Майката лежи.
Не спи.
Чака детето си.
Ето я и нея. Идва отвън. Прекосява стаята. Могат да бъдат разпознати силуетът ѝ, роклята ѝ. Да, тя е, същата, която крачела към реката по правата улица по протежение на парка.
Запътва се към душа. Чува се шумът от водата.
Връща се обратно.
Чак сега я виждаме. Да. Съвсем ясно, още е дете. Все още хилава, почти без гърди все още. Косите са дълги, кестеняво-рижи, къдрави, обута е с типичните леки дървени обувки с кожени каишки. Очите ѝ са светлозелени, изпъстрени с кафяви жилки. Очите, както се твърди, на покойния ѝ баща. Да, тя била момичето от правата улица, което плакало под звуците на Валса. Същата, която знаела, че жената, изсвирила Валса, била облечената в червено жена, преминала по бялата пътека. И на това отгоре същата, която знаела, че тя, малката, единствена в цялото селище е в течение на тези неща. В цялото селище и дори отвъд пределите му. Такава била тя, малката. Носи същата бяла памучна риза като на майка си, с пришити от Дò презрамки.
Тя отмята двата края на комарника, подпъхва го чевръсто под дюшека, шмугва се също така чевръсто в отвора на комарника, прихлупва го. Майката не спяла. Тя присяда до малката и сплита косите ѝ за нощта. Прави го машинално, без да гледа.
В далечината, приглушена, глъчката откъм селото край реката, която утихва чак призори.
Малката пита:
- Виждала ли си Поло?
- Дойде си, нахрани се в кухнята с Тхан. След това пак излезе.
Малката казва, че отишла на празненството да види дали е там, но празненството било свършило и нямало никого вече.
Казва също, че ще иде да го потърси по-късно, че знае къде трябва да се е скрил. Спокойна е, когато е навън, далеч от къщи. Знае, че винаги, когато е избягал, я чака, та да не трябва да се прибира сам у дома - в случаите, когато Пиер е там и го причаква, за да го набие пак. Майката казва, че тъкмо когато е навън, се страхува - от змиите, от лудите... и също да не си тръгне... просто така... да не би изведнъж да не се ориентира и да си хване пътя. Казва, че и това може да се случи с тия дечурлига.
Малката пък се страхува от Пиер. Да не вземе да убие Поло. Да не го убие, казва тя, може би дори без да осъзнава, че убива.
Казва също:
- Не е истина това, което разправяш. Ти не се страхуваш за Поло. Страхуваш се само за Пиер.
Майката не реагира на казаното от дъщеря си. Измерва я продължително с поглед, внезапно разнежена, отвъд разменените думи. Междувременно заговаря за друго:
- За какво ще пишеш в книгите си един ден?
Малката изкрещява:
- За Поло. За теб. За Пиер също, но само за да му причиня смъртта.
Извръща се рязко към майка си, разплаква се, сгушена в нея. И после пак крещи тихичко:
- Но защо го обичаш толкова, а нас - не, никога...
Майката излъгва:
- Обичам ви еднакво и тримата, деца сте ми.
Малката отново крещи. За да я накара да млъкне. За да я зашлеви.
- Не е истина, не е истина. Ти си лъжкиня... Отговори поне веднъж... Защо го обичаш толкова, а нас - не?
Мълчание. И майката отговаря на един дъх:
- Не зная защо.
Продължителна пауза. Добавя:
- Никога не съм знаела...
Малката поляга върху тялото на майката и я целува, плачейки. Затулва устата ѝ с ръка, да не говори повече за тази обич.
Майката се оставя да бъде обиждана, малтретирана. Тя е все така в онова друго измерение на живота - сляпото предпочитание. Уединена. Погубена. Избавена от какъвто и да било гняв.
Малката умолява: ала всичко ще е напразно.
- Ако не си отиде от къщи, някой ден ще убие Поло. И ти го знаеш. Това е най-ужасното...
