"Информаторите" (откъс)

ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА

На Франсис Лорънти

Никога не ще се пречистиш от деянията,

които си вършил.

Няма да ти стигнат думите.

Демостен, „За венеца"

Кой иска да говори?

Кой иска да отправя обвинения

за минали събития?

Кой иска да гарантира бъдещето?

Демостен, „За венеца"

11

Сутринта на седми април 1991 г., когато баща ми се обади и ме покани за пръв път в апартамента си в квар­тала Чапинеро, над Богота се изсипа такъв порой, че потоците по източните хълмове излязоха от коритата си и буйните води повлякоха надолу клони и пръст, за­пушиха каналите, наводниха най-тесните улички и от­несоха някои по-малки коли; някаква шофьорка на так­си дори загина, заклещена кой знае как от силното те­чение под шасито на колата си. Само по себе си обаж­дането бе, меко казано, изненадващо, но в онзи ден то ми се стори направо безочливо не само защото баща ми отдавна бе престанал да приема посетители, но и защото видът на обсадения от водата град, на непо­мръдващите колони коли, повредените светофари и заседналите линейки, неспособни да окажат бърза по­мощ, при нормални обстоятелства би бил достатъчен да го убеди, че да тръгнеш на гости е истинско безраз­съдство, а да поканиш някого у дома си - направо без­умно. Гледките на застигнатата от стихията Богота ми помогнаха да осъзная, че става дума за нещо спешно, и събудиха у мен подозрението, че поканата му не е из­раз на любезност; помъчих се да отгатна причината и моментално реших - щяхме да си говорим за книги.

Не изобщо за книги, естествено, щяхме да разгова­ряме за единствената издадена дотогава моя книга, ре­портаж със заглавие, подхождащо на документален филм - „Живот в изгнание", в която разказвах, или поне правех опит да разкажа, живота на Сара Гутер­ман, дъщеря на евреи и приятелка на семейството ни още от трийсетте години, когато се бе преселила в Ко­лумбия. При публикуването ѝ през 1988 г. книгата бе предизвикала известен интерес, ала не заради темата, нито поради някакви безспорни достойнства, а защото баща ми, професор по реторика, който винаги бе отбяг­вал съприкосновението с каквато и да е форма на жур­налистика и бе заклет читател на класиката, презиращ обсъждането на литературата в пресата, бе публикувал в „Магасин Доминикал" рецензия за книгата ми и с нещо доста подобно на ожесточение я правеше на пух и прах. Сега разбирате защо, когато той продаде на без­ценица семейната къща и се настани под наем в онова свое убежище на заклет псевдоерген, изобщо не бях изненадан да науча новината от чужд човек, макар че Сара Гутерман бе най-малко чуждият човек в моя жи­вот. Баща ми я натоварил със задачата да ми съобщи този факт. Затова онази вечер, когато отидох да го видя, най-естественото нещо на света беше да си помисля, че иска да ми говори за книгата и че с тригодишно за­къснение ще поправи гореспоменатото предателст-во - дребно и семейно, ала не и безболезнено. Случи се обаче нещо съвсем различно. Сменяйки каналите със самотния палец на сакатата си ръка, седнал в жълтото си авторитарно кресло, този стар, изплашен и лъхащ на мръсни чаршафи мъж, чието дишане приличаше на свистенето на хартиено хвърчило, сподели със същия тон, с който бе разказвал интересни случки за Демостен или Хорхе Гайтан*, че от три седмици редовно хо­дел в клиниката „Сан Педро Клавер" и че след обстоен преглед на шейсет и седем годишното му тяло открили лека форма на диабет и една запушена коронарна арте­рия - предната низходяща, - така че се налагала неза­бавна операция. Понеже осъзнавал колко близо се на­мира до небитието, искал и аз да усетя това.

„Аз съм всичко, което притежаваш. Майка ти от петнайсет го­дини почива в гроба. Можеше и да не ти се обадя, но ето че го направих. И знаеш ли защо? Защото, като си отида, оставаш сам. Защото, ако беше акробат, аз щях да съм единствената ти мрежа." Сега, след като е мина­ло доста време от смъртта на баща ми и аз най-сетне се реших да подредя мислите и бюрото си, а също доку­ментите и записките, които щяха да ми помогнат да на­пиша тази информация, ми се стори логично да започ­на по този начин - с деня, когато той ме повика насред най-страшната зима, откакто се помня, и то не за да сложи край на отчуждението, в което всеки от нас се бе окопал, а за да се чувства по-малко самотен, когато от­вореха гръдния му кош с електрически трион и приши­еха към болното му сърце вена, изрязана от десния му крак.

Всичко започнало с рутинен преглед. Лекарят, мъж с глас сопрано и тяло на жокей, казал на баща ми, че леката форма на диабет била в реда на нещата за човек на неговата възраст и не трябвало да става повод за без­покойство; било поддаващо се на овладяване здраво­словно смущение, което нямало да изисква лечение с

* Хорхе Елиесер Гайтан (1903-1948) - един от най-хариз-матичните лидери на колумбийската Либерална партия. Убит по време на предизборната си кампания за президент на стра­ната. - Б. пр.

инсулин, нито медикаменти, а редовно движение и строга диета. И така, няколко дни по-късно, след като баща ми послушно започнал да излиза и да бяга в лек тръс, се появила болката - едва забележим диском­форт, подобен по-скоро на храносмилателно смуще­ние или на хрипове на погълната и заседнала в корема му плюшена играчка. Лекарят назначил допълнител­ни, все още общи, но по-изтощителни прегледи, включ­ващи изследване на сърцето при натоварване; обут в дълги долни гащи, баща ми първо започнал да ходи, а после да подтичва по синтетичната пътека - студен ки­лим, който сам се движел под краката му; сетне се вър­нал в малката съблекалня (според разказа му там по­чувствал необходимост да протегне ръце и като видял, че мястото е толкова тясно, че с лакти докосвал проти­воположните стени, той за малко изпитал клаустрофо­бия); тъкмо обул вълнените панталони и пристъпвал към закопчаване на ръкавелите на ризата с намерение­то да си тръгне и да изчака сестрата да го повика за ре­зултата от електрокардиограмата, лекарят потропал на вратата на съблекалнята. Много съжалявал, казал му, но не му харесвали първите изследвания: необходимо било да направят незабавно катетеризация, за да пре­ценят рисковете. Естествено, катетеризацията била осъществена и рисковете (разбира се) се потвърдили - имал запушена артерия.

- Деветдесет и девет процента - каза баща ми. - Ин­фарктът щял да се случи до ден-два.

- Защо не те приеха веднага?

- Предполагам, защото докторът видя колко съм притеснен. Предпочете да ме пусне да си ида. Но ми даде много стриктни указания. Да не се движа през це­лия уикенд. Да избягвам вълнения от всякакъв харак­тер. И на първо място - никакъв секс. Така ми каза, представи си.

- А ти какво му отговори?

