Идва ден, в който очите излизат от строя. Предават се, вдигнали са ръце, дезертират. Казват ти: „Оправяй се сам с махмурлука. Ние сме дотук. Писна ни от безпаметните ти запои и от това, дето не си държиш на думата. Ето какво си ти, Габриел, един тип, на когото не може да се разчита." Като си помисля само какво ли не са видели очите ми. Чувам ги, изнервени до крайност, с изгризани почти до нерва очни ябълки да казват: „Излишно е да си служиш с думи, за да ни пробутваш разни абсурди. Вече никого не можеш да измамиш, на всички е ясно какво представляваш."
А като си помисля само колко старание хвърлих, за да ги накарам да свикнат, ама не, всичкият ми труд отиде на вятъра.
Позволявам си кратък отдих, преди да настъпи непоправимото. Дребничка подлост под формата на проточваща се полудрямка. Лелея надежда, че нещата все още могат да се оправят. Не просто я лелея, буквално си я люлея. Да заспя отново, да забравя всичко и да се събудя бодър, с необременения мозък на малък рано ранил скаут, преди да поеме с инструктора на усамотена разходка малко по-навътре в гората.
След като представлението приключи, добре дошли отново в делника. Сутринта се очертава спокойна, почти обикновена. Ставам, бракувам се, лягам си. Тази вечер ще бъда опръстенен мъж. Що се отнася до другото, то не е съвсем ясно. Нямам никакъв спомен от предишната нощ, но подозирам, че както и да е преминала, е била героична. Такъв съм си аз, винаги празнувам възможно най-много неща едновременно и никога не мисля за малките часове на следващия ден. Днес обаче е различно. Бягството е невъзможно. Почистването и то. Евентуален изход от положението е да натикам под килима колкото се може повече боклук. Дошъл е часът на коафьора и на ризата с дантелено жабо, часът на поставените на задника ръце и на високо вирнатата глава.
Сега по ред на номерата с главни букви. № 1: сватба. № 2: общо жилище. № 3: вагината стига до 33-сантиметрово разкритие при раждането, след което в продължение на два месеца е подложена на упражнения, та зейналата дупка да си възвърне някаква псевдоеластичност. И накрая огромният шут, резултатът от усилията на всеки уважаващ себе си каубой. Три нива, също както при подводното гмуркане.
Отварям очи. Налага се. Бял таван, огромно легло с райски фасон, само че в умален размер. Лежа в хотелска стая. Трудно ми е да добавя нещо повече, както и да изкажа каквото и да е мнение относно вкуса на изминалите часове. Само няколко руси косъма, почти издъхнали на възглавницата. Наоколо всичко се тресе и дрънчи. На първо място, развилнелият се телефон на нощната масичка. Да не забравя да добавя и бесните ритници по вратата, и призивите на мобилния ми телефон, който изпраща флуоресциращи зелени сигнали. Логично, Габриел. Напълно оправдано. Арестуван си, няма мърдане. Трябва да ставаш. Да вземеш един бърз душ. За няколко минути да приключиш с глупостите от трийсетте изминали години, отмивайки ги със силните водни струи.
Най-важното е да не се паникьосваш. Знаеш, че оня, дето реве отвън пред вратата, заплашвайки да разпердушини всичко, ако не отвориш на секундата, е Дьони и никой друг.
Дьони Бонал-Леже. Човек с две презимена, с два пола, с две бачкания, с две любовни гнезда и с едно зашеметяващо либидо вместо акъл. Дьони, бащата на деконструкцията, моята южна половинка, и най-добрият ми приятел. Следователно няма никакъв смисъл да търча да си чупя краката, за да му отварям.
Най-важното е да успея да се вдигна от леглото. Да взема душ. Да успея да взема душ по възможно най-безболезнения начин и да се справя също толкова безболезнено с останалото. С достойнство и без да оповръщам всичко наоколо.
Топлата вода се появява, забързана. Бурята се разпръсква на фини частици по тила ми. Ръцете ми са нашарени от кръвоизливи. Карай, добре че задникът ми е стегнат. Решавам да не скачам от прозореца през следващите няколко часа. Общо взето, това, което виждам, заслужава кратка отсрочка, предлага ми още една възможност да се включа в някоя нова скитня. Изневяра например. Откриване на третия връх за уравновесяване на крехкото равновесие на първите два. Мимолетна любов: опорна точка на така наречените „неразрушими" семейни двойки. Каква смешна дума само - „неразрушими". Липсва є крехкост. Равновесие на любовта: прекрасна шизофренична майонеза. Аз съм „за". „За", че и отгоре. Всички сме в същия кюп, няма мърдане. Всички заедно по пътя към мостовете на Медисън.
Мятам си отгоре един халат и изневиделица пред мен се материализира Дьони. Вероятно администраторката му е бутнала резервния ключ. Как да ви го опиша Дьони, дървар с коса, прибрана в нисък кок на тила. Лицето му е като на преболедувал от едра шарка с доста мърляв тен. Облечен е в зает назаем смокинг, с роза вместо кърпичка в джобчето, повече го докарва на маймуна от мафията, отколкото на изискан компаньон. Много си е готин така. „Толкова сладък", както казват мацките от Великобритания.
Готов съм да изрека някоя тъпотия. Да го попитам в името на какви абсурдни мъчения съм длъжен да застана след няколко секунди, издокаран като пингвин, пред църковния олтар. Късмет, че успях да се сдържа овреме. Аз съм този, който предложи брак на Софи, аз, а не някой друг. Внезапно получих просветление. Наистина си спомних една вечер, едно затънтено място в Португалия и двамата със Софи, седнали на една от най-красивите тераси на света.
Откъсът се предоставя с любезното съдействие на ИК Колибри.
Книгата може да си поръчате тук.
