"Лора от сутрин до вечер" (откъс)

Лора отвори очи и не можеше да си спомни.

В най-общи линии нещата бяха ясни - спомни си, че е относително млада, че няма постоянен приятел, че живее сама и гледа куче, прибрано от улицата, което се казва Рок и понякога е единственото є близко същество, а друг път така я дразни, че можеше да... Както и да е...

И все пак не можеше да си спомни къде е била, преди да си легне. Нито с кого. Нито дали є е било весело или тъпо.

Лора бавно се изсули от леглото на пода. Така постъпваше винаги когато не знаеше какво ще прави, като стане. Тази система й даваше повече време да си помисли, защото с едно-единствено отмерено протягане на ръката пускаше музиката и се залежаваше, унесена в мелодии, които ту й напомняха за отминали неща, ту я караха да си мечтае за онова, което предстои. И обикновено точно в този момент се сещаше какво ще прави, когато стане, и какво е правила, преди да си легне.

Всичко беше започнало по някакъв тъп повод - имен ден на непознат или национален празник на страна, в която никой не беше стъпвал. После нещата бяха излезли от контрол, нещо крещяха от безпричинна алкохолна радост, две жени се сбиха, някой наливаше текила в чаши за бира, после имаше някакви закачки, но с кого?...

Изведнъж се сети.

- Ъхх - простена тя при спомена за позорната постъпка.

И всички я бяха гледали!

Тя не издържа на отвращението от самата себе си и бързо влезе в банята, където за малко да си счупи зъбите от четкане. След зъбите настъпи онзи интимен половин час, който често є се струваше единственото приятно нещо за целия ден - къпане, поливане с гореща вода, киснене, жабуркане под душа, обливане със слушалката, пикаене права, тананикане, бръснене (евентуално), изплакване, втриване на балсам по цялото тяло, топлата хавлия и обратно в леглото.

- Да, даа - каза на висок глас Лора, когато се отпусна отново върху възглавницата. След подобни нощи имаше навика да изрича мислите си на глас, за да заглуши воплите на съвестта. - Такааа... Днес - наказателна програма! Сега ще отида на работа, въпреки че вече е почти обяд и спокойно мога да се обадя и да кажа, че съм болна. Освен това ще изям само две ябълки до вечерта и няма да изпуша нито една цигара до... също до вечерта. Довечера ще изпия само две чаши вино с някаква салата, а после ще поканя Мони да спи при мен, за да не се събуждам сама и да се смазвам.

Лора стана рязко от леглото, хавлията се свлече от тялото є на пода, тя плесна с ръце, доволна от перфектния план, кръвното є падна и тя се строполи до гардероба, удряйки главата си в един стол. За миг остана неподвижна, онзи миг, в който болката взема засилка и ти дава време за кратък размисъл, преди да те връхлети. После я заболя, някъде над дясната вежда. Една струйка, едновременно топла и студена, се стече покрай окото є. Лора започна да се смее - тих, странен смях, който звучеше като лека пролетна кашлица. Стана й смешно при мисълта как изглежда отстрани - лежи чисто гола на пода на стаята с разбита глава, в която се въртят стройни планове, които няма да осъществи...

„Абсурд! Как ли пък не! Днес е петък и аз ще се прибера в десет, за да си говорим с Мони за живота и за това, че ако никой не ни вземе, накрая ние ще се вземем. Ще определяме колко още години да си дадем за опити да открием любимия човек, преди да се откажем, а към два часа ще заспим, докато другите подскачат, веселят се, намират любовта, губят я

и пак я намират... Как пък не!"

В този момент телефонът иззвъня. Лора приближи слушалката до ухото си, опитвайки се да не я изцапа с кръв.

- Ало?

- Да?

- Лора, жива ли си след снощи?

Беше Мони.

- Жива съм, що? - Правеше се, че не разбира какво има предвид с този въпрос.

- Имам една оферта за довечера. К'во ще кажеш двамата да...

- Как пък не! В никакъв случай! - отряза го тя.

- Ама 'що?... Нещо си заета ли?

- Да! Заета съм да пия текили една след друга, да танцувам като ненормална, да се освежавам в тоалетната по всякакви начини, да ми става лошо, а после да се оправям и да продължавам. И така до сутринта!

