакъла на година, след 7 години ще имаш швейцарски паспорт и пенсия. Помисли!” Пак по същото време е било, бях със Софийска опера и дойде директорът на Виенската опера да чуе „Еврейката”, в която участвах. След 2 дни той ми изпрати проформа за работа. Предлагаше ми щатно място във Виенската опера. И това отказах, както и други предложения, които съм имал.

Защо?

• Това, че живея в България, не е геройство или патриотизъм, просто тук се чувствам по-добре. В чужбина ми е чуждо. Когато пеех, прекарвах по 11 месеца в годината навън и треперех от удоволствие, като се връщах в България. И това е част от характера ми, който не е за тази професия.

Може би така си възпитан от родителите си?

• ...Помня, че беше кошмар докато се върна от първия пионерски лагер, на който ме изпратиха. Исках да съм у нас, на двора, с моите приятели. Естествено, накрая свиквах, но първите дни беше ужас! Виж, в казармата, не съм имал някаква особена драма. Гадно беше, но пък влизаш с надеждата, че ще станеш велик (смее се, б.а). Служих в Брезник 2 години и 3 месеца. Давах през ден наряд и станах майстор-мазач.

Какво е отношението ти към евентуално връщане на военната служба?

• Пълни глупости са това – къде са поделенията сега? През 2001-ва отидох да видя моето поделение - 10-15 години е било, след като се бях уволнил, а отпред стоеше един полицай. Тъкмо бях гостувал в „Шоуто на Слави”, което всички гледаха и полицаят ме позна. Попитах го дали мога да вляза, а той ми каза, че вътре нямало нищо, но ме пусна. Помня, че се почувствах като призрак в това грамадно поделение, което беше пустош...

Доста време е минало, вече си пред прага на 50-те, нали?

• Не ми напомняй!

Защо?

• Ужасно е! Не е проблемът в годините, а в това, че в момента съм утвърждаващ се оперен певец. На моята възраст хората имат нещо стабилно, аз нямам нищо...

Факт е, че ти сам си се отказал от професията си...

• Да. Не искам да обвинявам никого, но може би съм научил хората около мен, че не ми е необходимо допълнително внимание или пък някой да ми каже браво, да ме потупа по рамото. Създал съм впечатление, че съм над тези неща и не ми пука за нищо. А всъщност адски се шашкам за всичко и до този момент. Моите колеги станаха професори, а аз плащам и продължавам да плащам цена... Преживях много пъти да не пея добре пред публика. И се опитвам с кърави усилия да се върна в пеенето, въпреки че няма някой, който да се е отказал и да иска да се върне. Просто не опитва повече. Връща се към производни на пеенето и става педагог, режисьор, агент...

И все пак не разбрах имаш ли ангажименти в Софийска опера?

• Преди месеци отидох при директора - г-н Карталов и му казах, че съм готов и искам да пея. На другия ден ми се обади артистичният секретар Юлия Куртева и ми каза, че ще пея в „Турандот”, което се оказа, че е 3 дни след концерта на група „Кокаин”. „Норма” беше другият спектакъл, който трябваше да е през март. Представлението „Евгени Онегин”, което е с младежкия състав, пък трябваше да е края на април. Междувременно се появи възможността да участвам в „Звездни стажанти”.

Истината е, че нямам много варианти да откажа подобно тв предложение, тъй като не мога да разчитам и да живея само с един хонорар от Операта. И пеенето ми тръгна чисто вокално, пях добре в „Турандот”, и то за първи път от дълги години. Започнах да мисля за репетициите на „Норма”, но исках и да знам какви ангажименти за "Звездни стажанти" ще имам и затова говорих предварително. Уж нямаше да има проблем. Като подписах договора за предаването, се оказа, че не е точно така. И поради тази причина „Норма” падна, както и формата ми, защото нямаше кой да я поддържа. Така, че пак се случи някаква "странна" случка и всичко, което трябваше да пея, свърши. Сега чакам други предложения. Лошото е, че няма особено много. 

Предавали ли са те в живота?

• Едно предателство ми се отрази много лошо. Беше през 1996 г. на конкурса Млади оперни певци в София. Нямах нужда да участвам, защото тогава пеех бас в Операта и изпълнявах всички главни роли. Имах и по 2-3 ангажимента в чужбина - бях голямата звезда на Операта.

Защо се яви на този конкурс тогава?

• Г-н Карталов беше и тогава директор на Операта и каза: „Този конкурс беше голям през 60-те години, ако сега ние не му дадем лице, с това, че най-добрите изпълнители се явяват на него, кой?” Наистина имаше силно и талантливо поколение, както и логика в това, което той каза. Това беше времето, когато имах чувство, че постоянно е късна пролет, защото работех най-добре - пеех като звяр и всички ми бяха приятели. Записах се на конкурса... Преди да се явя, бях около месец в Атина, където репетирах в „Турандот” в открития театър там. На първия тур на конкурса трябваше да се явя в един следобед, в 16 ч. Представих се страхотно! За втория обаче бях сложен първи - в 10 ч. сутринта. Беше ми ясно, че е почти невъзможно да пея добре в този ранен час. Хрумна ми, че тъй като пътувам от Атина, мога да помоля да ме сложат следобед, но не го направих, за да не кажат, че съм връзкар. Цяла нощ не спах преди конкурса и като се явих, не пях добре. Тогава веднага 95% от "приятелите" ми си намериха нов любимец – един арменец, който също беше бас. Виждах ги как потриват ръце и казват: „И той е смъртен!” С мен тогава останаха моят професор – Селимски, певецът Димитър Петков, Боби Хинчев – и двамата не са между живите, Боби Драганов. Представянето ми на този конкурс беше шок за мен, както и случващото се след него! Първата голяма грешка, която тогава допуснах, е, че тръгнах да доказвам, че всичко е било случайно. Отказах и ангажименти навън, за да остана в Операта. Глупак!... Лошото е, че години наред още не мога да преглътна това предателство. А музиката е единственото нещо, с което трябва да се занимавам.