- Да не се притеснява. Все пак няма да тръгна да му разказвам живота си.

След като излязъл от клиниката и хванал такси в на­валицата на Двайсет и шеста улица, баща ми трудно започнал да свиква с мисълта, че е болен. Щял да бъде приет в болница без нито един симптом, разкриващ спешността на състоянието му, без друго неразполо­жение освен леката болка в стомаха; единствената при­чина била онази издайническа катетеризация. Безце­ремонното бърборене на лекаря продължавало да отеква в ушите му: „Ако се бяхте забавили още три дни, най-вероятно след една седмица щяхме да ви по­гребем."

Беше петък; операцията бе планирана за следващия четвъртък в шест сутринта.

- Прекарах нощта в мисли за скорошната си смърт - каза баща ми - и после ти се обадих. Това, естествено, ме изненада, ала за още по-голяма изненада ти взе, че дойде.

Може би преувеличаваше - той много добре знае­ше, че никой не би се отнесъл по-сериозно към опас­ността да умре от собствения му син, и така ние прека­рахме неделния следобед в мисли за смъртта му. При­готвих няколко салати, уверих се, че има сок и вода в хладилника, и седнах да прегледам заедно с него по­следната му данъчна декларация. Имаше повече пари, отколкото му бяха необходими - това съвсем не означа­ваше, че притежава много пари, а че се нуждае от мал­ко. Единствените му доходи бяха от пенсията му на бивш служител във Върховния съд, а неговият капи­тал, тоест сумата, получена от продадената на безце­ница къща, в която бях израснал и където мама бе почи­нала, бе вложена в срочни влогове, чиито лихви бяха достатъчни за покриване на наема и разходите за най-аскетичния начин на живот, който бях виждал - в този живот, доколкото мога да твърдя, не присъстваха рес­торанти, нито концерти, нито каквито и да е други мал­ко или много скъпи развлечения. Не искам да кажа, че ако баща ми случайно прекараше вечер с платена лю­бовница, аз непременно щях да науча, ала когато някой негов колега се опиташе да го изведе от къщи или някоя жена го канеше на обяд, баща ми отказваше и до края на деня държеше телефона изключен.

- Вече познавам всички, с които е трябвало да се за­позная през този живот - казваше той. - Не ми е нужен никой повече.

Веднъж го бе поканила някаква адвокатка, занима­ваща са с марки и патенти, толкова млада, че можеше да му е дъщеря. Беше едно от онези млади момичета с пищен бюст и оскъден интелектуален багаж, които в определен момент неизбежно изпитват любопитство­то да изпробват секс с възрастен мъж.

- И какво, отказа ли? - попитах го тогава.

- Разбира се, че отказах. Казах ѝ, че имам политиче­ско събрание. „На коя партия?" - попита ме тя. „На партията на онанистите", отвърнах ѝ аз. И тя си тръгна съвсем спокойно и повече не ме обезпокои. Не знам дали своевременно беше направила справка в речника, но като че ли реши да ме остави на мира, защото повече не ме покани. Кой знае, може и да е подала иск срещу мен. Сякаш виждам новините: „Перверзен професор подлага млада жена на тормоз посредством много­срични древногръцки думи".

Постоях при него докъм шест-седем часа и се при­брах вкъщи, мислейки през целия път за току-що слу­чилото се, за неочаквания обрат и за това как синът се бе запознал с дома на баща си.

Две ли бяха стаите - хол и спалня, - или имаше и ка­бинет някъде? Успях да видя само етажерка от бял та­17

лашит, небрежно облегната на стената, гледаща към Четирийсет и девета улица, до прозорец, през чиято решетка едва проникваше светлина. Къде бяха всички­те му книги? Къде стояха значките и сребърните под­носи, с които го бяха награждавали през годините като блестящ професионалист? Къде работеше, къде чете­ше, къде слушаше онзи диск с операта „Нюрнбергски­те майстори певци", който не бях виждал преди и чиято обложка лежеше захвърлена на голямата маса в кухня­та? Апартаментът изглеждаше като застинал в седем­десетте години - оранжево кафеникав килим, бял фо­тьойл от фибростъкло, в който потънах, докато баща ми си припомняше и описваше маршрута на катетери­зацията (с нейните тесни магистрали и второстепенни пътища), баня без прозорци, осветявана единствено от няколко прозрачни пластмасови правоъгълника на та­вана (единият от тях бе счупен и през дупката видях две неонови лампи, които всеки момент щяха да изго­рят). В зеления умивалник имаше остатъци от сапуне­на пяна, душ кабината беше потъмняла и не миришеше приятно, а на алуминиевата ѝ рамка висеше току-що изпрано бельо. Сам ли го беше прал? Имаше ли някой, който да му помага? Отварях чекмеджета и вратички с магнитно затваряне и открих таблетки обезболяващи, кутия алка зелцер и ръждясала бръсначка, която не бе ползвана от много време насам. По тоалетната чиния се виждаха капки урина - жълти и миризливи, издава­щи изхабена простата. А върху капака на казанчето, под кутия с книжни салфетки, съзрях екземпляр от мо­ята книга. Запитах се, естествено, дали това не е свое­образен признак, че през всичките тези години мнени­ето му не се е променило. „Журналистиката действа като очистително за стомаха - представих си го да каз­ва. - Нима никой не ти е обяснил това в университета?" Щом се прибрах, проведох няколко телефонни разго­ вора, при все че вече бе късно да отменям операцията или да се вслушвам в други мнения, още повече изказа­ни по телефона и без налична документация, изследва­ния, рентгенови снимки. Във всеки случай разговорът с Хорхе Мор - кардиолог от клиниката „Шаио", с кого­то бяхме приятели от училище - не ми подейства осо­бено успокоително. Когато му се обадих, Хорхе по­твърди казаното от лекаря от „Сан Педро Клавер", по­твърди и диагнозата, и необходимостта от спешна опе­рация, както и че за щастие запушването е открито, преди задушаващото се сърце на баща ми да бе спряло внезапно и без предупреждение.

- Спи спокойно, братле - каза ми Хорхе. - Това все пак е най-лесната от трудните операции. С нищо няма да помогнеш, като се тревожиш до четвъртък.

- Но къде има риск за неуспех? - настоях аз.

- Навсякъде, Габриел, във всяка операция същест­вува възможност за провал. Но тази трябва да се напра­ви и е относително проста. Искаш ли да дойда и да ти обясня?

- Разбира се, че не - казах аз. - Как изобщо ти хрум­на?