Лора крещеше в слушалката. Отсреща настъпи кратко неловко мълчание. Тя дишаше тежко след енергичното словоизлияние. Накрая Мони се обади с тих глас и отчетлива дикция, както се говори на опасен луд:

- Е, да де. Точно това исках и аз да ти предложа. Какво ти има? Окей ли си?

Лора се почувства адски тъпо. Трябваше бързо да каже нещо, с което да оправдае поведението си. Всъщност дори не й се наложи да лъже:

- Монка, преди малко паднах и си сцепих веждата... - Тонът є вече беше доста различен, като на котенце, направило мила пакост.

- Аз съм на пет минути от вас. Ей сега ще мина - каза Мони и бързо затвори.

- Слава богу! - каза Лора повече на себе си, отколкото в слушалката.

После малко си поплака.

- За гинеколог доста добре се оправяш с битови травми.

- То и раждането си е битова травма. Не си отваряй окото още малко.

Лора седеше върху скрина, наследен от баба є Констанца, а Мони внимателно превързваше раната. В бързината, преди да дойде помощта, пострадалата се беше облякла доста екстравагантно - къси летни панталони и блещукаща секси блузка с гол гръб, покрит отчасти от наметнатото горнище на анцуг „Адидас", модел 78-а година, наследен от баща й Асен. Босите є стъпала се поклащаха в такт с някаква досадна песен, която звучеше от радиото. За последен път си беше слагала лак на краката (виненочервен) преди една седмица на морето, но откакто се беше върнала в града, не намираше смисъл да се занимава отново с това. Опита се да свали поглед към пръстите на краката си, но Мони с категоричен жест є даде да разбере, че не трябва да мърда, докато я обработва.

Накрая отстъпи крачка назад и огледа резултата. Беше доволен.

- Монка, какво щях да правя без теб... - усмихна се Лора и му лепна целувка по носа.

- Сигурно щеше да звъннеш на „Бърза помощ" и да легнеш да мреш, а те щяха да те спукат от бъзик...

- Не, не говоря за сега. Говоря изобщо.

- Ааа, за изобщо - си права...

- Нали е така?

- Да, така е...

- Е...

- Даа...

Разговорът им се разпадна като суха бисквита. Лора се замисли за срамния спомен от предната вечер, който отново я връхлетя, а Мони седна на леглото и разсеяно запрехвърля разни дискове пред очите си, сякаш ги разглеждаше, но всъщност и той се беше сетил за снощната случка с Лора и правеше всичко възможно да не му проличи. Притесняваше се дори да вдигне поглед към нея, за да не се издаде за какво мисли. Но Лора и без това беше убедена, че всички точно за това си мислят. Погледна през прозореца. Дори и онази баба, която връзваше в този момент свръхохраненото си кученце пред супера, може би и тя беше чула нещо по въпроса.

„А Мони дали беше там? Защо така нямам никакъв спомен? Дали да не го попитам..."

- Монка...

- Да?

- Абе, исках да те питам...

- Кажи.

- Ще ме хвърлиш ли до работата? Реших все пак да отида.

- Да, бе, да, естествено - подскочи Мони, доволен, че Лора не е усетила тайните му мисли.

В този момент телефонът му звънна. Той вдигна, веднага придоби онова тъповато-смешно изражение, което така развеселяваше Лора, а после с разсеяна стъпка излезе от стаята, за да говори насаме. Лора започна да се облича.

„Тъпа крава! Докога ще го тормози тая? Той става друг човек, когато тя е наоколо. И това сковано бърборене по телефона... Какво толкова има да крие от мен?... Неудобно му е. Знае, че става на глупак, като говори с нея. Абе, да прави каквото иска!"

С такива и други подобни мисли Лора успешно запълни времето и главата си, докато се облече. Резултатът не беше никак лош. С изключение на лепенката над окото й всичко останало си беше висша офис мода - високи черни кожени ботуши със зъл цип, тъмен чорапогащник на шарки, които бяха едновременно смели и консервативни, черна пола и бяла риза с изключително наточени ревери. Използвайки специалната физиономия за преценка, Лора се огледа критично и обобщи на глас:

- Истинска бизнес кучка!

- Абсолютно - Мони неусетно се бе върнал в стаята. - А лепенката до половин час ще можеш да я свалиш. Вече си окей.

- Не, ще я оставя. Придава ми вид на жена, която хапе. - Лора изръмжа срещу собствения си образ в огледалото.

- Придава ти вид на жена, която току-що е била ухапана! И то от стол.

