Всъщност нямам кой знае какви проблеми. Не искам да кажа, че нямам никакви. Леко холеричното ми Аз определено ме затруднява, а животът ми е малко неуравновесен. Загубих страхотната си работа в рекламна агенция. Наеха ме веднага след като завърших, за което не можех да бъда по-щастлива. Работата за мен беше всичко. От три месеца вече я няма. Сега всеки месец баба ми тайно праща пари за наема, а аз работя от време на време като келнерка в едно заведение.
Липсата на работа ми дава нужното свободно време, за да понаредя живота си. Така че се отървавам от връзки, които според мен вече не функционират, един-двама някогашни приятели се спасяват сами, а и, честно казано, имам усещането, че искат да се освободят от чудовището, в което съм се превърнала.
Щом искат, нека, нямам нужда от хора, които не ме обичат. Няма да тръгвам в грешна посока, все някак ще се оправя и сама.
Друг проблем в знаменития ми живот е приятелят ми Филип. Най-вероятно не сме един за друг. Но от две години успешно пренебрегваме тази подробност. И двамата намираме другия за скучен. Всичко в него ме дразни. И двамата мислим за раздяла, но никой не е достатъчно смел. Мисля, че просто ни е страх да останем сами. По-добре връзка с разправии и без общи интереси, отколкото никаква. Такива сме ние консервативните млади. Търсим сигурното и сме мързеливи и страхливи.
Животът ми е доста незадоволителен, но не бих казала, че усещам някакъв силен житейски натиск. Не се чувствам готова за психотерапия в класическия є смисъл. Просто имам време и съм любопитна. Искам да зная какво мисли за мен някой професионалист и как би ме преценил. Все едно да ми гледа на карти или нещо такова.
Майка ми, която е експертка в областта на психиката и разбира в частност от депресии, също смята за чудесна идеята да си поговоря с някого. От доста време смята, че в мен се натрупва напрежение. Препоръчва ми терапевтката на своя колежка - психоложката доктор Гьорлих.
По телефона си уговарям среща за кастинга. Си¬гур¬на съм, че доктор Гьорлих използва друга дума, но как¬во да се лъжем, пак си е процес на избор за възлагане на роли. Достатъчно ли съм луда, за да имам пра¬во на терапия? Много ли е труден животът ми, за да искам помощ? Преди първата ни среща се замислям над тези неща. Обмислям дори да облека нещо тематично, но идеята се проваля поради липса на избор и най-вече защото ми липсва опит. Как се облича човек, за да изглежда възможно най-нуждаещ се от психиатрична помощ? Искам ли изобщо да изглеждам така? Не предпочитам ли да чуя какво ми е наред?
Сигурно и тук важи правилото както при всички други кастинги: бъди възможно най-естествен! Бъди себе си! Искам да си остана такава каквато съм! Направи всичко възможно!
Съвсем нормално облечена, с изчерпателен списък на всички недостатъци и проблеми в характера ми (склонна съм да забравям важни неща; от тези хора съм, които след скандал се обаждат по телефона и казват „И другото, което исках да ти кажа, е, че..."), както и кратко резюме на най-важните случки от детството и младежките ми години, отивам на първия психокастинг в живота си.
Нямам старомодна представа как би трябвало да изглежда една терапевтка. Достатъчно умна съм да не очаквам диван или по-възрастна дама с бележник и бифокални очила. Аз съм модерна, просветена и опитна.
Не смятам терапията за нещо, което трябва да се крие; зная, че всеки десети германец страда от депресия или друго психическо заболяване; зная, че душата може да бъде също толкова болна, колкото стомаха и кръвоносните съдове; зная, че човек трябва да бъде съвсем открит, ако очаква да получи помощ.
Отворена и заредена с енергия, изкачвам стълбите към кабинета на доктор Гьорлих. Може би съм малко прекалено ентусиазирана, тъй като ми се завива свят. Тя ме очаква на вратата:
- По-полека!