Но ако бях приел предложението, може би щяхме да си приказваме до среднощ. Щяхме да разговаряме за операцията и да заспя късно след едно-две питиета за отпускане. А сега си легнах в десет и малко преди три през нощта установих, че още съм буден и по-изпла­шен, отколкото предполагах. Измъкнах се от леглото, потърсих в джоба на панталона портфейла си и изси­пах съдържанието му под абажура. Няколко месеца преди да навърша осемнайсет години, баща ми ми бе дал ламинирано картонче - тъмносиньо от едната страна и бяло от другата, - по силата на което той доби­ваше правото да бъде погребан до майка ми в „Гради­ните на покоя". На картончето беше изобразено и логото на гробището с букви във формата на лилии; баща ми ме беше помолил да го прибера на сигурно място. Тогава, типично за всеки младеж, не ми хрумна нищо друго, освен да го пъхна в портфейла, където то бе пре­карало цялото време, скътано между личната ми карта и военната книжка с онзи свой вид на погребален доку­мент и с име, написано на машина върху износено за­лепващо се листче.

- Човек никога не знае - бе казал баща ми, когато ми го даде. - Неочаквано може да ме убие бомба и искам ти да си наясно как да постъпиш с мен.

Времето на бомбите и атентатите - цяло десетиле­тие, в което живеем със съзнанието, че е въпрос на къс­мет вечер да се приберем у дома - още бе далеч; ако на­истина избухнеше бомба, притежанието на въпросно­то картонче нямаше да ме осветли повече, нито да ми даде допълнителни указания относно изпращането на покойници. Хрумна ми, че пожълтялото и изтъркано картонче прилича на онези лъжливи кредитни карти, които се слагат за украса в новите портфейли, и никой друг не би видял в него това, което всъщност беше - един ламиниран гроб. И така, заспах с мисълта, че може би е дошъл моментът да го използвам, но не зара­ди бомби или атентати, а заради предсказуемото пове­дение на едно старо сърце. Приеха го в пет часа на следващия ден. През първите часове, вече загърнат в зеления халат, баща ми бе зает да отговаря на въпроси­те на анестезиолога и да подписва белите формуляри за обществено осигуряване и трицветните (национал­ното знаме с поизбелели цветове) образци за застра­ховка „Живот"; вторник и сряда не спря да говори, из­исквайки уверения, търсейки информация и на свой ред давайки такава, седнал царствено на дебелия ма­трак върху металното легло, но въпреки това сведен до жалката роля на човек, знаещ по-малко от своя събе седник.

И трите нощи останах при него. Повтарях му хиляди пъти, че всичко ще завърши благополучно. Ви­дях хематома с формата на департамента Гуахира на бедрото му и го уверих, че нещата ще приключат щаст­ливо. В четвъртък сутринта му обръснаха гърдите и двата крака и трима мъже и една жена го отведоха на носилка, за пръв път смълчан и гол под халата за едно­кратна употреба. Придружих го, докато една сестра - същата, която неприкрито бе гледала коматозния член на пациента - не ме помоли да се отдръпна, потупвай­ки ме с миришеща на амоняк длан, и ми каза същото, което аз му бях повтарял: „Не се притеснявайте. Всич­ко ще мине добре. - Но добави: - Ако е рекъл Господ."

Името на баща ми е познато на всекиго, и то не за­щото съвпада с това на автора на тази книга (да, баща ми беше представител на онзи напълно предсказуем тип индивиди, които толкова вярват в собствените по­стижения в живота, че не се страхуват да кръстят свои­те деца на себе си), а защото Габриел Санторо в про­дължение на повече от двайсет години водеше прочу­тия семинар по ораторско изкуство във Върховния съд и през 1988 г. бе произнесъл реч за ознаменуване на 450-годишнината от основаването на Богота; този ле­гендарен текст бе сравняван с най-добрите примери в колумбийската реторика от Боливар до Гайтан. „Габри­ел Санторо - наследник на либералния лидер", бе за­главието на една официална публикация, която бе съ­будила у баща ми истинско чувство за удовлетворение в сегашния етап от живота му. Не можеше да не се раз­вълнува, защото се бе учил от Гайтан - бе присъствал на всичките му речи, беше плагиатствал неговите ме­тоди. Още ненавършил двайсет, започнал да си слага корсета на баба ми, за да създаде онзи ефект, който Гай­ тан постигал с пояс, когато му се налагало да говори на открито. „Поясът притискаше диафрагмата му - обяс­няваше баща ми в лекциите си - и гласът му звучеше по-силен, по-плътен и по-сигурен. Човек можеше да е на двеста метра от подиума и да го чува - говореше без микрофони, с пълни гърди и това въобще не го изморя­ваше." Тези обяснения се придружаваха от пантомима, защото баща ми беше изключителен имитатор (ала там, където Гайтан вдигал показалеца на дясната си ръка по посока към небето, баща ми издигаше лъска­вия си чукан). „Народе, за моралното възстановяване на републиката! Народе, за твоята победа! Народе, за поражението на олигархията!" Пауза и престорено не­винен въпрос от страна на баща ми: „Кой може да ми каже защо ни вълнува тази поредица от призиви, на какво се дължи нейното въздействие?" Доверчив слу­шател: „Вълнува ни с идеите за..." Баща ми: „Никакви идеи. Идеите не са важни, идеи има и най-простият чо­век, а това тук всъщност не са идеи, а лозунги. Не, поре­дицата ни вълнува и убеждава заради повторението на една и съща конструкция в началото на всеки повик - нещо, което вие отсега нататък ще бъдете така любез­ни да наричате анафора. И ако някой отново вземе да дрънка за идеи, ще си има работа с мен." Ходех на него­вите лекции заради удоволствието да го гледам как се превъплъщава в ролята на Гайтан (други често имити­рани от него оратори бяха генерал Рохас Пиниля и по­литикът Лерас Рестрепо) и естествено, свикнах да го съ-зерцавам, свикнах да наблюдавам тялото му на оттег-лил се от ринга боксьор с едри кости, здрави челюсти и скули, с внушителен четвъртит гръб, който изпъваше дрехите, с буйни вежди, които му влизаха в очите и по­някога се спускаха над клепачите му като театрални завеси; погледът ми следеше ръцете му - най-вече ръ­цете. Лявата беше толкова едра, а пръстите - толкова дълги, че можеше да вдигне футболна топка, стискай­ки я с тях; дясната представляваше един сбръчкан чу­кан, където бе запазен невредим единствено изпънати­ят палец. Баща ми бил дванайсетгодишен, когато три­ма мъже с мачете и запретнати панталони нахлули през един отворен прозорец в кухнята на дядо ми в Тунха, където бил сам; миришели на алкохол и на мокро пон­чо и крещели: „Смърт на Либералната партия!" Те не заварили дядо ми, който по онова време бил кандидат за местното правителство на Боякà и след няколко ме­сеца щял да стане жертва на засада в Согамосо, а него­вия син - момчето било по пижама, въпреки че минава­ло девет сутринта. Един от мъжете хукнал след него, то се спънало в купчина пръст и се оплело в тревата на близкото пасище за коне; мъжът замахнал с мачетето и решил, че момчето е мъртво. Баща ми вдигнал ръка, за да се предпази, и ръждивото острие отсякло четирите му пръста. Готвачката на дома Мария Роса се притес­нила, когато то не се явило за обяд, и два часа след ин­цидента го намерила тъкмо преди да издъхне от загуба на кръв. Баща ми не помнел нищо, но по-късно му раз­казали как бил в треска и бълнувал, халюцинирал и бръщолевел някакви странни несвързани неща - сме­сица от спомена за мъжете с мачете и образи на пирати от романите на Салгари. Наложило се наново да се учи да пише, този път с лявата ръка, ала никога не постиг­нал необходимата сръчност и аз понякога си мислех - без да го изричам гласно, разбира се, - че разкривеният му почерк с по детски изписани главни букви, предвож­дащи ескадрони от криволици, е единствената причи­на, поради която този мъж, заровен цял живот в чужди книги, така и не бе написал собствена книга. Работата му бе свързана с произнесени и прочетени думи, нито една от които не бе изписана от неговата ръка. Чувства­ше се непохватен с перото и не умееше да пише на ма­шина - писането му напомняше за големия му недъг, за неговия срам. Докато го гледах да унижава не особено надарените си ученици и да ги засипва с груб сарказъм, аз си мислех: „Отмъщаваш си. Ето твоето отмъщение." Ала това не предизвикваше реални последствия в действителния свят, където успехът на баща ми беше неудържим като клевета. За семинара му започнаха да се записват опитни адвокати по наказателно право и юристи от мултинационални компании, докторанти и пенсионирани съдии и в един момент на този стар про­фесор с безполезни знания и ненужни техники по крас­норечие му се наложи да постави между писалището си и библиотеката едно подобие на кичозна старовремска етажерка, на която взеха да се трупат сребърни подноси и картонени дипломи, хартиени грамоти с воден знак и други, имитиращи пергамент, както и трофеи от та­лашит с крещящи многоцветни алуминиеви гербове.