Лора го перна с чантата си зад тила и тръгна да излиза с неестествено енергична походка. На вратата се спря, завъртя се на токове и се засмя по един такъв, много приятен начин. Беше чудесен топъл ден. Мони шофираше с лекота и удоволствие сред обичайното задръстване. В колата звучеше Let the music play на Бари Уайт, прозорците бяха спуснати до долу и вятърът в косите й изпълваше Лора с необяснимо щастие. Мони тихичко си припяваше, а Лора се смееше на разни хора и случки по тротоарите. Един човек тичаше да хване тролея и точно когато го догони, киселото мляко, което беше в ръката му, се изплъзна и се пльосна на асфалта, образувайки идеална бяла звезда. Човекът се спря объркан и направи няколко крачки насам-натам. Млякото си беше отишло, но междувременно и тролеят също. Човекът остана на място с глупава физиономия и скришно се огледа, за да провери дали някой не беше видял резила му.

- Видях те, видях те! - провикна се Лора през прозореца и избухна в смях.

- Какво? - обърна се Мони.

- Нищо, нищо, днес е доста весело по улиците - каза Лора, опитвайки се да сподави смеха си.

Мони се изсмя услужливо, а Лора продължи да зяпа навън. Точно когато задминаваха тролея, на който искаше да се качи преносителят на киселото мляко, тя чу еднократния сигнал на телефона, който обозначава получаването на поредния SMS.

Отношението на Лора към този вид комуникация можеше да се обобщи с две думи - любов и омраза. От една страна, тя не можеше да отрече, че едни от най-приятните й флиртове напоследък бяха започнали с есемеси, но пък някои от тях така си и бяха приключили. В тези кратки послания имаше нещо, което елиминира задръжките и ти позволява да споделиш (накратко) неща, които очи в очи и дори уши в уши човек никога не би се осмелил да изрече. Генерално погледнато, тя предпочиташе есемесите от мъже, дори и когато не бяха нейни любовници, тъй като те знаеха точно колко думи да употребят. Нейните приятелки, от друга страна, имаха склонността да изпадат в дълги излияния за неща, които спокойно можеха да споделят и когато се видят. Непоносимостта є също така се подхранваше от това, че докато стигнеха до темата и повода за контакта, хората обикновено преминаваха през няколко напълно безсмислени фази:

1. Kak si? Kade si?

2. Dobre, a ti kade si?

3. Na ulizata. 6e izliza6 li dove4era nqkade?

4. Nе. А ti?

5. I az mai. Nе6to mi e kofti.

6. I na men.

7. Ima6 li telefona na Go6o?

8. 0887654321. Iska6 li doma6en?

9. Da.

10. 6501234.

11. Меrci.

12. Моlia.

13. Are do skoro.

14. Bye!

Може би поради прагматичното естество на професията си Лора беше силно против това разхищение на време и букви. За нея същата тази кореспонденция се свеждаше до размяната на два есемеса:

1.gsm ili drug tel na Go6o?

2. 0887654321, 6501234 - Go6o.

Кратко и ясно! Освен това оправдава названието на услугата - Short Messaging System. За нейно удовлетворение току-що пристигналото съобщение беше перфектно:

Paket za teb v ofisa. Obadi se kato go otvori6.

Лора се усмихна. Освен че беше кратко и ясно, съобщението звучеше загадъчно. Тя обожаваше загадките, а и кой не обича да отваря пакети, предназначени за него, чието съдържание е тайна. Това може би беше някакъв остатъчен спомен от детството, когато единствените пакети, които отваряш, са тези от Дядо Коледа. Разбира се, в зрелия живот такъв един подарък може да съдържа както нови кънки, така и главата на най-добрия ти приятел, но все пак тръпката оставаше. Лора смяташе, че ще умре в деня, в който й подадат запечатан пакет и тя си каже: „Не ми пука какво има

вътре!"

- Някакво загадъчно послание от Гладкия - подхвърли тя към Мони.

- Аха - разсеяно отвърна той. - К'ви ги върши той напоследък? Отдавна не съм го виждал.

- Знам ли... И на мен нещо ми се загуби.

