Любов в земята на Мидас (откъс)

ПРЕДИСЛОВИЕ

Някои млади, идеалистични и амбициозни автори минават през нещо като ранна „барокова" фаза. Аз бях една от тях и това е „бароковият" ми роман: епичен, романтичен, и не-ироничен. Писан e преди десет години, на английски. Оттогава съм изминала дълъг житейски и авторски път.

Това, което обаче не се е променило оттогава, а само се е засилило, е желанието ми да пиша за необикновените истории на обикновени хора и по този начин да осмисля безсмислиците на Историята с главнa буква. Балканите, както всички знаем, са особено плодовито място за такива истории. Всяко семейство има своята необикновена драма.

Тук съм описала една преплитаща се транснационална драма през особено деформиращата призма на политиките на XX век.

Избрах Гръцката гражданска война като историческа арена, защото тя особено добре - с особен трагизъм, който древните aвтори на класически трагедии сигурно биха одобрили - показва страшната човешка цена на идеализма и неговия братовчед психопат, догмата. Другояче казано, тя е първата война на Студената война.

Още по-другояче казано, колкото повече откривах за този конфликт, толкова повече той не ми даваше покой.

Към това се добави интересът ми към богатата гръцка култура, древна и модерна; силното привличане на европейското средиземноморие; и усещането ми, че моето поколение има всичко, а не вярва в нищо - в рязък контраст с нашите по-малко исторически облагодетелствани, но далеч по-смели предци.

Ако нещо съм получила от написването на този роман и от всички книги, които изчетох покрай него, това пожелавам и на читателя да получи. А то е убеждението, че единственото достойно кредо за този наш век, с което бихме могли да заместим политически догми, национализми, расизми и други прояви на човекомразие от предишния, страшен 20-и век, е хуманизмът.

При проучванията си ползвах следните забележителни книги и филми като източници на информация и вдъхновение. Цитирам ги на езика, на който съм ги ползвала.

Зимата 1997-1998, Едеса -Солун

Подобно на много други северни гръцки градове и Едеса криеше нещо важно от посетителя. Автобусът спря. Скупчените къщи наблюдаваха от склоновете като смълчани жени. На вратата на белосаната си къща стоеше Мишел Франчити.

- О, Вероник, колко си пораснала! Последния път, когато те видях, беше ей толкова висока. - Той вдигна ръка до кръста си.

Тя се усмихна. Целувки по бузите. Една, две. Същите рошави вежди, само дето бяха напълно побелели. Приличаше на балкански военен командир, каквито Вероник беше виждала в новините по телевизията - с буйна коса, чаровен и с образование по психиатрия. Но най-важното бе, че не беше грохнал, както би могло да бъде. Изглеждаше по-млад от онзи Мишел Франчити с палтото, когото преди двайсет години виждаше на райета през щорите на прозореца. Една гъркиня, поне трийсет години по-млада от него, поднесе маслини, сирене, домати, топъл хляб и кюфтета, но не седна при тях на масата. Беше обута с чехли на токчета и опънати по широкия й ханш джинси.

- Съпругата ми Елефтерия - представи я Мишел.

Жената се усмихна загадъчно и с лека походка изнесе празния поднос. На Вероник й беше трудно да отличава съпругите от прислужничките в тази част на света.

- Много съжалявам за баща ти.

- Добре ли се познавахте?

Той се поколеба за миг:

- Да, може да се каже.

Настъпи тишина.

- Хапни. Яла си, разбира се, маслини Каламата? Най-хубавите на света. След маслините от Нионс, естествено!

Вероник кимна разсеяно и си взе една маслина.

- Виждам, че си се установил в Гърция. - Тя плъзна поглед наоколо. Кухнята беше храм на кича - статуетки на Дева Мария, рисунки с пасторални сцени, дантелени покривчици по мебелите.

- Да. От пет години не съм ходил във Франция.

- Децата ти там ли са?

- Да, разбира се. Те са големи, имат си семейства. Нали знаеш, когато пораснат... -Вероник кимна разсеяно.

- Разбира се, че не знаеш. Млада си.

Внезапно я обзе свенливостта, която бе изпитала преди двайсет години. Той наля червено вино, отчупи малко пресен хляб и наряза с вилицата си сиренето.

- Кажи ми, с какво се занимаваш?