НAГАБРИЕЛ САНТОРО КАТО ПРИЗНАНИЕ ЗА ДВАЙСЕТГО­ДИШНАТА МУ ПЕДАГОГИЧЕСКА ДЕЙНОСТ... УДОСТОВЕ­РЯВА, ЧЕ ДОКТОР ГАБРИЕЛ САНТОРО, ЧИИТО ГРАЖДАН­СКИ ЗАСЛУГИ... В ЗНАК НА УВАЖЕНИЕ КЪМ ДОКТОР ГАБРИЕЛ САНТОРО ОТ КМЕТСТВОТО НА БОГОТА...

Там, в своеобразното светилище на свещени крави, прекарваше дните си свещената крава, каквато всъщ­ност беше моят баща. Да, такава беше неговата репута­ция: той осъзна това, когато от кметството го потърси­ха, за да му възложат речта, тоест за да му поръчат да произнесе няколко клишета пред група отегчени поли­тици. Навярно си бяха помислили, че този кротък про­фесор ще запълни мълчанието в церемониала на съби­тието. Ала баща ми съвсем не оправда очакванията им. Той не говори за 1538 г. Не говори за нашия именит основател дон Гонсало Хименес де Кесада, покрай чи­ято покрита с гълъбови курешки статуя минаваше все­ки път, щом се запътеше да пийне карахильо в кафене „Пасахе". Не говори за дванайсетте къщи, нито за „Струята на Кеведо"* на мястото, където бе основан градът и което той не можеше да спомене, без да си представи уриниращ поет. Противно на възпоменател­ната традиция в Колумбия (страна, която с радост чест­ва всичко), баща ми не превърна речта си в политизи­рана версия на урок по история за деца. Не спази дого­вора; измени на очакванията на близо двеста полити-ци - кротки мъже, които желаеха единствено да се оставят за миг на инерцията на оптимизма и после с чиста съвест да прекарат празничния седми август със семействата си. Аз присъствах, естествено. Чух слова­та, изстреляни през некачествени микрофони; видях лицата на слушателите и забелязах мига, в който някои от тях престанаха да гледат оратора и взеха да се спо-глеждат: невъзмутимите им чела, напрегнатите врато­ве, скованите ръце, приглаждащи вратовръзките. По-късно всички щяха да обсъждат куража, необходим за произнасяне на подобни думи, проявата на дълбоко разкаяние, на дръзка почтеност, съдържаща се във вся­ка фраза - всичко това, убеден съм, нямаше никакво значение за баща ми, който желаеше единствено да из­тупа от прахта пушката си и да изстреля най-добрите си куршуми в присъствието на подбрана публика. Ни­кой обаче не успя да признае смелостта на този рядък образец на реторика: смел увод, който не целеше да съ­буди симпатията на публиката („Не съм дошъл, за да чествам каквото и да било"), изложение, основано на противопоставянето („Този град беше предаден. Пре­давахте го вие в продължение на четиристотин годи­ни"), елегантно заключение, започващо с най-съвър­

* Малък площад на мястото, където се смята, че е бил осно­ван градът през 1538 г. Съвпада с името на Франсиско Кеведо (1580-1645), именит бароков поет от периода на Златния век на испанската култура. - Б. пр.

шения прийом на класическото ораторско изкуство („Имаше време, когато бе възможно да се говори за този град"). И последният абзац, впоследствие широ­ко използван за черпене на цитати в няколко официал­ни издания и повторен във всички вестници, както ци­тират Симон Боливар: И аз ще легна спокоен в гроба или Генерале, спасете отечеството.

- В едно произведение на Платон четем: „Полята и дърветата не ме учат на нищо за разлика от жителите на един град." Граждани, предлагам ви да се поучим от нашия град, предлагам ви да предприемем политиче­ското и моралното обновление на Богота с помощта на нашите умения, на нашето постоянство, на нашата воля. Навършваща четиристотин и петдесет години, Богота е все още млад град и тепърва предстои да се развива. Изгубим ли паметта си, граждани, ние обри­чаме собственото си оцеляване. Не забравяйте, граж­дани, нито допускайте да ни завладее забравата."

Баща ми говори за обновление, за морал и постоян­ство, и то без да се изчервява, защото обръщаше вни­мание не толкова на казаното, колкото на използваните реторични фигури в изреченото.

Самият той би заключил: „Последното изречение е глупаво, ала александринът е красив. Съвсем на място е, не мислиш ли?"

Цялата реч продължи шестнайсет минути и двайсет секунди според моя хронометър, без да се броят раз­вълнуваните аплодисменти - един наистина минима­лен отрязък от време в онзи съботен 6 август 1988 г., в който Богота навършваше четиристотин и петдесет го­дини, а независимостта на Колумбия - сто шейсет и де­вет години без един ден; от смъртта на майка ми бяха изминали дванайсет години, седем месеца и двайсет и един дни, а аз, който навършвах двайсет и седем годи­ни седем месеца и четири дни, изведнъж бях връхле тян от непоколебимо усещане за неуязвимост и всичко като че ли ми сочеше, че на нас двамата с баща ми, управ-ляващи поотделно собствения си успешен живот, нико­га нищо лошо не може да ни се случи, защото заговорът на обстоятелствата (онова нещо, което наричаме къс­мет) е на наша страна и занапред ни очаква единствено поредица от постижения и следващи един след друг ре­дове с високопарни главни букви: Гордостта на Прия­телите, Завистта на Враговете, Изпълнена Мисия. Не трябва да го казвам, ала ще го кажа - тези предсказания се оказаха напълно погрешни. Аз публикувах книга - една невинна книга - и вече нищо не бе както преди.