Мони продължи да си тананика Can't get enough of you babe, а Лора се замисли за Гладкия. Твърдеше се, макар никой да не беше убеден, че прякорът му идваше от деня, в който за пръв път обръснал цялото си тяло, скачал като шимпанзе по плажа и викал: „Скъсах и последната си връзка с маймуните!" Обикалял хората и ги карал да пипнат колко му е гладка кожата. Гладкия беше странен човек - живееше доста нашироко, а никой не знаеше откъде му идваха парите. Не работеше. Спеше през деня, а нощем висеше по заведенията - необичаен режим, при положение че не пиеше и не употребяваше наркотици. Лора често се чудеше как не умира от скука да стои с по едно сокче на бара, докато всички наоколо се наливат и друсат. А той беше вечно ухилен, участваше в най-големите щуротии наравно с пияните си приятели и дори на следващия ден показваше признаци на махмурлук. Тя често го подозираше в някакъв особен вид таен алкохолизъм. И все пак най-интересното у Гладкия беше поразителната му прилика с Антонио Бандерас. С ръста си от 162 сантиметра той представляваше абсолютно копие, но още по-джобен вариант на актьора.

Дори твърдеше, че на земята няма по-прекрасна жена от Мелани Грифит, но истината беше, че прекалено много се вживяваше в ролята си.

- Докторе! Докторе!

Лора се стресна. Шофьорката на съседната кола крещеше право в ухото є, беше излязла наполовина през прозореца, а циците є почти влизаха в колата на Мони. Той се обърна към нея и промърмори нещо като поздрав. Сдържаното му отношение обаче въобще не охлади нейния ентусиазъм.

- Докторе, ще мина утре за една малка консултацийка!

- Няма проблем - каза Мони и се усмихна неуспешно.

- Към края на работното време! За да можем да се видим на спокойствие, нали така?

Лора се възмути. Тази крава даже не я забелязваше и най-безочливо го сваляше през нея. Не че ревнуваше, просто се почувства пренебрегната, сякаш не съществуваше, и й се прииска да я свали на асфалта с един шамар, а после да мине през нея на заден. В този момент светна зелено и клаксоните на колите отзад принудиха онази да си седне на задника и да потегли, но не преди да помаха кокетно към Мони. Той се изчерви.

- Ти се изчерви! - хвана го Лора - Каква беше тази маймуна?

Спиш с пациентка! Това не е ли непрофесионално? А имаш и приятелка...

Мони вяло се опитваше да се отбранява, а Лора преобразуваше енергията от спестения шамар в садистична ирония.

- Мони, Мони. А аз те мислех за романтик...

- Стига, бе, Лора, тая е една пациентка.

- Точно и мен това ме притеснява. Като приятелка ти го казвам, покварила те е твоята професия. Използваш това, че знаеш тайните на жените, за лична плътска облага.

Лора едва сдържаше усмивката си, но той беше видимо смутен. За финал тя изцъка възмутено с език и се обърна на другата страна, за да скрие доволната си физиономия. Настъпи кратко мълчание, в което дискът свърши и изскочи навън със смешен звук като пружина от анимационен филм. Лора се изхили. Мони я погледна право в очите и каза:

- Не спя с нея.

- И аз - отвърна Лора и избухна в неконтролируем смях.

Мони я наблюдаваше известно време как се гърчи на седалката, но после бавно се ухили и призна:

- Всъщност спах с нея...

- И аз! - изврещя Лора и изпадна в истерия от собственото си остроумие.

Смехът на двамата изхвърча от колата като топло шампанско и заля тротоарите с мехурчета безпричинно веселие.

Когато влезе в офиса, очите й още бяха насълзени. В комбинация с лепенката на главата това предизвика вълна от съчувствие у нейните колеги. Единственият, чието сърце не трепна, беше шефът. Дебел и мазен тип, той беше от хората, за които единственото, което може да се каже, е, че са дебели и мазни.

- Лора, хората са тук вече от двайсет минути!

- След секунда идвам - изчурулика Лора, докато плъзгаше поглед по бюрото си в търсене на обещания пакет.

- Никаква секунда! - с мазен тон я отряза той.

- Окей, ти си шефът... - промърмори под нос Лора.

В конферентната зала бъкаше от западни инвеститори. Всичките, с изключение на един, бяха от класическия модел - червендалести чичковци, някои от тях мустакати, но всички до един щастливи, че работата им ги е отпратила далеч от домашното огнище. Изключението от кюпа беше млад мургав латинотип, които очевидно заемаше мястото си благодарение на средиземноморската квота в мултинационалната компания.