Като че ли бяха стари приятели и си разказваха нещата, които междувременно са им се случили. Вероник се поколеба. Не знаеше дали този Мишел й харесваше толкова, колкото онзи, когото помнеше. Той я слушаше. И тя му разказваше за Торонто, Картагена, Истанбул. Избягваше да споменава баща си. Оставила го беше за накрая. Мишел слушаше. Устата му продължаваше да работи, алчните му зелени очи се бяха забили в масата, почти не ги вдигаше да я погледне. Клатеше замислено глава, докато дъвчеше. Когато за миг настъпи тишина, тя отпи от виното. Той се изкашля.

- Вероник, откакто ми се обади преди два дена, не съм спал.

Много е странно това посещение, наистина. Тя затаи дъх.

- Гърция се отнася добре към мен - продължи той. - Сега тя ми е домът. Забравил съм вече предишния си живот. Предпочитам този. Обаждането ти беше като ехо от предишния ми живот. Така беше и когато баща ти ми се обади преди няколко месеца.

Той си играеше с купчинката маслинени костилки в чинията си, редеше ги и след това ги пренареждаше с вилицата.

- Защо ти се е обаждал татко? Предполагам, че е искал да те види.

Елефтерия влезе тихичко с ароматно кафе и баклава.

- Не бях виждал Алекс от много години. Обичах го. Беше забележително момче. Разказвал ли ти е Алекс за Паскал? - запита я накрая.

- Не много. Но и аз не съм го питала.

Той отпи от кафето си и запали цигара:

- Всеки по свой си начин страдаше от изчезването на Паскал.

Полин, Алекс, всичките му приятели, включително и аз. Но най-голямо бе страданието на Полин. Когато сега се върна назад към онези събития, ми се струва, че сякаш тегне някаква... прокоба над семейство Лублие...

Ръката, която държеше цигарата, потрепна.

- Звучи много по гръцки. - Вероник се опита да се усмихне.

- Може би. - Мишел изгаси цигарата си със същата меланхолична грижовност, с която изглежда се отнасяше към всичко - от маслините до спомените. Вероник извади от чантата си фотокопията и му ги подаде.

- Откъде си извадила това?

- От министерството в Атина. В чантата на татко имаше едно писмо. Мисля, че е имал намерение да отиде да ги вземе. Вероник разстла листата пред себе си.

- Партизани, които Паскал може би е познавал през Гражданската война? - предположи той. - Трябва да е невероятно трудно да се добереш до такива документи.

- Не смяташ ли, че татко се е опитвал да се добере до тези хора?

- Те всички са мъртви.

- Но има един, който не е.

Той погледна снимката на жената.

- Тази жена най-вероятно не е в Гърция. Ако изобщо е жива.

- Това ли е нещото, което татко е намерил, и е искал да ти покаже?

Мишел поклати глава.

- Не знам.

- Имаш ли представа защо е искал да те види?

- Вече не правя предположения. Това има ли някакво значение сега? - Мишел събра внимателно листовете и й ги подаде. Загледа се някъде над главата й. По-късно тя установи, че погледът му се бе спрял върху часовника с кукувицата на стената.

- Виж - каза меко Вероник. - Ако мислиш, че има нещо друго, което аз може би не знам... Искам да разбера защо татко е дошъл тук, ако това би могло да ми подскаже нещо. Може би в края на краищата той не знаеше нищо. Може би просто беше един уморен стар човек, който вече нямаше какво да каже. Покани я да се премести на дивана, както баба Полин едно време... Седна в кресло срещу нея и запали нова цигара.

- Не знам дали да споменавам ръкописа. Възможно е да няма нищо общо с това.

- Той отметна назад едрата си глава. - Откъде да започна? Добре. Когато Паскал се върна през шейсет и седма за втори път в Гърция, искаше да пише книга за оцелелите от Гражданската война. Аз го подкрепих. Трябваше да търся издател, докато него го нямаше. Вярвах в онова, което правеше...

- Гласът на Мишел беше равен, сякаш рецитираше нещо, което е научил наизуст. - Готвеше се да събере колкото се може повече информация за оцелелите - в Гърция и в Източния блок, защото там именно се намираха повечето от оцелелите. Цигарата му бавно догаряше.

- Искаш ли малко коняк?

Конякът я изгори като огън.

- Седмици наред чакахме Паскал да се обади и решихме, че нещо не е наред. Започна разследване. Както знаеш, то не даде никакви резултати. Това не бяха добри времена за Гърция, както и за започване на подобни разследвания. След преврата на полковниците и така нататък.

Мишел замълча и се загледа в чашата си.

- А ръкописът?