Не знам в кой момент ми се стори очевидно, че пре­живяното от Сара Гутерман ще стане предмет на моята първа книга, нито кога нещо ми подшушна, че пре-стижното занятие на летописец е скроено по мярка за мен и аз за него. (Оказа се невярно. Станах един от мно­гото в този лишен от престиж занаят; останах си едно несбъднато обещание - какъв деликатен евфемизъм.) В началото, когато започнах да изследвам живота ѝ, установих, че зная много малко за нея и едновременно с това, че познанията ми надхвърлят предсказуемото и нормалното, защото Сара бе чест гост в трапезарията на нашия дом още от времето на най-ранните ми спо­мени и разказите ѝ - винаги обстойни - се бяха запеча­тали в съзнанието ми. До възникването на моя проект не бях чувал за Емерих, малкото немско селце, в което се бе родила Сара. Рождената ѝ година (1924) ми се струваше толкова маловажна, колкото и тази на при-стигането ѝ в Колумбия (1938); те, както и фактът, че съпругът ѝ беше колумбиец, децата ѝ бяха колумбийци и внуците ѝ също и че тя бе живяла цели петдесет годи­ни в Колумбия, ми послужиха за основа на биографич­на справка, с помощта на която да усетя неизбежната материалност на данните - за един човек могат да се кажат много неща, ала чак след като посочим дати и места, той започва да съществува - и с това да изчерпя тяхната роля. С дати, места и друга информация се из­пълниха множеството ми интервюта с нея. Най-ярката им черта бе лекотата, с която Сара ми говореше, без за­обикалки и недомлъвки, сякаш цял живот бе чакала да ми разкаже за тези неща. Аз задавах въпроси, а отгово­рите ѝ бяха нещо като изповед; срещите ни наподобя­ваха съдебен разпит.

Казва се Сара Гутерман, нали, родена е през двай­сет и четвърта година и е пристигнала в Колумбия през трийсет и осма?

Да, точно така.

Какво си спомня от последните си дни в Емерих?

Преди всичко - относително благосъстояние. Се­мейството ѝ се издържало от една фабрика за гласпа­пир и живеело, така да се каже, в охолство. Едва трий­сет години по-късно щяла да осъзнае благополучието, което фабриката им осигурявала. Спомняла си също едно безгрижно детство. А по-късно, може би след първия бойкот срещу фабриката (Сара не била навър­шила десет години, но когато тръгвала за училище, баща ѝ още бил у дома и това ѝ направило дълбоко впе­чатление), си спомняла появата на страх и на известно очарование от новото чувство.

Как си е тръгнала от Германия?

В една февруарска вечер през 1937 г. телефонистка­та на селото се обадила в дома им и им съобщила, че на следващия ден ще ги арестуват. Разбрала го, когато прехвърляла някакво повикване - нали по този начин по-рано узнала и за изневярата на госпожа Майер (Сара не помнеше малкото име на прелюбодейката). Семейството избягало още същата нощ в Холандия. 28

Там се укривали няколко седмици. Единствено Сара излязла от скривалището, за да се върне по обратния път в Хаген, където живеели баба ѝ и дядо ѝ, и да им разкаже за случилото се (родителите ѝ сметнали, че едно тринайсетгодишно момиче има по-големи шан­сове да пътува безпрепятствено.) За влака, с който пъ­тувала - по онова време това било бърз влак, - си спом­няла любопитна подробност: поръчвала си консоме, което тогава представлявало новост, и се прехласвала пред малкото кубче, което се разтваряло в топлата вода. Настанили я в купе, където всички пушели, и някакъв чернокож мъж седнал до нея и ѝ казал, че той самият не пушел, но винаги сядал там, където видел дим, защото пушачите водели интересни разговори и на непушачи­те не се налагало да продумат през цялото пътуване.

Не е ли било рисковано да се завърне в Германия?

Да, много. Малко преди да пристигне, забелязала, че някакъв младеж на около двайсет години се наста­нил в съседното купе и тръгвал след нея всеки път щом тя се упътела към вагон-ресторанта за консоме. Ес­тествено, че се изплашила да не би да е от Гестапо, за­щото по онова време всички се страхували от това, и щом пристигнали на гарата в Хаген, слязла от влака, минала покрай чичо си, който я чакал, и вместо да го поздрави, го попитала къде е тоалетната; за щастие, той разбрал какво става, подел играта, придружил я до другия край на гарата и влязъл с нея въпреки протести­те на жените. Там Сара му разказала, че семейството им е в безопасност, но че баща ѝ, така или иначе, вече е решил да напусне Германия. За пръв път споменавала за заминаването. Докато я слушал, чичото драскал с нокът по някакъв плакат, на който пишело: Münchener Fasching*.

* Мюнхенски карнавал (нем). - Б. пр.

Сара попитала дали трябва да се прехвърля, за да стигне в Мюнхен, или от Хаген има директни влакове. Чичо ѝ не казал нищо.

Защо точно Колумбия?

Заради някаква обява. Няколко месеца по-рано ба­щата на Сара видял във вестник обява за продажбата на мандра в Дуитама (непознат град) в Колумбия (прими­тивна държава). Възползвал се от все още съществува­щата възможност, понеже разпоредбите позволявали, и решил да замине, за да види лично мандрата; върнал се в Германия и казал, че става дума за почти немисли­мо начинание - мандрата била първобитна и в нея ра­ботели само три девойки, но независимо от това тряб­вало да мислят за отпътуване. И когато се наложило да действат спешно, заминаването било вече подготвено. През януари 1938 г. Сара и баба ѝ пристигнали с кораб в пристанището на Баранкиля и там изчакали остана­лата част от семейството, научавайки за преследвания­та и арестите на приятели и познати, за всички онези неща, от които се спасили и - нещо още по-изненадва­що - от които щели да продължат да се спасяват в из­гнание. Няколко седмици по-късно отлетели от Баран­киля за Течо (с двумоторен боинг на авиокомпания СКАДТА, както ѝ разказали, когато шестнайсет-се­демнайсетгодишна взела да задава въпроси, защото искала да възстанови първите си дни в Колумбия) и по­сле от гарата на Савана взели влака, който ги отвел на мястото, което по онова време било обикновено село, където се произвеждало сирене.

Какво си спомня от въпросното пътуване с колум­бийския влак?