Шефът на Лора боготвореше тези хора. Тя беше убедена, че в къщата си е отделил една стая за молитви, чиито стени са облепени с техни портрети. Най-смешното беше, че той се смяташе за един от тях, при положение че те можеха да купят лакирания му апартамент и жалката му „Вектра" само с командировъчните си. Лора не смяташе да му разваля илюзиите за света, още повече че самата тя нямаше ясни планове за своето бъдеще и не изключваше вероятността в краен случай да се окаже съпруга на някой по-симпатичен инвеститор. Като латиноса например.

Малка къща в Тоскана, две-три деца и непрестанни пътувания обратно до родината, където да харчи парите на мъжа си, който през това време й изневерява със своята тайландска любовница, без да подозира, че на Лора изобщо не й пука за това...

- Лора! Попитах те за оценката.

Тя се сепна. Беше се отплеснала в съвсем друга посока.

- Нали я дадох още миналата седмица.

- Пълната оценка, Лора, пълната!

- Ще я имате до утре - каза тя и хвърли в боя най-чаровната си усмивка.

Инвеститорите веднага я купиха. Поне за една нощ. Разговорите продължиха в традицията на най-скучните служебни отношения. Тя се забавляваше да флиртува с най- непривлекателния от групата - почти прозрачен финландец на първо работно посещение. Шефът се дразнеше от това, но нямаше да є направи забележка пред всички, та се задоволяваше с неловко замазване на двусмислиците, които Лора изричаше. Латиносът от своя страна изпадна в плитка депресия, тъй като очакваше да е център на женското внимание. „Това не ти е Скандинавия, бейби, тук такива мургави и гелосани като теб с лопата ги ринем", мислено му се присмя Лора.

Срещата приключи с традиционните ръкостискания и обещания за нови срещи. Докато є подаваше ръка на раздяла, латиносът се опита да є пусне в дланта някакво листче, вероятно името на неговия хотел и номера на стаята, но Лора се направи, че не разбира и го пусна да падне на земята. Онзи се сконфузи ужасно и настъпи листчето, за да го скрие. Това обаче го закова за мястото, на което стоеше. Всички излязоха от стаята, а той все така стърчеше по средата в нелепа поза - единия крак зад другия като срамежлива ученичка.

Лора избърза да премине от другата страна, откъдето цялата зала се виждаше идеално. Латиносът постоя малко, обмисляйки какво да направи, без порцелановата си усмивка, предназначена обикновено за преговори, които боксуват, да слиза от лицето му. Накрая изпусна скъпата си кожена чанта на пода и разпиля съдържанието є в краката си.

- Ее, сети се най-после! - махна с ръка Лора и се насочи към своята стая.

- Лора, още веднъж ако видя от теб такова фриволно поведение на среща с наши партньори от такъв ранг, ти просто изхвърчаш от този офис! - просъска шефът, минавайки край нея на път да им отвори входната врата, да им подържи палтата и евентуално да им измие краката с хладка вода.

- Окей, окей - каза тя.

Всъщност изобщо не й пукаше. Шефът дори не подозираше, че само след месец тя започва работа в друга фирма с тройно по-голяма заплата и доста по-висок процент от всяка сделка. Тя не възнамеряваше да му казва до самия ден на напускането. Предпочиташе да се прости с една заплата неустойка, но не и да пропусне удоволствието от неговата физиономия, когато разбере. Ако беше пуснала предизвестие, той щеше да се погрижи този последен месец при него да є се стъжни. Лора вече предвкусваше мига на сладкото отмъщение за няколкото години в компанията на този шопар.

Тя влезе в стаята, като си тананикаше Bye, bye, baby, bye, bye! Тъкмо отпиваше първата глътка от сутрешното си нескафе, когато погледът й попадна върху пакета. През стомаха й пробяга онази любима тръпка и излезе през устата й под формата на едно „Хопала!". Тя хвана пратката с две ръце и я вдигна, за да усети тежестта на съдържанието. Беше изненадващо лека. Пръстите є трескаво започнаха да се борят с възела на канапа, а езикът є реши да помогне, като се покаже между устните. Под опаковъчната хартия имаше най-обикновена картонена кутия - бледобежова на цвят, с изтормозен вид, сякаш някой доста я беше поритал, преди да я достави на бюрото є. Тя я отвори. Вътре имаше още една кутия - също така опакована в хартия и завързана с канап. Борбата с опаковката се повтори отначало, а после се по-трети и така шест пъти, преди да стигне до малка кутийка с големина колкото за венчален пръстен. Хрумна й тъпата мисъл, че Гладкия є предлага брак. Само че откъде накъде, при положение че никога не бяха имали нещо общо?