- Да. През седемдесет и шеста пристигна един ръкопис за него на адреса му в Марсилия. Написан бе на гръцки. Към него имаше една бележка, подписана само с малко име, в която се казваше, че авторът е починал в затвора и тя е от сина му. Нямаше обратен адрес. Ние... аз много дълго време не знаех нищо за това, защото къщата в Марсилия бе някак си изоставена. Никой не ходеше да прибира пощата. Когато видяхме ръкописа, не знаехме какво да правим. Дадохме да го преведат. Беше по същество мемоар на затворник на егейските острови по време на Гражданската война. Беше... как да кажа... Ръкописът предизвика втория срив у Полин. Тя прочете части от него и не беше на себе си. Опитах се да я убедя, че тези лагери не съществуват вече, а и освен това, защо да затварят френски писател... Но тя вече бе превъртяла. Мислехме, че никога няма да успее да се възстанови. По това време тя изгори доста от документите на Паскал.

- Включително ръкописа?

- Да, доколкото знам.

Мишел се облегна назад в креслото и на нея той изведнъж й се стори много остарял.

- Щe ме питаш кой е бил авторът. Но да ти кажа първо за паспорта.

- Всъщност спомням си, когато ти дойде във Вила де Маре в Ница - каза тя.

- Така ли! Ти беше едно много високо и сериозно малко момиче.

- Да, заобиколена бях от сериозни малки възрастни, доколкото си спомням. Спомням си, че ти донесе някаква новина. Че паспортът на Паскал бил намерен. Мишел попипа лявата си вежда.

- Тогава видях Полин за предпоследен път. Няколко години след това се преместих тук.

Той замълча, за да си запали нова цигара.

- И така... Точно след падането на полковниците, след изборите през ноември седемдесет и четвърта Алекс започна ново разследване. Бюрокрацията беше невероятна. Само френската можеше да се мери с нея. Да не говоря за травмата от „седемте злочести години". Алекс трябваше да се свърже и с някои американски дипломати там. Накрая, през седемдесет и седма паспортът бе предаден от гръцката тайна полиция. Алекс бе изпратен на работа в Гърция по негова собствена молба. Прекара там три години заедно с теб и майка ти. По онова време не поддържахме близка връзка. Всъщност доста се отдалечихме един от друг. Както и да е. Доколкото разбирам, докато е бил в Солун, Алекс се е опитал да предизвика ново разследване. Искал е да открие автора на ръкописа, да провери списъци с имена на бивши затворници - такива неща. Искал е да накара тайната полиция да проговори. Но хората от хунтата се били стопили някъде - до един били изчезнали. Любезно го отпращали, насочвали го по неверни следи от привидно добронамерени източници. Щял да стигне до задънена улица, ако не бил един млад гръцки журналист в Париж, който се запознал с Паскал преди да замине за Гърция. Когато вестниците във Франция и Европа гръмнаха за изчезването на Паскал, този журналист, доколкото си спомням се казваше Никитас, се появи и ни разказа, че Паскал е бил във връзка с активист на гражданското движение в Солун. Никитас е бил всъщност последният човек, за когото знаехме, че е разговарял по телефона с Паскал. Паскал изразил пред него опасение, че го следи тайната полиция. Никитас го посъвет вал да напусне Гърция, но Паскал отказал. И така, Алекс посетил този човек в Солун. Казва се... Одисеос, доколкото си спомням. Той не знаел нищо за Паскал. Но излязло нещо друго. Той се оказал авторът на ръкописа или по-скоро, баща му, който починал от ръцете на хунтата точно след изчезването на Паскал през шейсет и седма. Човекът очевидно бил депресиран и объркан от изчезването на Паскал. Всъщност бил убеден, че са убили Паскал. Както можеш да се досетиш, полицията не оказала никакво съдействие. Някой дори изразил предположение, че Паскал се е прехвърлил в Югославия. Толкова много хора били затваряни и измъчвани по това време... В даден момент Алекс бил предупреден от високо място във френското министерство да поспре малко, да не задълбава чак толкова в личното си разследване, защото от това започвали да се обтягат френско-гръцките отношения. Сякаш изчезването на един виден интелектуалец не е било достатъчно основание за обтягането им! Позор.

Вероник се опитваше да не изпуска логиката на нещата:

- Но защо татко е искал да дойде отново в Гърция?

- Откровено казано, Вероник, не знам.

- Знаеш ли как мога да открия тези хора, онзи човек, Одисей или както и да се казва...

- Нямам представа. Но би могла да погледнеш в бележника на Алекс с адресите. Всъщност, доколкото ми е известно, това му беше псевдоним. Не му знам истинското име.

- Бележникът на татко с адресите бе унищожен при катастрофата.