Леля ѝ Ротем - почти плешива старица, чийто авто­ритет в очите на Сара бил накърнен поради липсата на коса, се оплаквала през цялото пътуване. Клетата въз­растна жена така и не проумяла защо първа класа в този 30

влак се намирала отзад; не разбирала и защо момичето пътува из тази нова страна, забило нос в албум за мо­дерно изкуство - книга с лъскава хартия, която принад­лежала на братовчед ѝ и погрешка се озовала в бага-жа, - вместо да обсъжда планините, плантациите и цвета на реките. Момичето разглеждало репродукции­те и не знаело, че някои от оригиналите - на Шагал на­пример - вече не съществуват, защото са изгорени.

Какви бяха първите ѝ впечатления след пристига­нето в Дуитама?

Харесали ѝ няколко неща: разкаляната земя пред прага на къщата, името на мандрата („Корсета" - дума с френски привкус, която освен това навявала мисли за очарованието на едно толкова близко до родното ѝ мяс­то море - Средиземно море, познато ѝ от пощенски картички); цветната кора на сиренето гауда, която го отличавала от другите сирена, безобидните шеги, от­правени по неин адрес от съученичките ѝ през първите месеци, и случката с монахините от ордена „Въведе­ние Богородично", които, сякаш не разбирайки упори­тото невежество на момиченцето, се разтапяли от щас­тие, говорейки за Смъртта и Възкресението, за Разпе­ти петък и Явление Господне и ахнали скандализира­но, когато заварили Сара да обяснява на дъщерите на адвокат Барето - стар приятел на бившия президент Олая Ерера - обичая на обрязването.

Така в края на 1987 г. написах няколко страници и се изненадах, когато намерих между стари книжа листче­то, на което преди години бях отбелязал основните правила от краткия курс по писане, който моят баща ми преподаде задочно, щом научи, че се занимавам с дипломната си работа. „Първо: всичко, което е благо-звучно, е добро за текста. Второ: при съмнение, виж точка първа." Както и по време на дипломната ми рабо­та, това листче, забодено с кабарче над бюрото ми, иг­раеше ролята на талисман, на вуду заклинание срещу страха. В онези страници се съдържаше само откъс от този живот, който разказвам: беше описано например как войниците арестували бащата на Сара, Петер Гу­терман; как същите тези войници разбили в стената гипсов бюст и разпорили с ножове кожените кресла, ала безуспешно, защото документите за самолич­ност, които търсели, изобщо не били скрити в дома, а под корсажа на жена му, и осем дни по-късно, когато Петер Гутерман бил освободен, но без паспорт, въ­просните документи им послужили, за да прекосят границата с Холандия и от пристанището на Аймой­ден да се качат на кораб заедно с колата и целия оста­нал багаж. Но най-важното в споменатите две стра­ници беше нещо друго: в тях се съдържаше потвърж­дение, че цялата история може да бъде разказана, намек за това, че разказвачът мога да бъда аз, и обе-щание за онова странно удовлетворение, което се по­ражда, когато вдъхваме живот на другите, открадва­ме преживените от тях случки - винаги хаотични и объркани - и ги подреждаме върху хартията; съдър­жаше се някакво извинение за любопитството, което винаги съм изпитвал пред какъвто и да е вид емана­ция на чуждо тяло (като се започне от идеи и се стигне до менструация), което винаги ме бе подтиквало да издавам тайни, да разказвам доверени ми неща, да се интересувам от хората уж като приятел, но всъщност да ги интервюирам като репортер. Ала така и не мо­жех да определя къде свършва приятелството и къде започва репортажът. Естествено, със Сара нещата не бяха по-различни. Няколко дни я разпитвах, и то с та­къв плам или по-скоро болезнена настойчивост, че започнах да се раздвоявам между живота изповед на интервюираната и моето истинско всекидневно съ­ществуване, все едно ставаше дума за два различни 32

живота, а не за разказ, вплетен в една действителност. Присъствах на изумителния спектакъл на съхранена в папки памет: Сара пазеше пълни с документи папки, своеобразно свидетелство за пребиваването ѝ в този свят - достоверно и материално като убежище, изгра­дено от виреещо в родината ѝ дърво. Имаше найлоно­ви папки джоб и найлонови прихлупващи се папки; картонени папки с ластик и без ластик, папки в па-стелни цветове и бели, зацапани, както и черни, лежа­щи непретенциозно, ала готови да изиграят с удо­волствие ролята си на кутии на Пандора втора употре­ба. Вечер, почти винаги към края на разговора, Сара прибираше папките, изваждаше от магнетофона лен­тата, върху която бе записвала гласа си през последни­те няколко часа, пускаше немски песни от трийсетте години (Veronika, der Lenz ist da, както и Mein kleiner grüner Kaktus) и мълчаливо ми поднасяше питие, до­като слушахме тези стари мелодии. Забавлявах се при мисълта, че отвън, от отсрещния апартамент, чийто любопитен обитател ни шпионираше, гледката веро­ятно е следната: светещ правоъгълник и две фигури - жена, невъзвратимо навлязла в подстъпите на ста­ростта, и по-млад мъж, по всяка вероятност ученик или син, но във всички случаи човек, слушащ и свик­нал да изслушва. Мълчах и слушах, но не бях неин син; водех си бележки, защото в това се състоеше ра­ботата ми. И мислех как по-късно, в подходящ момент, когато материалът за нейния разказ се изчерпаше, ко­гато бележките бъдеха записани, документите прегле­дани и мненията - изслушани, щях да седна пред до­сието по случая, по моя случай, и щях да въдворя ред: та нали точно в това се състои единствената привиле­гия на летописеца?

В онези дни Сара ме попита защо желая да пиша за живота ѝ и аз си помислих, че би било лесно да избегна въпроса или да отвърна с остроумна забележка, ала да отговоря с нещо подобно на истината за мен беше тол­кова съществено, колкото, изглежда, беше и за нея в онзи момент. Можех да ѝ кажа, че има неща, в които трябва да вникна; че някои детайли от моя опит (в моята страна, с хората край мен, във времето, в което ми се е паднало да живея) са ми убягнали най-вече защото вни­манието ми е заето от други, по-банални явления, и че искам да сложа край на това положение. Да узная и осъ-зная нещата бе моето просто и същевременно претен­циозно намерение; а да мисля за миналото, да накарам някого да си го припомни, беше начин да постигна това намерение, беше противопоставяне на ентропията, опит да бъде спрян, окован и завинаги победен безпоря­дъкът в света, чието единствено предназначение е дос­тигане до още по-голям безпорядък. Можех да ѝ кажа всичко това или поне част от него, но гордо ще отбеле­жа, че избегнах подобни високопарни лъжи и избрах по-скромни лъжи, или по-скоро непълни истини. „Ис­кам вашето одобрение, Сара - казах ѝ аз. - Искам да гле­дате на мен с уважение. Това винаги е било най-ценно за мен в живота." Щях да допълня непълната истина, като ѝ предам думите, с които веднъж баща ми я бе опи­сал: „Тя е моя сестра в сянка, без нея не бих оцелял дори седмица в този свят на безумци", ала не успях. Сара ме прекъсна: „Разбирам, прекрасно разбирам." И аз не на­стоях да продължа, защото ми се струваше съвсем нор­мално сестрата в сянка да разбира всичко без много обяснения; ала си отбелязах на един библиографски фиш: Заглавие на тази част: „Сестрата в сянка".