- Ще се омъжиш ли за мен?

Лора изненадана вдигна поглед. На вратата стоеше куриерът на фирмата - приятен млад хулиган, когото тя тайно харесваше от деня, в който беше постъпил на работа. В никакъв случай не беше влюбена в него, но обичаше да си фантазира разни неща в скучните следобеди.

- Моля? - отвърна Лора.

Тя изглеждаше идиотски сред бъркотията от хартии и картонени кутии.

- Шегувам се - ухили се куриерът (тя дори не знаеше името му). - Това в ръката ти прилича на кутийка с годежен пръстен.

- Да... да - поокопити се тя. - И на мен на това ми прилича...

Той повдигна въпросително вежди.

- Имам предвид, че... - тя наистина не знаеше какво да му каже. - Всъщност какво има?

- А, нищо. Пристигна един колет за теб - каза той и й подаде пакет, който беше абсолютно същият като този, който току-що беше отворила. Тя го погледна смаяна, постави малката кутийка на бюрото и го пое.

Куриерът не си тръгваше. Стоеше от другата страна на бюрото и я гледаше с някаква смесица от почуда и забавление.

Тя се бореше със своето deja vu, а на него му стана толкова любопитно, че малко оставаше да си придърпа стол.

- Още едно предложение за брак? - засмя се той.

- Виж... Ако обичаш...

- Съжалявам - махна с ръце той, - тъпа шега. Извинявай.

Той излезе и затвори след себе си вратата, но много внимателно, сякаш в стаята спеше дете. Лора остана да стои все така стиснала новия пакет в ръце, изпаднала в ужасна дилема - дали да отвори веднага малката кутийка или най-напред да разопакова изненадата в ръцете си. Звукът от току-що пристигнал есемес бързо превърна дилемата в трилема.

- Сега пък какво!? - каза тя и остави пакета до малкото му братче.

За миг се поколеба какво да прави и извърши няколко безсмислени движения с ръцете напред-назад и нагоре-надолу.

Все пак избра да прочете съобщението:

„vtoria paket pak e ot men. obadi se kato gi otvori6. dvata imat vruzka."

- Досетих се, Гладък! Не съм толкова тъпа. Нищо че си говоря на глас...

„Наистина - помисли си тя, - днес доста си говоря сама. Винаги съм така, като преваля предната вечер. Ще трябва да хапна нещо, за да кацна обратно в реалния живот."

Това, което тя намери в двете кутийки обаче, никак не се връзваше с реалността. Лора беше истински озадачена, а загадката вместо да се разреши, ставаше все по-неясна. Две зарчета. Два сребърни зара с големината на топчета за флипер. Всъщност в първия момент тя дори се поколеба да ги определи като зарове, защото на единия всички страни бяха с по пет точки, а на другия - с по две. Тя ги повъртя в дланта си, каза „хъм..." и ги хвърли на бюрото. Те се изтърколиха с тежко трополене. Единият спря на ръба и показа пет, а другият падна на пода. Лора погледна иззад компютъра. Зарчето на пода показваше две. Сякаш можеше да е друго...

- Седем - заключи тя на глас.

Никога не беше играла на зарове, но беше чувала, че е добре да хвърлиш седем. Почувства се късметлийка, въпреки очевидната НЕВЪЗМОЖНОСТ да НЕ хвърли седем. Тя постави зарчетата на бюрото пред себе си и се наведе, така че да ги огледа от тяхното ниво и отблизо. Макар че бяха с добре излъскана повърхност, те бяха на сериозна възраст, която личеше по натрупаната патина в дупчиците. Лора се приближи съвсем близо, още малко и ретината й щеше да се докосне до среброто. От това разстояние не се виждаше нищо конкретно, само размазани петна, но на нея й беше приятно. Тя стоя така до момента, в който вратата се отвори с трясък. Лора отскочи назад стресната и си удари лакътя в ръба на ксерокса. По цялата є ръка пробяга онази неприятна болка като удар от ток, която се получава само при много сполучливо попадение точно на това място. Тя се сви на две, хванала лакътя си с другата ръка, сякаш ако го държеше, щеше да є мине по-бързо. В рамката на вратата стоеше масивното туловище на шефа. Сакото му не успяваше да покрие грандиозния торс, а ризата беше на границата на своите възможности - между копчетата се

подаваше плешива розова плът. На Лора є идеше да повърне, но пък беше твърде заета с това да изпитва болка.