Настъпи тишина. Вероник се напрегна да си спомни нещо:

- Може би тези хора... - Тя докосна фотокопирните листове - Може би те са липсващата връзка, искам да кажа авторът...

може би жената е авторът. Или някой от другите.

Мишел отегчено поклати глава:

- Мъжете от това семейство, както сама можеш да видиш, са загинали по време на Гражданската война. Не е можело те да бъдат затворени в лагерите на островите. Освен това, както вече ти казах, Алекс е знаел кой е авторът. Тук очевидно става въпрос за нещо друго. Дотук всяко нещо е отделно от другите. Всяко нещо е само за себе си.

Той отбягна погледа.

- Скъпа ми, Вероник, зарежи тези неща. Гледай си живота.

Гърция не се отнесе добре към семейство Лублие. Тук нещата потъват. Доста отдавна съм тук и съм се убедил, че е така. Това е сложна страна. Параноична, трагична. Никакъв смисъл няма да продължаваш да ровиш. Всичко е камък тук, камък ти казвам.

Беше прав. Вероник му благодари на излизане. Той й помаха от вратата. Водопадите тежко удряха по едеската равнина.

Подходът на нейното „разследване" беше прекалено обикновен. Представяла си бе една врата сред празно пространство. Вратата се бе отворила. Бе влязла през нея и бе обляна от егейското слънце. После вратата зад нея се бе затворила.

Април 1998, Едеса

- Не съм виждал Полин от седемнайсет години, с изключение на едно кратко посещение преди десет години. Отчуждихме се, докато Алекс беше в Гърция. След това, разбира се, самият аз напуснах Франция и дойдох тук. Тогава, във Вила де Маре бе последният път, когато я видях.

Той погледна Вероник умолително.

- Разбираш ли, Вероник, Полин и аз... - Погледна неуверено, след това махна с ръка, сякаш да пропъди нещо. - Не, глупости.

Не е имало такова нещо като Полин и аз. Бях само аз. Дълги години бях влюбен в нея.

Погледна я толкова безпомощно, че тя забрави да се шокира от чутото.

- Всички знаеха. Алекс знаеше. - Той въздъхна и потърка чело. - Луд бях по нея. Винаги става така, нaли? Винаги се влюбваме в неподходящ човек. Или може би ние сме неподходящият човек? Както Паскал за Полин. Говоря за истинска любов. През

останалата част от времето просто се преструваме и с цената на преструвки стигаме до някакво подобие на приемливо доволство. Разбираш ли ме?

Вероник искаше да протегне ръка и да докосне неговата, да му благодари за откровеността. Но само отпи от кафето си.

- А ти влюбена ли си?

Тя се задави с гъстото кафе.

- Защо питаш?

- Защото изглеждаш различна от предишния път.

- Така ли?

- Когато се влюбиш, когато истински се влюбиш някой ден, ще го разбереш. Няма как да не разбереш. Както аз знаех. Заповядай, вземи си баклава. - Мишел бутна тавата към нея.

Вероник не беше опитвала баклава, откакто баща й каза: „Остави малко за мен".

- С Паскал, разбира се, бяхме приятели. Знаехме се добре, макар че след всичко, което се случи, не мога да съм сигурен в това. Отношенията между Паскал и Полин бяха странни. До момента, в който Паскал отиде за последен път в Гърция, това беше през шейсет и седма, трудно можеше да се каже, че между тях изобщо имаше някакви отношения... Той прекарваше по-голямата част от времето си в Марсилия.

Мишел спря, сякаш се изплаши от онова, което щеше да каже. Над главите им жужеше тлъста черна муха, привлечена от сладкиша в чиниите. Той взе вестник, нави го и се прицели в мухата.

- Тя беше сложна жена, нали? - каза Вероник.

- Невероятно сложна жена. Паскал беше дяволски труден човек, а Франсоа... независимо от полагащото му се уважение... - Мишел запали цигара. - Не ме разбирай грешно. - Той изпусна помирително облаче. - Всички мъже са елементарни, когато дойде до емоции. Да вземем Паскал. Паскал имаше мозък на интелектуалец и сърце на хуманист. Роден беше за големи неща. Но същевременно беше роден и за беди. В продължение на двайсет години бедите, така да се каже, му убягваха. Когато по време на Гражданската война дойде в Гърция за пръв път, аз бях в Атина, кореспондент на Монд. Той пое от мен. На мен ми беше писнало. Алекс тогава беше едва на две години. Като се върнах в Париж, Полин не беше на себе си. Правех, каквото можех, за да я подкрепям. Обичах Алекс и с него се разбирахме много по-добре, отколкото изобщо някога се е разбирал с Паскал. - Той въздъхна. - Струва ми се, че... му се възхищавах. Паскал беше безстрашен и истински се интересуваше от нещата. Интересуваше се какво става в Гърция. Интересуваше се, представи си, дори от македонците в Гражданската война. Винаги се интересуваше от потиснатите. Това беше много повече, отколкото всеки друг би направил, включително и аз. Но беше безразличенен към Полин. И аз никога не му простих това.

