Впоследствие прослушвах тези записи многократно. Колкото повече ги слушах - особено след като свалих от тях всичко, което можеше да ми послужи за материала - толкова повече осъзнавах, че Васко не ми е казал почти нищо. Беше ми говорил много за Юлия, понякога противоречиво, в зависимост от настроението, в което го бях хванал, или от проблясъците минало, които конвулсивно озаряваха проядения му от дрогата мозък. А мозъкът му беше като сирене: перфектен, направо смайващ там, където го имаше, само че гъсто осеян с дупки, които го пронизваха от единия до другия край и не водеха наникъде. Когато пропадаше в някоя от тях, Васко гледаше да завлече поне още някого. В някои случаи беше момиче. В повечето обаче бях аз.
Чудех се как се е справял преди да се появя. Установих, че в такива моменти имаше нужда някой да му говори, да подбутва мисълта му в разни посоки, докато не успее да се залови за някоя от тях и да излезе от дупката. Възможно беше, разбира се, без чуждо присъствие това изобщо да не му се случваше. Както повечето осакатени хора, сигурно се беше научил да поддържа някакво крехко ежедневно равновесие, от което се отклоняваше само в краен случай: строго определени мисли, внимателно подбрани спомени, относителна безчувственост към заобикалящия свят, никакви планове.
Прав беше като казваше, че не е съвсем жив.
Пропаданията му не се подчиняваха на никаква закономерност. Още по-лошо: всеки път бяха различни. Започваше да говори прекалено бързо или прекалено бавно, да накъсва думите или да ги изстрелва в задъхана скоропоговорка, или млъкваше съвсем, или изпадаше в разюздано, плашещо веселие. Но винаги всичко свършваше по един и същ начин. Васко внезапно се откъсваше от разговора, или собствения си монолог, и политаше навътре в себе си сякаш падаше от голяма височина. Когато после го питах какво точно му се случва и как се чувства, той не помнеше нищо.
Веднъж, както пушехме на прозореца и крояхме планове от кого да изпросим нещо за обяд, по бузите му се затъркаляха сълзи. Потекоха ей така, без никаква конкретна причина. Гледах го слисан и не смеех да му кажа. Васко продължаваше да пуши и да дърдори, даже се разкикоти на някаква глупост, която му беше хрумнала. Изобщо не подозираше за сълзите, не ги и усещаше. След малко те спряха от само себе си и само тънките им мокри дири останаха да съхнат върху несъразмерната му физиономия.
След този случай започнах да надавам ухо какво си говорят момичетата от общежитието за него. От няколко места чух определението „шантав" и само един-единствен път по-грубото „идиот". Заболя ме повече, отколкото ако го бяха казали по мой адрес. И все пак продължаваха да го хранят и да спят с него при всеки удобен случай. После, след две или три години, се изнасяха от общежитието и го забравяха. Васко оставаше да чака новите момичета. Не знам дали някоя от тях изобщо съзнаваше, че той беше първият им пациент.
Откъсът се публикува с изричното разрешение на ИК Колибри