Шефът я гледаше по начин, който очевидно смяташе за най-презрителния си поглед. Всъщност обаче приличаше на прасе-воайор.

- На теб тези неща може и да са ти забавни - започна своето слово той, - но за мен това са пубертетски изпълнения, които нямат нищо общо с твоя професионален статус...

- Статус... - повтори тя със стиснати зъби.

Имаше навика да повтаря нелепите думи, които околните използваха, когато говореха с нея.

- Да, статус - натърти прасето. - Приеми това за последно предупреждение. Ако не се вслушаш в моите думи, ще ти се наложи да си търсиш друга работа.

„Аз вече съм си намерила, бе, тъпанар!", помисли си тя и се зарадва, че не го изтърси на глас. Той сметна, че я е впечатлил достатъчно и тръгна да си ходи, но в последния момент се обърна и добави:

- И какви са тези каубойски изпълнения? Лепенки, контузии... Това изобщо не приляга на млада дама като теб.

„Да, колко сте прав, наистина съм малко тъпа. Как изобщо можа да ми хрумне, че тази рана на главата ще ми приляга! Не трябваше да си я правя."

- Съжалявам, просто кофти ден - каза тя, - оценката ще е на бюрото ви до края на деня.

Шефът се усмихна като бутилка евтино олио и излезе, доволен от свършената работа. Лора остана да седи с изтръпнала ръка. Почуди се защо изобщо се държи възпитано с него, при положение че така или иначе скоро напуска и може да прави каквото си иска, но после се сети, че не иска да си развали удоволствието от неприятната изненада, която ще му поднесе. Това я успокои. Междувременно болката поутихна и тя се сети, че има важна работа и това изобщо не беше оценката, която трябваше да изготви за бандата на инвеститорите.

- Ало, Гладък, Лора е!

- Здрасти, здрасти - беше задъхан.

- Да ти звънна по-късно, като свършиш с катеренето на стълбите?

- Не, бе, не катеря стълби. Бягам от едни хора.

В първия момент Лора се засмя, но веднага след това усети, че в тона му нищо не подсказва казаното да е шега.

- Виж, сега не мога много да говоря - каза той на пресекулки, - само искам да ти кажа, че това изобщо не е шега.

Съжалявам, че те забърквам в тази работа, но наистина имам нужда от твоята помощ. Видя ли зарчетата?

-        Да - каза Лора.

Тонът й стана поверителен. Вярваше му и искаше да му покаже, че го приема сериозно. - За какво става въпрос?

- Засега само трябва да знаеш, че се налага да пазиш тези зарчета като очите си. До довечера. Тогава ще ги дадеш на един човек или на мен, но за това ще ти обясня по-късно. Ако не ти звънна до един час, за да се видим, си погледни имейла.

Пратил съм ти обяснение.

- Окей - тя изненадващо бързо влизаше в тона на необичайната ситуация. - Още ли те гонят?

- Да, да - отвърна Гладкия, след което внезапно снижи глас: - Те и да ме хванат, няма какво толкова да ми направят, защото не знаят на кого съм дал зарчетата. На никого не казвай за тях, моля те, адски е важно!

- Няма, не се притеснявай.

От другата страна на линията се чуваха забързаните му стъпки. После настъпи тишина. Долетя мъжки глас, който подвикна нещо като „Ей!". Гладкия промърмори повече на себе си, отколкото на нея: „Е сега си еба майката..." Някаква врата се затръшна.

- Гладък! Какво става? Закълни се, че това не е шега!

Отвърна є пълна тишина. Но връзката не беше прекъснала. Тя сметна, че не бива да вика в слушалката и тихо прошепна:

- Гладък, къде си? Ще викна някой да ти помогнем.

В този момент Гладкия рязко и шумно си пое въздух и се затича. До нея долиташе единствено свистенето на въздуха в слушалката. Стана шумно, сякаш беше излязъл на оживена улица, после звуците се сляха в един общ хор, в който тя не можеше да разграничи отделните изпълнители.

Откъсът е предоставен с любезното съдействие на издателство "Сиела"

Повече за книгата, можете да прочетете ТУК