С един съкрушителен удар на навития вестник той фрасна мухата, която бе кацнала върху чинията му с баклава, разгледа я, доволен от свършеното, след това отмести баклавата.

- Той не заслужаваше Полин. Непрекъснато я наказваше заради това, че не се интересуваше от нещата, от които той се интересуваше. Ненавиждаше тиранията и несправедливостта. Беше ходещ образец на западен социалист - това странно, неразбрано животно. А Полин не се интересуваше от политика. Предпочиташе изкуството й да не бъде замърсено, както тя се изразяваше. Но някъде дълбоко в себе си, подозирам, той бе престанал да я обича.

- Полин знаеше ли това?

- Разбира се. Тя беше много интелигентна жена. Нищо не й убягваше. Но известно време след шейсет и седма тя вярваше, че я е изоставил. Горката Полин. По-склонна беше да повярва, че я е оставил заради друга жена, отколкото да приеме, че е мъртъв. Неговата партизанска любов, бе казал Франсоа, другата му жена в Гърция.

- Друга жена?

- Виж... - Мишел разтвори ръце, сякаш да обгърне всички жени по света.

- Чудя се баща ми дали е знаел тези неща?

Мишел разтърси главата си с лъвската грива.

- Паскал беше затворен човек. След като се върна от Гърция, той се затвори в марсилската си къща. Не го виждахме в продължение на месеци. Мисля, че беше травмиран. Опитах се да говоря с него, но той все се изплъзваше. След това отиде отново в Гърция, този път само за седмица. Когато си дойде, косата му бе пoсивяла. Тогава беше само на двайсет и осем години. С никого не искаше да говори за онова, което се бе случило. Премести се в Марсилия, където през следващите две-три години написа книгата си. Трябва да кажа обаче, че веднъж той ми показа снимка, групова снимка на партизани, на която имаше жена...

- Как се казва?

- Не знам. Но мисля, че е направила дълбоко впечатление на Паскал. Не мисля, че има някой, който знае или е знаел цялата истина за онова, което е преживял Паскал. Аз знам какво е война.

И аз бях кореспондент, не забравяй. В известен смисъл никога не можеш да се възстановиш изцяло. И, разбира се, той имаше разтърсващи спомени от първото си пребиваване в Гърция... Гласът на Мишел стана дрезгав.

- Знаеш ли нещо за онази жена, Дафне, от архивите, които ти показах миналия път? Прилича ли на жената, която ти е показвал на снимката? - попита Вероник.

- Трудно е да се каже. Не бих казал.

- Трябва да има някакво обяснение за тези фотокопия.

Мишел я изгледа бързо и веднага отмести поглед, но бе късно. Беше забелязала този поглед, който казваше „Моля те не настоявай".

- Не исках да уточнявам - заяви той, - но все пак ще ти кажа.

Тези така наречени документи... не са пълни. Истинските папки са огромни. Както виждам, са ти дали само заглавията. Но във всеки случай, дори пълните папки не биха били вече от никаква полза.

Дори не съм сигурен дали не са ти дали фалшификати. На вратата Мишел взе ръката й в големите си меки длани и я задържа.

- Виж, това за Полин... Беше, разбира се, толкова отдавна, но ми се струва, че трябва да ти го кажа. Наистина я обичах, много години. Разбих си живота. Отчаянието ме накара да направя това, което направих.

Той се облегна на отворената врата, все още държеше ръката й, не по-различно от начина, по който Франсоа се бе облегнал на кадифените завеси преди няколко седмици.

- Когато Паскал за пръв път спомена, че смята да пише втора книга, да замине, за да прави подробни проучвания, това беше все още само идея. Той не беше твърдо решил, но аз го насърчих.

Убедих го, че ще му намеря издател, че книгата ще бъде страхотна, ще бъде сензация, дори по-добра от първата. Бяхме измислили заглавие. Нощ без луна. Това са първите редове на една популярна песен в стил ребетико*, която бе забранена по време на Гражданската война.

Той пусна дланта на Вероник и скръсти ръце.

- На Паскал му трябваше нещо, заради което да живее, нужна му беше мисия. Такъв човек беше. Затова го насърчих. Но истината е, че вече беше писал за Гражданската война.