И ето, назовава една от основните точки в объркания ми живот. Нетърпелива съм. Нещата трябва да стават бързо и без чакане. Всичко трябва да се случи на момента. Купувам дрехи, без да ги пробвам, понеже знам какво ми отива и нямам време за проби. Не готвя. И то не защото не мога, просто нямам нерви да се занимавам. Най-много обичам да се храня на стол, защото яденето е готово и не се чака. Ако забележа, че количеството бъркани яйца започва да намалява, се изнервям. Все пак плащам, за да има от всичко. Кажете на готвача, че щом една трета от количеството го няма, следващата порция вече трябва да е готова. Благодаря.
Не може да се очаква бързина при липса на желание. Обичам дрехите, обичам и храната. Но по-бързо често води и до повече. Купувам повече дрехи и изсипвам повече вкусна храна в стомаха си. Нямам време за губене, повече няма да чакам.
Леко позамаяна седя в кожено кресло пред доктор Гьорлих. Не от тези старите, романтични кожени кресла, а модерните, които се въртят на един крак като къщичката на Баба Яга. Това е добре, защото непрекъснато се местя насам-натам. Все трябва да размествам нещо. В чакалнята например се поклащам със стола. В коженото кресло това би изглеждало налудничаво, впечатление, което не искам да оставям още при първия сеанс. От друга страна, това със сигурност би ми осигурило покана за второ прослушване. Все пак искам да я впечатля с истинските си проблеми, така че просто леко се позавъртам със стола.
Доктор Гьорлих има огромни сини очи и изключително приветливо изражение. Замислям се дали при получаване на разрешително за частен кабинет, за професии, свързани с работа с хора, психолозите се подбират по външен вид. Ако е така, то никак не ме учудва, че на нея са є дали. Около четирийсетгодишна е, с естествено къдрава, къса коса и изобщо всичко в нея е толкова естествено, че аз се чувствам дебела и фалшива.
- Госпожице Херман, защо сте тук?
Подготвена съм за този въпрос. Със скоростта на картечница, точно като ученичка, която изнася досаден доклад, разказвам за актуалните си проблемчета със самата себе си, обичаната ми бивша работа, глупавия ми бивш приятел и омразното ми сегашно гадже. Освен това споменавам и всеки момент от живота си, който смятам за психологически интересен:
- Имах тъпо детство с нещастна майка, на която от време на време є се изплъзваше по някой шамар. Имах и доста загрижен баща, който в годините, когато бих се нуждаела от малко обич, искаше да ми отвори очите за световната литература. Освен това родителите ми са разведени, а любимият ми дядо почина, когато бях на седем.
Леко поизморена, аз се облягам назад.
Малка купчинка от камъни по пътя на развитието ми към здрав човек. Не съм сигурна, че съм убедителна, при положение че доста години живея с тази биография. Добре съм. Приключих. И без това всичко беше преди толкова много време. Малко несигурно поглеждам отново към бележката си, за да съм спокойна, че не съм пропуснала нещо, и очаквам първия психологически анализ в живота си. Притеснена съм, но и доволна от представянето си. Дали влача със себе си достатъчно мръсни истории, за да ми се полага и второ прослушване? Желанието ми да не съм чак толкова трудна, достатъчно ли е, за да накара Здравната каса да плаща сто евро на час на доктор Гьорлих? Или пък проблемите ми са лукс? Все пак не съм единственият човек на земята, чийто родители са разведени, отношенията с бащите им не са от най-лесните и са имали по-особен старт в опознаването на сексуалността си. Или пък може би всички останали също се лекуват?
За начало доктор Гьорлих не казва нищо.
После:
- Поемете си дълбоко въздух!
Странно. Дишането ми се струва едно от малкото неща, които наистина ми се удават. Все пак искам да бъда послушна и не толкова непокорна, така че си поемам дълбоко въздух.
- А сега с корема!
Добре, щом смятате, че ще помогне. Но в момента не съм много сигурна какво точно значи „дишане с корема", а и нямам нерви за дишане, искам диагноза. Просто си издувам корема, докато дишам с гърди. Това го мога, както вече казах, обичам да похапвам. Ако ставаше така, можех убедително да дишам и със задните си части, но не го искат от мен.
Тогава терапевтката най-накрая казва нещо смислено и учудващо просто:
- Изглежда, често са ви оставяли сама.