Така и не го използвах обаче, защото баща ми не бе споменат нито в интервютата, нито в самата книга, въ­преки че, както бе видно, заемаше важно място поне в изгнанието на Сара Гутерман.

Публикувах „Живот в изгнание" през ноември 1988 г., три месеца след прочутата реч на баща ми. По-долу следва Първа глава от книгата. Заглавието ѝ бе из­писано в курсив с едри букви и се състоеше от четири думи, които с годините все повече и повече се изпълва­ха със съдържание и които днес, докато пиша, всеки момент заплашват да прелеят.

Хотел пансион „Нуева Еуропа"

Първото, което Петер Гутерман направил, след като пристигнал в Дуитама, било да боядиса къ­щата и да надстрои втори етаж. Там се помещавал офисът му, разположен по същия начин както в дома им в Емерих. Обичал работата и семейството му да са наблизо; освен това да започне нов живот на старо място му се струвало като неуважение към късмета му. Междувременно другите герман­ци - от Тунха и Согамосо - го съветвали да не пре­устройва толкова къща, която не му принадлежа­ла. „Тъкмо ще я стегнеш - казвали, - и собствени­кът ще си я поиска." Тук човек трябвало да внима­ва, защото колумбийците били мошеници. Така и станало: скоро собственикът поискал да опразнят къщата; споменал за някакъв фиктивен купувач и дори не се извинил за причинените неудобства. Нямало и шест месеца, откакто семейство Гутер­ман пристигнало в Колумбия, и трябвало отново да се пренася. Тогава за пръв път съдбата ги оща­стливила. По онова време в Тунха имало някакви чествания. В града били пристигнали множество важни особи. Някакъв швейцарец, търговец от Берн, който проучвал възможностите за открива­не на фармацевтична лаборатория в Колумбия, се сприятелил със семейството и една сутрин към де­сет часа отишъл у тях без предупреждение.

- Нужен ми е преводач - казал той на Петер Гу­терман. - Става дума за нещо повече от важни пре­говори, за нещо съдбоносно.

Господин Гутерман не могъл да измисли нищо по-добро от това да изпрати дъщеря си - единстве­ната в семейството, която говорела испански. Сара трябвало да се подчини на швейцареца. Давала си сметка, че волята на един възрастен човек, и то приятел на баща ѝ, е закон за момиче на нейната възраст. От друга страна, винаги се чувствала не­ловко в подобни ситуации: изпитвала неувереност относно мълчаливите порядки в тази държава. Този човек бил европеец като нея. По какъв начин го бе променило прекосяването на океана? Тряб­вало ли да го поздравява, както би направила в Емерих? Ала в Емерих този мъж дори нямало да я погледне. Сара не била забравила проявите на пре­небрежение от последните години, нито как се променяли лицата на не-евреите, когато говорели за баща ѝ.

Оказало се, че мъжът, на когото щяла да пре­вежда швейцарските слова по време на обеда, бил президентът Едуардо Сантос, голям приятел на немската колония - самият Сантос, когото баща ѝ толкова уважавал. Той стиснал ръката на младата преводачка, попитал я как се чувства и я поздра­вил за отличния испански. „В онзи миг се почувст­вах завинаги свързана с Либералната партия - щеше да заяви Сара много години по-късно с ост-ро ироничен тон. - Винаги съм била такава. Две-три любезни изречения, и се предавам."

Превеждала на този двучасов обяд (след още два часа била напълно забравила съдържанието на преведеното) и накрая споменала на Сантос за без­крайните премествания.

- Изморихме се да се пренасяме от къща в къ-ща - казала тя. - То е като да живееш на смени.

- Тогава открийте хотел - отвърнал Сантос. - Така вие ще можете да гоните другите.

Но не било толкова лесно. По онова време чуж­денците вече нямали право да упражняват без предварително разрешение занятие, различно от декларираното при влизане в страната. Сара на­помнила това на президента.

- О, нямайте грижа - казал той. - Оставете раз­решенията на мен.

Една година по-късно, след като продали със значителна печалба мандрата, семейство Гутер­ман открили в Дуитама хотел пансион „Нуева Еу­ропа". На хотел, чието откриване било почетено от президента на републиката, успехът му бил вър­зан в кърпа (така мислели всички). Бащата на Сара възнамерявал да го нарече на себе си - хотел пан­сион „Гутерман", - ала съдружниците му го пре­дупредили, че в момента нищо не можело да е по-пагубно за начеващ бизнес от едно еврейско име. Само няколко месеца по-рано някаква таксиме­трова фирма в Богота наела седем бежанци евреи; шофьорите на такси в града организирали добре обмислена кампания срещу тях и навсякъде - по витрините на централните магазини, по прозор­ците на такситата и на някои трамваи - можели да се видят плакати с надпис ПОДКРЕПЯМЕШО­ФЬОРИТЕВТЕХНИЯ ПОХОД СРЕЩУ ПОЛЯ­ЦИТЕ. Това бил първи знак, че новият живот ня­мало да бъде по-лесен от предишния. Когато се­мейство Гутерман узнали за случката с таксимет-ровите шофьори, баща ѝ посърнал толкова, че близките му се приготвили за страшни събития. (Та нали един от приятелите им вече се бил обесил в дома си в Бон малко след погрома от 1938-а.) Пе­тер Гутерман говорел със страх за етническата принадлежност, към която го причислявало об-ществото; били му необходими няколко години, за да свикне със загубата на немското гражданство - все едно ставало дума за изгубена погрешка вещ, за ключ, изпаднал от нечий джоб. Не се оплаквал, ала си създал навик да изрязва статистиките, кои­то редовно се появявали на вътрешните страници на пресата в Богота. „Пристанище: Буенавентура. Кораб: „Бодегравен". Евреи: 47. Разпределени как­то следва: немски (33), австрийски (10), югослав­ски (3), чехословашки (1)." В тетрадката му с из­резки имало финландски кораби като „Виндлон" и испански като „Санта Мария". Петер Гутерман внимателно следял подобни новини, сякаш с кора­бите пристигали негови роднини. Ала Сара зна­ела, че тези изрезки били не толкова семейни из­вестия, а спешни телеграми, материално проявле­ние на дискомфорта, който новодошлите предиз­виквали сред местното население. Важното е, че това в крайна сметка определило името на хотела. Съдружниците на Петер Гутерман били колум­бийци; думата „Еуропа" звучала за тях като три­срична панацея. В едно писмо, което впослед­ствие станало част от фамилната история, от онзи набор от случки, които лелите и бабите разказват на семейни обеди и вечери, сякаш стараейки се да влеят чиста кръв у потомците, баща ѝ пишел: „Не разбирам защо изпадате във възторг пред името на една крава." Те четяли писмото и се смеели; отно­во го препрочитали и отново се превивали от смях и така дълго време.