Вероник изчакваше, без да каже нито дума.

* Традиционна гръцка музика. - бел. прев.

- Разбираш ли? Полин беше нещастна с него, но бе роб на емоционалната си зависимост от него. Страдаше. Търсех възможност да й покажа грешката. По това време бях вече разведен. Не казвам, че се чувствам отговорен за случилото се с Паскал. Но... допуснах грешка. Убих всеки шанс да се доближа до Полин. Особено след като бе намерен паспортът. Тогава напълно я загубих. А загубих и Паскал, който в края на краищата ми беше приятел. Скъп приятел.

Мишел преглътна и поглади лявата си вежда с върха на пръстите си.

- Когато миналата година чух за катастрофата с Алекс... й позвъних, макар че не знаех какво точно ще й кажа. Тя нито веднъж не вдигна телефона. Обаждах се на различни хора, включително на майка ти, но Полин не искаше да говори с мен.

Вероник трябваше да тръгва. Последният автобус щеше скоро да замине.

- Благодаря ти, че беше толкова откровен.

Но ръката му сграбчи рамото й.

- Ако погледнеш книгата на Паскал, ще намериш един пасаж, където възрастен селянин му казва: „Опитват се да освободят Гърция от гърците." Когато Паскал тръгна за натам през шейсет и седма, ми каза: „Мишел, връщам се там, защото има само едно нещо, което може да освободи Паскал от Паскал."

- И какво беше това?

- Не знам. Вероник, бих дал пет години от живота си да намеря човека, който е убил Паскал. Но, както ти казах и последния път, тук нещата просто потъват, губят се из лабиринта. Такава е природата на тази страна. Нейната съдба става съдба на онези, които се приближат твърде много до нея.

- А ти?

- Аз също.

Когато стигна до ъгъла, тя се обърна. Мишел стоеше на вратата, прегърбен като ударено от гръм дърво. Той й махна с ръка и тя също му махна. Градският часовник удари. Тя тичаше през града, по следите, които бе оставила няколко часа по-рано, сякаш ги изтриваше, сякаш отменяше посещението си, вината на Мишел Франчити, отчаянието на Полин, краха на Паскал, безсмислената жертва на баща й да намери смисъла на всичко това. Прекалено много беше, за да може да го схване. Ако баща й не беше успял, тя също нямаше никакъв шанс. Трябва да забрави онова, което само мъртвите знаят.

Август 1948 - юни 1949

Няколко седмици лекуваха Паскал в Париж. Говореше завалено и спомените му бяха объркани. Страдаше от главоболие. Паскал стана знаменитост. В болницата при него идваха журналисти. Комунистически фигури, включително Пикасо и поетът Пол Елюар, дойдоха да му стиснат ръката. Пред него се откриваше перспективата да се превърне в почетен комунист. Най-напред се опита да обясни, че за комунизъм не може да става и дума, че нещо друго вдъхновява обикновения гръцки партизанин, че нещата са много по-сложни, че всичко се дължи на световната война, на прекроената след войната Европа, на чуждоземната кралица. Но мислите му бяха неясни, подобно на думите му. Изведнъж Паскал спря да дава каквито и да било интервюта. Пазеше всичко за книгата си.

- Но ако искаш да помогнеш на партизаните, трябва да говориш - настояваше Мишел Франчити, макар и малко скептично.

- Мишел, не се дръж покровителствено. Знаеш, че не може да им се помогне. Армията страхотно много ги превъзхожда по численост. Колкото по-скоро свърши всичко това, толкова по-добре. Напълнили са им главите с гибелни илюзии.

- Но така е и с Френската комунистическа партия.

- Каквото и да кажа, на тях илюзиите им ще си останат. Догмата е упорито нещо.

Мишел носеше на Паскал новините от Гърция. Били изминали осем седмици съпротива в стил камикадзе срещу правителствената армия, която превъзхожда партизаните по численост в съотношение десет към едно, но независимо от това масово гинела. Оцелелите бунтовници прекосили границата с Албания. Сред тях бил и Маркос. Бил критикуван за това от генералния секретар на ГКП Захариадис. Помежду им имало „различия" по отношение на стратегията.

- Не ти ли казах миналата година? Още от самото начало бяха обречени. Това разцепление в ръководството им бе фатално, да не говорим за превъзходството на армията и за авиацията.

- Никога не съм казвал нещо различно. Просто... Видях човешкото лице на тази обреченост.

- Знам.