Без глас, едва чуто майката казва, че го знае. Между другото снощи писала в Сайгон да иска синът ѝ да бъде репатриран във Франция.
Малката се изправя. Глух вик на избавление и болка.
- Наистина ли?
- Да.
- Сигурна ли си?
Майката разказва:
- Този път - да. Оня ден пак откраднал в пушалнята за опиум. Платих пак за последен път. А после писах до Дирекцията по репатриране. И този път пуснах писмото още същата нощ.
Момиченцето е прегърнало майката. Майката не плаче: мъртва.
Малката тихичко плаче:
- Колко е ужасно, че трябваше да стигнем дотук... колко е ужасно.
Майката казва, че няма съмнение, но че и тя самата не знаела вече... Трябва да е ужасно наистина, но и тя самата не знаела вече нищо за това. Майката и момиченцето са се прегърнали. Майката все така без нито една сълза. Мъртва приживе.
Малката пита дали самият той знае, че му предстои да замине.
Майката отвръща, че не. Това било най-трудното - да трябва да му съобщи, че е свършено.
Майката милва косите на дъщеричката си. Нарежда:
- Не трябва да ти е мъчно за него. Ужасно е за една майка да го каже, но аз въпреки това ще ти го кажа: той не заслужава. Трябва да го знаеш: Пиер не заслужава да страдаш за него.
Мълчание на малката. Майката додава:
- Искам да кажа, че Пиер не заслужава вече да бъде спасяван. Защото с Пиер е свършено, твърде късно е, той е загубен.
Малката крещи, хлипайки:
- Ти тъкмо затова го обичаш.
- Не знам точно... Сигурно. Да, и заради това.... И ти заради това плачеш... Едно и също е.
Майката взема малката в обятията си. И ѝ казва:
- Но аз и вас много обичам, Поло и теб...
Малката се отдръпнала от майката и се взряла в нея. Видяла, че майката изрекла това чистосърдечно. На малката ѝ идело да крещи, да я наругае, да я убие. Само ѝ се усмихнала.
Майката пак заговорила на „момиченцето", на изтърсачето, казала ѝ, че излъгала относно причините, наложили репатрирането на Пиер, раздялата с него. Че не било само заради опиума.
Майката разказва: (1)
- Преди един или два месеца, не помня вече, бях в стаята на До. Върнахте се за вечеря, Поло и ти. Не се показах. Случва ми се понякога, вие не знаете - за да мога да ви видя заедно тримата, се крия при До. Тхан дойде, както обикновено сложи на масата „тхиткхо"-то и ориза. И излезе.
Тогава Поло си сипа. Пиер дойде след това. Поло бе взел най-голямото парче от готвеното и ти не му попречи. Чак когато Пиер дойде, ти се уплаши. Пиер не седна веднага на масата. Той погледна празната си чиния, после погледна чинията на Поло. Засмя се. Смехът му беше застинал, смразяващ. Рекох си, че когато умре, усмивката му ще е такава. Поло отначало се засмя, каза: „Пошегувах се." Пиер взе парчето месо от чинията на Поло и го сложи в своята. И го изяде - все едно е куче. И нададе вой: куче, да, точно така.
„Кретен такъв. Нали знаеш, че големите парчета са за мен." Тогава ти изкрещя. Попита: „Защо за теб?" А той отвърна: „Защото така." И ти изкрещя много силно. Хвана ме страх да не те чуят на улицата. Изкрещя: „Искам да умреш." Пиер стисна юмруци, готов да размаже лицето на Поло. Поло се разплака. Пиер закрещя: „Вън! Веднага вън!" Излязохте тичешком, ти и Поло.
Бележки:
(1) В случай на екранизация има две възможности. Или в кадър е лицето на майката, която разказва, без да виждаме. Или се виждат масата и децата, докато тече разказът на майката за тях. Авторът предпочита втората възможност.
Откъсът се предоставя с любезното съдействие на ИК Колибри.
Книгата може да си поръчате тук.