Времето ми стига дотолкова, че да се разочаровам от краткостта на тази диагноза, след което започвам да плача. Все едно са въртели кран вътре в мен, водата започва да се излива навън. Хълцам като малко дете. Всичко в мен изведнъж става нищожно и тъжно. Разтърсва ме засрамващо силна вълна от болка. Чувствам се като сърфист, разпилян под някоя вълна. Навсякъде има вода, много вода.
И понеже не искам да губя време, обмислям как е възможно толкова да съм затънала. Изумителното е, че нямам обяснение. Наум минавам всички належащи проблеми и виждам кое събитие е довело до следващото. Но, изглежда, нищо не си пасва. Миналото е толкова далеч, че дори в него не намирам съответствие и поради тази причина просто продължавам да си плача, без да стигна до задоволителен резултат.
Опитите ми за самоанализ са от прибързана покорност и, изглежда, не са нещо, което се очаква от мен. Доктор Гьорлих спокойно ме поглежда и ми подава носна кърпичка. На мен ми става смешно, защото това е голямо клише - кутията с носни кърпички, но после отново се гмурвам в разплаканото си настояще.
Не че страдам. Не усещам болка. Плачът за мен винаги е огромно облекчение. Някой ми беше казал, че при голям емоционален стрес в главата се образуват вещества, мазнини или някакви други, които се оттичат навън със сълзите. Нещо като промивка, но не на червата, а на главата. След това човек е празен, спокоен и готов за нови гадости. Но дори и да обичам да плача, все пак искам да зная защо нещата се случват, а в момента точно това не се получава.
Психоложката ме оставя да си пострадам.
След като вътре в мен се задейства копчето за пускане на водата, най-накрая ми се изплъзва засрамена въздишка.
Доктор Гьорлих се усмихва, но все още мълчи.
Нетърпеливото ми Аз, което непрекъснато иска да контролира всичко, поглежда към часовника, забърсва набързо сълзите си и се опитва да подеме въпроса отново с „И сега?", напомнящо много на едновремешното красноречие.
- Поемете си дълбоко въздух!
Добре де. За да спестя време, се преструвам, че дишам с корема. Но сега по същество. Искам да знам какво ми е. Какво се е случило с мен? Какво ще става оттук нататък? Справих ли се? Може ли да ми се помогне?
Психоложката ми се смее разбиращо. Много ми се иска да се усмихва, защото ме намира за сладка, но всъщност ми е ясно, че се смее на нетърпеливостта ми. Пак избързах.
Тя спокойно казва:
- Наблюдавайте два-три дни как ще се чувствате след този час. И тогава се замислете дали можете да си представите да идвате редовно. Дали имате усещането, че аз съм правилният човек за вас. Това са важни неща.
Иска ми се да извикам: „Да, искам! Разбира се, че искам! Какво ме питате? Кога да дойда отново и кога мислите, че ще съм излекувана?"
Дългогодишният ми опит като телевизионен зрител не ми позволява тази реакция. Поканена съм на второ прослушване, но това не значи, че ще запишем и албум. Спокойствието е новата откровеност, така че казвам „добре" и си запазвам час след седмица.
Уча се от грешките си и слизам бавно и спокойно по извитата стълба.
Въпреки че съм апатична, объркана и изморена от плача, по улицата се чувствам малко като във френски филм, ръководен от холивудски режисьор средна класа. Драматично, но не унило. Вече ходя на терапия. Брей, то не боляло.
През следващата седмица лека-полека ме обхваща притъпена тъга, разстила се като грозно кафяво, вълнено одеяло на картинки с конски глави. Постоянно изпитвам раздразнение.
По време на отпускаща обиколка с приятеля ми по магазините сърцето ми натежава, очите ми се насълзяват и за всеки случай решавам да свием някъде и да пием кафе. Както обикновено с Филип седим един срещу друг и мълчим. Той пуши, аз пуша - поне това ни свързва. Опитвам се да го направя част от живота си и му разказвам за терапията и новата си потиснатост. Интересът му изглежда доста некадърно изигран, погледът му се разкъсва между челото ми и нещо зад мен, потропва с пръсти по мръсната стъклена маса и изрича по някое не особено обмислено изречение:
- Е, явно при теб нещата не вървят в момента. Нека мине малко време и утре е ден.
Страхотна идея, неудачник такъв!
Откъсът е публикуван с изричното разрешение на ИК "ЕРА"