Мишел също бе видял това лице. Но не и онова, другото лице, бледото лице с неравния черен бретон от една юлска нощ. Полин бе не толкова непозната, колкото необяснима част от онова, което очевидно е бил неговият свят допреди няколко месеца. За него бе странно присъствието й сутрин в леглото до него, червенокоса и изкусителна в сатенената си нощница с презрамки. Странни бяха сутрините с кроасани и кафе с мляко, разходките покрай Сена, меката парижка есен, която тя изпълваше с грациозност. Току-що бе навършила трийсет, а той бе забравил рождения й ден. Тя го разпитваше за Гърция на език, който го караше да се чувства като човек със сгрешена самоличност, избутан на сцената да изнесе концерт на инструмент, който е виждал, но никога не е докосвал. Започваше да й разказва, после осъзнаваше, че това, което свири, бяха разхвърляни ноти, от които не ставаше мелодия. Ходеше по местата, които често бе посещавал преди, правеше обичайните неща, които бе правил и преди, дори изглеждаше като преди, но по-слаб. Но това не беше той. Нощем лежеше до Полин, гледаше луната и не разбираше как може това да е същата луна, която бе огрявала с ръждивата си светлина тях тримата и двете мулета отпреде им, с луната, под която се бе любил с Дафне, луната, под която бяха избити толкова много хора.

Алекс беше единственото нещо от предишния му живот, което не му изглеждаше абсурдно. Макар че самият Алекс като че ли не мислеше същото за непознатия човек, който се държеше така, като че ли му беше баща. Детето бе привързано към Мишел Франчити, който се бе грижил за него и Полин като за свое собствено семейство. Докато Паскал беше в болницата, тримата го посещаваха заедно. Един ден го сепна мисълта, че те са като едно идеално семейство - Полин, червенокоса, красива като статуетка, Алекс, пълно нейно подобие с луничките и нежните черти, Мишел, ангел хранител.

В Монд проявиха милосърдие и не го уволниха след смущаващото му поведение в Гърция, но той сам напусна и замина за Марсилия. Старият Порт и живописното, гъмжащо някога от живот предградие на север от града бяха неузнаваеми след опустошенията на германците през 1943 г. Сега се извършваха възстановителни работи. Самият град бе унил. Паскал остана в относителната идилия на района Малдорме. Започна да подреждаа бележките си за бъдещата книга. Главоболието му бе като постоянен безмълвен спътник, който седеше някъде в ъгъла на главата му. Седеше с часове, понякога по цели следобеди до прозореца и наблюдаваше как мистралът похитява морето и се нахвърля върху замъка Иф на скалистия остров отсреща. Разглеждаше снимките, които бе правил. Там, сред партизаните, беше и Дафне, навъсена и напрегната като другарите си. Той самият бе седнал на земята, изглеждаше кривоглед и дори малко грък. Илиас се бе засмял с ослепителната си усмивка а ла Жан Маре, прегърнал сестра си през рамо, а на кръста му - патрондаш. В един друг живот би бил филмова звезда.

Паскал четеше и препрочиташе неизпратеното, написано с кръв писмо на Ангелис Филипидис. След като бе заведен от армията в Солун, на Паскал бе наредено незабавно да напусне Гърция под заплахата, че ще бъде арестуван, ако не се подчини.

Никой не изглеждаше преизпълнен с радост, че го вижда, с изключение на няколко колеги репортери. Министърът на реда го посрещна в Атина с ледено лице:

- Значи вие сте френският Джордж Полк?

Френското посолство бе изпаднало в много неудобно положение, защото можеха да го обвинят, че подкрепя комунистите чрез кореспондентите си и затова се държеше така, сякаш той не съществуваше. Той не можа да осъществи пътуването си до Едеса.

Паскал се чувстваше някак ограбен. Майка му се отбиваше редовно, позавърташе се наоколо, сготвяше му нещо за ядене и си тръгваше. Главният редактор на Монд му изпрати писмо, изпълнено с грижа и внимание, в което изразяваше силно желание той отново да се върне на предишния си пост. Паскал отговори, че има нужда да остане една година далеч от вестника. През зимата Мишел Франчити дойде да го види.

- Имаш нужда от помощ, приятелю. Но трябва преди всичко сам да си помогнеш, а не да се затваряш тук сам, като че ли си в мрачния замък Иф.

Паскал се разкъсваше между желанието да му разкаже за Дафне или да го излъже, че всичко е наред. За изненада и на самия себе си му каза:

- Имам нужда да се върна там и да намеря това, което загубих.

Мишел поклати глава.

