Водещият Ути Бъчваров има повод за празнуване. Кулинарното му шоу чуква 15 години в телевизионния ефир. Топготвачът разкри единствено пред „Монитор" каква е рецептата за успех, как се справя с конкуренцията и защо крие личния си живот.

- Ути, предаването ви „Бързо, лесно, вкусно" става на 15 години. Как ще празнувате?

Обикновено родителите казват „О, как минаха тези години" . Смятам, че 15 години в телевизията са много време. Април месец ги навършваме и тогава ще ги отбележим.

- Колко предавания са заснети за тези години?

Точният брой не мога да кажа със сигурност. Но за тези 15 години те са около 3000 епизода. Когато стартирахме, това беше една ниша, която не беше попълнена. Виждате, че в момента във всички телевизии има сектор телевизионна кулинария.

- Как си обяснявате този интерес към кулинарните предавания?

Явно световният бум на храната, познаването на ястията, гледните точки, различните състезания занимават хората по един по-позитивен начин. Искам моето предаване да продължава да радва феновете на кулинарията. Зрителят вече е много грамотен и е много напред с материала. Когато преди 15 години стартирахме и определени неща бяха почти революционни, въвеждането на определени продукти, за тяхното ползване беше почти като пристигането на кораб от далечни екзотични страни. Сега всичко е много ясно. Човек трябва да бъде откривател.

- Как ви се отразява конкуренцията?

Конкуренцията не ме плаши. Понякога гледам мои колеги водещи, които се опитват да наложат в речта си и посланията си, че това е тяхната любима рецепта, но то си личи, че не са я готвили никога. Човек, който е завършил театрална критика, винаги казвам да намерят своето лице. Когато имитираш един стил не само на готвене, но и на говорене - например на умалителните названия на продуктите, си личи. Във всяко кулинарно предаване трябва да има и урок. Когато се опиташ да преподаваш прекалено елементарно, на ниско ниво, ти сваляш и своето послание. А хората, които те гледат от екрана, вече обичат да им е интересно. Битката за този сектор е вече за по-интересни и съчетани с конкретните възможности на зрителя предавания.

- Много хора нямат възможност да си позволят част от продуктите, които се предлагат в кулинарните предавания. Други само се облизват пред екрана.

В годините, когато „Вкусно" почна, беше също много трудно. 1997 година беше много тежка. Ние сме ги преживели. Не ги пожелавам на никого. Винаги си давахме сметка, че зрителят ще се чувства много по-зле, ако ние му споменаваме как той няма никаква възможност, колко в беден, колко е нещастен в това свое лично пространство, което го кара да бъде щастлив. Храната малко или много ни кара да бъдем щастливи.

- Каква трябва да бъде храната, за да й се наслади човек?

За мен е важно не количеството, а качеството. Нашите тела и организми се пренастройват на вълна по-вкусна храна. Голямото количество от лоша храна, лошо произведени ястия се отразяват на хората. Човек трябва да си изгради критерий към това, което купува. Предаването ми се превърна в лакмус на това, което се търси, на това, което е по джоба на зрителя.

- Какво успяхте да запазите в предаването през тези 15 години?

Едно от нещата, които успях да съхраня, е неприкритият ентусиазъм, с който започвам и завършвам всяко едно предаване. Пускайки камерите, аз се чувствам много щастлив, че имам какво да споделя. Когато готвя определени рецепти, споделям личния си опит. Много е трудно да си пръв, защото всички останали гледат от теб и се стремят да правят нещо по-добро. Ние успяваме да сме в крак с времето.

- Как си обяснявате тенденцията, че все повече млади хора наблягат на fast food?

Посоките са две. Има едно поколение, което набляга на точно обратното. Градските маниаци са истински, макар че никога не са копали с мотика на село. Гледам, че в интернет има огромни групи, които ходят и се учат как се подрязват дръвчета, как да прекопаят две лехи с домати, как да различат доматите от бурените. Този път, който през годините беше потъпкан, сега лека-полека се завръща. Нормално е да отидеш на село и да видиш, че жената, която коли кокошка, за да сготви истинска супа, не е убиец. Това е битът на селото. И когато ние сме откъснати от този бит, зейва голяма пропаст. Пилетата не се раждат в магазина, млякото не излиза от картонени опаковки. Този момент на истинските неща интересува все по-млади хора. От друга страна, разбира се, е индустрията, която те смачква с комерсиалност, с реклами. Например „Купи три дюнера на цената на един". Нали се сещаш, че няма как да има нещо истинско в тези дюнери. За това човек трябва да има критерий. Храната е лесен и достъпен начин човек да бъде щастлив. Тя не говори за ежедневните катаклизми, за корупцията, за престъпленията.

- Имате ли любима рецепта?

Много съм си мислил какъв отговор да дам на този въпрос. Нямам една-единствена. Имам спомени, които ме карат да се върна на определени места отново и отново. Много харесвам един български лаф, че човек трябва да може да усети сладостта на въздържанието. В тези преплюскали, презадоволени общества рядко човек се замисля за въздържанието. Когато всичко ти е на една ръка разстояние, губиш страстта си. Да правиш всеки ден едно и също, е смачкващо - да ядеш пица на парче, баница. Но ако си намериш едно място, където правят много хубави пици и отидеш веднъж в седмицата и изядеш една истинска пица, сумарно тази пица ще струва колкото седемте парчета, които си изял през седмицата. Само че хубавата пица няма да ти се залепи на тялото. И в един момент разбираш, че цената, която си платил за тази хрупкава, прекрасна пица, изпечена на въглища и си се почувствал горд, че не си плюскал вредни неща, ти става леко на душата.

- В момента са пости. Вие спазвате ли ги?

О, да. Вече от 10 години ги спазвам. И гледам, че все повече и повече хора се палят.

- Разкривате тайните на кулинарията, но не искате да повдигнете завесата на личния си живот?

Личният ми живот е тайнствен остров, който искам само за себе си. Аз винаги съм открит пред зрителите, никога не играя и нямам маски. Но личният ми живот е територия, в която само аз съм си господар.