Хотел пансион „Нуева Еуропа" се намирал в една от онези колониални сгради, където след не­38

зависимостта се бяха помещавали манастири, на­следени по-късно от семинарии или религиозни общности, които не били заинтересовани да ги поддържат. Всички постройки си приличали: всички имали вътрешен двор, а в средата на този двор - статуя на основателя на ордена или на някой светец. В двора на онази, която щяла да се превър­не в хотел, навремето се издигала статуята на Бар­толоме де лас Касас*, но после монахът бил заме­нен с каменен шадраван. Шадраванът в „Нуева Еуропа" представлявал кръгъл басейн, достатъч­но голям, за да легне човек в него (докато хотелът съществувал, не един пиян гост се възползвал от това удобство), а водата приемала вкуса на камъка и на натрупания по стените мъх. Отначало вътре танцували малки златни рибки; по-късно шадра­ванът се изпълнил с монети, които ръждясвали с времето. Преди рибките обаче нямало нищо, нищо освен вода и каменно корито, което сутрин се пъл­нело с птици - толкова много, че ставало нужда да ги пъдят с метли, защото някои гости се дразнели. А на гостите трябвало да се угажда - хотелът не бил евтин. Петер Гутерман вземал по две песо и половина на ден за престой с право на пет хране­ния, докато „Рехис" - другият хотел в околността по онова време - таксувал с едно песо по-малко. Ала „Нуева Еуропа" винаги бил пълен - най-вече с политици и чужденци. Хорхе Елиесер Гайтан (трябва мимоходом да отбележим, че той мразел птиците със същата страст, която влагал в своите

*Испански доминикански монах (1484-1566) и писател. Като заселник в Новия свят той става свидетел на мъченията и геноцида, на които били подложени местните индианци от испанските колонизатори, и защитава правата им пред крал Карл V. - Б. пр.

речи) и Мигел Лопес Пумарехо* били сред най-честите посетители. Лукас Кабалеро Клим не бил политик, нито чужденец, ала отсядал в хотела ви­наги когато имал възможност. Преди пристигане­то си неизменно изпращал телеграма с един и същи текст.

ПРИСТИГАМ ИДНИЯ ЧЕТВЪРТЪК СТОП

ЖЕЛАЯ СТАЯ БЕЗ БАЛОНИ СТОП

Въпросните балони били пухените юргани, ко­ито Клим не обичал. Предпочитал тежки вълнени завивки - от онези, които поемат прах и предиз­викват кихавици у алергичните. Петер Гутерман давал съответните указания за подготвяне на стая­та му и се разпореждал на немски толкова припря­но, че служителките в хотела, девойки от Согамо­со и Дуитама, успели да научат някои основни думи. Херпетер - така го наричали: „Да, Херпетер. Ей сегичка, Херпетер." Сеньор Гутерман - вманиа­чен професионалист - се отнасял с разбиране и приемал прищевките на своите най-уважавани клиенти. (Когато очаквал Гайтан, поставял пла­шило между керемидите на сградата, при все че според него това не съответствало на фолклорния вид на покривите.) На Сара ѝ се налагало да се на­месва през цялото време, да превежда и помирява, защото изучаването на испанския изисквало от баща ѝ неимоверни усилия от самото начало и той така и не успял да го овладее сносно, а понеже кри­териите му за експедитивност и качество били не­възможни, често губел търпение и крещял като за­творен в клетка звяр, разплаквайки служителките

* Брат на президента от Либералната партия Алфонсо Лопес Пумарехо, управлявал страната два мандата - 1934-1938 и 1942-1945 г. - Б. пр.40

си за цял ден. Петер Гутерман не бил сприхав по природа, ала се изнервял, като гледал как прези­дентът, кандидат-президентите и видните журна­листи от столицата се биели за стаи в хотела му. Сара, която с времето започнала да долавя по-до­бре характера на новата си родина, се опитвала да обясни на баща си, че нервни били те; че в тази страна човек командвал парада само защото бил със сини очи и идвал от север; че за половината от гостите - суетни кариеристи - отсядането в хотела било нещо като пътуване в чужбина. Точно така: стая в хотела на семейство Гутерман представля­вала за повечето от тези претенциозни креолци единствената възможност да видят свят, единстве­ната забележима роля, която можели да изпълнят в своята незабележима театрална пиеса. Защото „Нуева Еуропа" бил преди всичко средище за чуж­денци. Американци, испанци, германци, италиан­ци, хора от цял свят. Колумбия, която никога не била страна на емигранти, по онова време и на онова място изглеждала такава. Там имало всякак­ви чужденци: емигранти, пристигнали в началото на века да търсят богатство, понеже чули, че в ла­тиноамериканските държави всичко тепърва предстояло. Емигранти, избягали от Първата све­товна война, най-вече германци, пръснати по све­та в търсене на прехрана, защото в своята разбита от Версайския договор родина вече било невъз­можно да се изхранват. Испанци, избягали от вой­ната, вилнееща в собствената им родина. Бягащи евреи. Така че се оформяло нещо като държава на бегълци. И цялата тази страна на преследвани хора се била настанила в хотела пансион „Нуева Еуро­па", който представлявал същинска Камара на представителите на прокудения свят, Световен 41

музей на Auswanderer*; понякога това се усещало като истинска действителност, понеже гостите на хотела се събирали всеки следобед в салона, за да чуят по радиото новините от войната. Имало спо­рове и словесни престрелки, както можело да се очаква, но съвсем предпазливи, защото Петер Гу­терман бързо успявал да накара хората да оставят политиката на рецепцията. Точно с тези думи се изразявал; всички ги запомняли, защото те били едно от малкото неща, които собственикът на хо­тела изричал на един дъх: „Bitte, ти политика на рецепция оставя", казвал на новопристигналите, без дори да им даде време да се освободят от куфа­рите и да се регистрират, и хората приемали този пакт, защото моментното примирие им било по-удобно, отколкото да се хващат за гушата със съ­трапезниците си всеки път, когато слизали да се хранят. Но може би не това било причината. Може би всъщност в този хотел на другия край на света на масата сядали хора, които в собствената си страна щели да изпочупят с камъни прозорците на рецепцията. Какво ги обединявало тогава? Какво обезвреждало безпощадната омраза, която дости­гала до „Нуева Еуропа" под формата на новини от някакъв друг живот? Всъщност в онези първи го­дини войната, слушана по радиото, представлява­ла тъжен спектакъл от далечни земи. „По-късно се появиха черните списъци, хотелите, превърнати в луксозни затвори - каза Сара, говорейки за така наречените лагери за депортирани германци, японци и италианци, обвинени във вражеска про­паганда. - Да, това се случи по-късно. След като войната отвъд океана нахлу в стаите на гостите.

* Емигрант (нем.). - Б. пр.

(1924-2003)

Откъсът е публикуван с изричното разрешение на ИК "Обсидиан"