- Не ми харесва тая работа. Изобщо не ми харесва. - Той се извърна от приятеля си и се загледа в набразденото от вълните море. - Какво е това, което си загубил, като оставим настрана твоята joie de vivre*?

- Не знам. Тук е трудно да се разбере. Това е различен свят.

- И аз съм бил там. Знам какво е.

- Не си бил в планините, в онова клане.

- Това го знам. Знам също, че си попаднал там в една чужда война. Но не можеш да си позволиш да се разпаднеш заради тази война или защото професионалната ти гордост е била наранена от факта, че някой си от Ню Йорк Хералд Трибюн е успял по някакъв начин да вземе интервю от Маркос, а ти не си могъл!

* Радост от живота. (фр.) - бел. прев.

- Мишел, изобщо не ми пука за интервюто с Маркос.

- Виж какво, на мен ми става все по-трудно да разбера за какво точно ти пука. Тук имаш свой живот, имаш семейство, което не си виждал почти година, страна, която също изживя голяма трагедия и сега бавно се съвзема от нея. Ами погледни Марсилия! Виж развалините! Трябва да се вземеш в ръце.

Паскал най-внимателно следеше новините от Гърция. Партизаните се връщаха на малки групички през границата, възстановявайки силите си. Имаше няколко неуспешни нападения на бунтовниците срещу градовете на север. През декември и януари Науса бе държана пет дни от бунтовниците, а Кардица - две седмици. Придвижването на правителствените войски бе забавено от снежните бури. Дали тя беше там, във виелицата, дали взривяваше мостове и строеше барикади по пътищата, с напукани устни, измръзнала и гладна? Това бяха последните битки в страната, след което по-голямата част от партизаните се оттеглиха в убежищата си по албанската граница. През януари Операция „Гълъб" прочисти Пелопонес от повече от три хиляди бунтовници. С нея генералът, който я ръководеше, си спечели прозвището Втори Ибрахим паша. Дали и тя беше там, крехко създание, подгонено от войниците, или се криеше в някоя ледена пещера, с изпокъсани ботуши и крака, премръзнали до неузнаваемост? На 27 януари Радио Свободна Гърция излъчи предложение за мир. Условията бяха оттегляне на американската военна мисия, всеобща амнистия, възстановяване на профсъюзите и на политическите свободи и установяване на ново правителство с компромиси и от двете страни. Предложението бе незабавно отхвърлено. Радио Свободна Гърция съобщи, че Маркос е много болен. През февруари бе предприето дръзко нападение срещу Флорина, по време на което бяха избити или заловени над хиляда бунтовници. Дали и тя беше там? Дали трупът й бе замръзнал горе в планините или тя седеше унизително в някой от онези кафези, в които държеха партизаните по време на масовите съдебни процеси? Паскал знаеше, че ако каже на Мишел за Дафне, той ще помисли за малко и после ще му отговори: „Какво те кара да мислиш, че тя е жива?" и Паскал не би могъл да предложи разумен отговор. Хранеше съвсем слаба надежда, но все пак вярваше, че Дафне някак си е оживяла. Успяла бе да се добере до Албания.

Беше жива и всичките й крайници бяха здрави. Не лежеше сред разлагащите се трупове. Лятото беше времето на армията, точно както зимата беше сезонът на партизаните. Следващата голяма атака срещу бунтовниците беше неизбежна. Тя щеше да бъде последната. Когато в края на май Пол Елюар и неколцина други френски комунисти се обърнаха с молба към Паскал да ги разведе из територията на гръцките партизани на път за конгрес в Прага, той им отказа. Имаше си собствени планове.

Когато отново се върна в Париж и видя как Полин се опитваше да скрие радостта си от завръщането му, нещо в него помръкна. Беше готова да му прости, стига да Ӝ позволеше. Когато се хранеха, Алекс питаше понякога за Мишел. Паскал се

чувстваше като гост. Когато съобщи на Полин, че заминава за София за стогодишнината на български народен поет (която всъщност бе чествана предишната година), усети, че тя се поколеба да му покаже, че е разбрала лъжата.

- През Гърция ли? - заинтересува се Полин, палейки с трепереща ръка цигарата си.

- Не, през Прага.

- Прави, каквото искаш. Няма да чакам телеграма.

Болката  бе толкова видима, че Паскал седна до нея и взе ръцете .

- Ще отсъствам не повече от две седмици.

- Както желаеш. Не се изненадвай обаче, ако Алекс не те познае, когато се върнеш.

Целуна я по кокалчетата на ръката и си помисли за Мишел.

Този откъс е предоставен с любезното съдействие на ИК Сиела

Повече за книгата и нейния автор, можете да прочетете тук!